ЛИПСВАЩИЯТ ДНЕВЕН РЕД

Един спор тлее в българското публично пространство: съдбата на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Той периодически се разгаря и затихва, докато някой пак реши да лисне газ в огъня. Напоследък отново се е разгорял.

Българските интелектуалци живо участвуват в спора. Едни от тях доказват, че България не трябва да носи вината за станалото с 11 343 души от еврейски произход. Други настояват за обратното.

Депортирането на евреите от тези две области несъмнено е престъпление. Преселването на хора без тяхно съгласие си е осъдителен акт, отежнен в случая от обстоятелството, че те са изпратени в място, където ги избиват планомерно. Участието на българските интелектуалци в спора как трябва да се разпредели вината за стореното е нещо полезно и потребно. Открай време поддържането на обществения дебат и насочването му в определена посока е една от работите и дори задължение на интелектуалците.

Последното изречение е важно и ще го повторим още веднъж: задължение на интелектуалците е както да участвуват в обществения дебат, така и да степенуват по важност темите в него. Тоест, да определят приоритетите. Той трябва да е балансиран.

И понеже нашата тема е етноцидът, като споменем думата балансиран, веднага усещаме някакъв дискомфорт, сякаш дълго сме стояли на един крак и той е отекъл. И ни се ще да стъпим и на другия. Затова нека да оставим за малко съдбата на евреите и да поговорим за съдбата на българите от Македония и Беломорието.

***

Разликата между тях е, че докато съдбата стоварва своя чук върху евреите в тези области еднократно през годините 1941-43, върху българите го прави постоянно в продължение на последния век.

До 1913 в Егейска Македония живеят стотици хиляди българи. Селото, откъдето е моя род, намиращо се в тази географска област, тогава е имало осем хиляди жители. Днес в него няма и осемдесет българи.

И какво излиза? Че само от едно село жертвите на етническо прочистване са почти колкото всичките депортирани евреи от разглежданите области. Е, в интерес на истината, трябва да кажем, че за разлика от евреите, далеч не всички от тях са избити. Само тези, които не са успели да избягат. Повечето са успели.

А сега помислете колко души не са успели да избягат от над 1700-те населени места, окупирани от Гърция след Балканската война. Нека само половината от тях да са били българи.

При това тук става дума само за 1913 и само за една област – Егейска Македония. Нещата се повтарят и през 1919 – когато към Гърция е присъединено и Беломорието.

А също и през 1922. Тогава свършва Гръцко-турската война и над милион бежанци от Мала Азия се изсипват в Гърция. Част от тях гръцкото правителство оземлява за сметка на българите. Днешното село Свети Влас, Бургаско, например, е заселено с бежанци от българското село Дамян, близо до Солун. Гръцките власти натирват цялото му население в посока България  и дават земите, къщите и инвентара му на гръцки преселници, т.н. „кавказци”. Това научих от жена от въпросното село, която тогава е била дете. Доколкото знам, случаят с това село не е бил тема на обществен дебат у нас. Вероятно и в Гърция.

Нещата стигат до там, че през 1925 българското правителство е принудено да сключи споразумение за „доброволно” изселване на българското население от Гърция, т.н. „спогодба Моллов-Кафандарис”, за да прекрати поне издевателствата при прогонването на българите.

Следващата вълна на етническото прочистване е 1944, след изтеглянето на българската администрация от тази област. И през 1949, след края на гражданската война в Гърция.

Резултатът е, че днес в Гърция официално няма българи. Тези, които са останали там, нямат право да се наричат така и носят гръцки имена.

Във Вардарска Македония пък над един милион българи са превърнати в македонци. Средствата, с които е постигнато това, са подобни на гореописаните. През 1944, например, комунистическите власти в Скопие не се поколебават  да избият дори част от собствените си въоръжени поддръжници, защото последните държат да се наричат българи.

Всичко това днес рядко се обсъжда от българското общество. Не се търси бройката на жертвите, нито кой трябва да носи отговорността за станалото. Затова пък наблюдаваме свръхактивност по въпросите на Холокоста (още една папагалски повторена чуждица - поради непознаване на собствения библейски термин).

***

Насилието не може да се измерва в човекоединици. Убийството на десет човека е също толкова отвратително, колкото  и на десет хиляди. И нашата цел не е да противопоставяме евреи на българи. Нашата цел е да посочим причината за този дисбаланс.

Сериозното и уважаващо себе си общество има собствен дневен ред. Той е собствен, между другото, и затова, защото то само си го определя.

Отсъствието на такава важна тема в обществения дебат, като съдбата на българите в упоменатите области, е признак, че такъв дневен ред може би няма. Когато едно общество няма собствен дневен ред, то следва чужд такъв. И наистина, виждаме как по разглежданата от нас тема дневният ред се задава от съвсем случайни, често външни фактори. Например, от правителствени среди в Република Македония, когато имат нужда от поредната порция антибългаризъм. Или дори от частни лица, като някаква госпожа, чийто баща е клал и бесил хора като съдия от т.н.„Народен съд”.

Липсата на адекватен дневен ред в обществения дебат се вижда откъдето и да погледнеш. Колко са жертвите на комунистическия терор през 1944, например? Той е нещо, което е ставало в собствената ни гостна. Знаем броя на депортираните евреи с точност до единица. За тези от 1944, обаче, разполагаме само с приблизителна оценка – „между 10 и 30 хиляди”. Барем едно правителство от последните двадесет години да беше издало от кумова срама една бяла, черна или каквато иска книга с имената на тези жертви. Както и с имената на палачите. Но не би. Обществото не го поиска.

То не поиска да разбере и какво е станало с останките на последния му цар. Дори руснаците, на които понякога се присмиваме, откриха костите на царя си, и то още по време, когато това беше смъртоносно начинание. Не че изпитвам сантиментални чувства към последния руски цар. Моето отношение към него съвпада по-скоро с това на Методий Кусевич. Но случаят говори за отношение към държавността изобщо.

За да има едно общество адекватен дневен ред не му трябва да е особено богато, икономически силно, политически и военно влиятелно. Исторически примери за това дал господ. Трябва само интелектуалците да се замислят върху какво и в какъв ред да водят обществения дебат. След това да вземат лист и молив и да напишат отгоре на листа: „Дневен ред”.

Как да продължат по-нататък ли? Може, например, с това, за което говорихме току-що.

 Още от автора на www.kandimirov.com