Спомен за Атанас Буров

„Вземи теслата на дюлгерина, ралото на селянина, гегата на овчаря и му е….ш майката веднъж завинаги. Гегата е нищо. Ще си направи, но стадото му го няма. Гега се прави, но любовта към скотовъдството не се прави. Тя се култивира за векове.” Това са думи на Атанас Буров по времето, когато е бил под домашен арест след 9.09.1944. Той е първият човек от „бившите”, интервюиран от Михаил Топалов-Памукчиев по заръка на Владимир Поптомов. Книгата се казва „Срещи с Буров”. Целта е да се стенографират спомените и знанията на тези хора за времето, когато няма да ги има. Така витиевато се изразява възложителят на задачата. Започва свирепо жонгльорство с живот и съдби. По принцип някои от „бившите” хора – сякаш вече са се превърнали в животни или таласъми, престава да ги има доста скоро – избити със „справедлива” спонтанност без съд и присъда или пък с такава от т.нар. „Народен съд”. Съдбата на Буров е по-друга, но не по-малко трагична. В продължение на десет години М.Топалов стенографира спомените му – колоритен разказ за все още свободна България. Срещите започват в софийския апартамент на банкера, продължават в Дряново, където потърпевшият е изселен. А последната от тях – поне описана в книгата, е в пазарджишкия затвор, където Буров приключва земния си път на 79 години - без да е сигурно точно как.

Атанас Буров е човек с ясна представа за предназначението в живота, с усет за основата и устойчивостта, които не трябва да липсват в нито едно общество, стремящо се към развитие и благоденствие. Банкер, политик и дипломат – с изключително добро образование, в разказите си той непрекъснато акцентира върху това – колко е важно българският селянин да не бъде лишаван от земята си, да не го отчуждават от нея, да не го лишават от радостта и смисъла му в живота. На свободния селски труд той гледа с уважение и възхищение. Затова казва, че го връхлита смут като си помисли какво ще стане след като умре „последният селяк, орач или жътвар.” На ведрия отговор на стенографа, че ще продължат да работят внукът и правнукът Буров моментално възразява, че това няма да се случи. Защото „селската работа се предава от баща на син, както банкерството.” Традиции и приемственост – това е установил той, че ще бъде изгубено с новия насилствено установен ред. Което за него е повод за тревога.

„Селото е обречено на гибел, ако сто на сто влезе в кепезето”. Така селяните в килията му са наричали ТКЗС-то. Той самият го преценява като нещо калпаво и неподходящо за въвеждане на родна почва и настоятелно съветва младия Топалов да каже на своите хора да спрат дотук, „ако милеят за доброто на България.” На мнение е, че 40-50% колективизирани стигат. Че един ден именно останалите ще изхранват страната. „Те ще са спасителите на майка България. Защото те ще имат земя и самочувствие.”

Самият Топалов му признава, че са го подгонили лошо, тъй като баща му все още не е влязъл в ТКЗС. Буров е убеден, че влизането на баща му там ще е краят на успешното му стопанство, но в същото време е наясно, че отърване няма. Защото „този валяк, дето е тръгнал да гази синорите”, ще сгази всичко по пътя си. Че този валяк „спиране няма. И бензинът му идва от другаде.” Говорейки това, той е пределно ясен – този бензин подчинява България и докарва на власт сляпо покорните на Москва комунисти. „Без Русия вие сте нула.” И продължава, че са правили заговори, правили са атентати, но властта не са успявали да вземат. Чак когато на Дунава се е появил ген. Толбухин - „онзи с калпака”, както го нарича Буров, тогава пътят към властта се открива. Без тази помощ България нямаше да бъде обърната с хастара навън. Нямаше да й предстоят противоестествени промени – противни на живота и логиката. Промени насилствени чрез повсеместен терор, тормоз и контрол. Свидетел на това, Буров казва – обещайте, че ще сменяте кметовете на две години, а парламента – на четири. Че „няма да печелите изборите, както в Русия – с 99 на сто. Такова нещо няма в света.” Няма, но ето че започва да има и в България. Едва ли Буров е таял особени надежди, че съветите му ще бъдат спазени, но се е чувствал длъжен да каже какво е смятал за важно.

Цитатът в началото е на човек, прозрял какво се случва в родината му. Вземи най-ценното на хората, отнеми им инициативата, направи ги зависими. Отнеми на селянина земята – натикай го в ТКЗС. Лиши го от радостта да се радва на собствения си свободен труд. Както и всички останали. И ще дочакаш жътва от послушни обезличени индивиди с колективизирано излъчване.Че нормалният ход на нещата ще се обърка, че те ще изгубят предназначение и смисъл – това не е съществено. Стартът към безумието е даден, а засечките към него се наказват. Както и управлявалите страната „бивши”. Не е достатъчно да бъдат ликвидирани като при масовото убийство в софийските гробища на 1 срещу 2 февруари 1945, при терор по лагерите или упорито държани на преклонна възраст в затвора докато угаснат или им се „помогне”. Трябвало е да заличат гробовете им, за да не се превърнат в място за поклонение - с една дума да бъде изтрит и споменът за тях, тъй както с един замах е бил отнет животът им или перспективата за нормален такъв

Пресният гроб на Атанас Буров е заличен ден след като жена му и дъщеря му са оставили цветя върху него. В днешно време върху паметната му плоча се появиха свастики и надпис: „Аз помагах на фашистите”. Идеологическото тесногръдие продължава да раздава присъди. То не предвижда нито приличие, нито уважение - останало е сродно с духа от средата на миналия век и отказва да еволюира.

Днес в ъгъла на градинката до БНБ се издига паметник на Атанас Буров - една колоритна фигура от новата история на България, личност с обширни и задълбочени знания в различни области, човек - умен, анализиращ и преценяващ, директен и предизвикателен, с изказ - твърде често нецензурен. Това е разказ на човек, който знае, който е можел и го е доказал.

„Срещи с Буров” е само 186 страници, но авторът й споменава, че е записал около 1900. Интересно е да се види всичко. Самият Михаил Топалов твърди, че има 24 записани тома. В свое интервю към края на живота си нарича Буров изключително умен и гениален човек, обичащ България. (http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=782950).

Ако се знае истинската история, може би тогава Атанас Буров няма да е просто някакъв гранитен паметник, нищо незначещ за минаващите покрай него. Тогава той би проговорил.

Проговорили биха много красноречиво и невърнатите от Русия до днес архиви на Царство България. Но днес Русия предпочита да говори за нещо друго - за неотложни свои енергийни проекти, които ние трябва да припознаем като наши.

Атанас Буров разказва как когато Сталин („онзи с мустака”) пратил армията си на Дунава, парализирал България. Прави сравнение с това как анакондата, боата и питона хипнотизират жертвите си. „Русия така ни парализира и ние замряхме. Ето, това е истината. Не си правете илюзията, че сте били сила. Вие никога не сте били сила.”

През 1925 г. на забележката на ехиден румънски дипломат, че България не си плаща редовно репарациите и че трябва да паднем на колене и да се кланяме - пък те - победителите, ще видят, Буров казва: „Г-н Титулеску, ние ще умрем. Ще пукнем от глад, но няма да се кланяме на чучела като Вас.” Казва му още, че не от България трябва да се страхува Румъния.

Той твърди, че още от това време - 1925 г., Сталин не се е интересувал особено кое правителство управлява България, а че просто я е фиксирал като дългосрочна цел. Осъществява я двадесет години по-късно.

Отново и за кой ли път ще видим дали историята се повтаря. У нас предстои посещение.