КРУМЧО

Владо Трифонов

Да имаше двайсетина и две-три години. На външен вид – нищо особено, стандартното изражение на генерацията млади лъвчета, които страшно искат да бъдат забелязани, но ако може да не им личи.

Държеше на чуждото мнение, копнееше да го харесват, да бъде търсен и ухажван.

Учеше режисура и още отсега усвояваше походката и поведението, каквито подобават на един истински режисьор. Или каквито си представяше, че подобават.

Не понасяше да му правят забележки, побесняваше, но внимаваше да не го усетят. Един режисьор не бива да се издава пред тълпата, казваше си наум.

Не харесваше да му викат Крумчо, макар че по документи беше записан точно така: Крумчо Божидаров. Настояваше да го наричат Крум. Даже и Круме не понасяше.

- Крум, просто Крум, ако обичаш! – смъмри с нисък глас една несъобразителна дама от неговия курс. Смяташе, че колкото по-издебело изговаря думите, толкова по-насериозно ще го приемат.

Опитваше се да докара в погледа онзи сивкав отблясък, който трябваше ясно да сигнализира: може и да разговарям с вас, но имайте предвид, че ви правя подарък.

И че изобщо не сме равни.

Стараеше се да се държи любезно, за което използваше подчертано широка усмивка. Разиграваше я в три варианта: широка-стисната, широка-разтворена и широка-динамична. Беше се снабдил с броеве на Joy Magazine и репетираше усмихване пред огледало – задължително сутрин след ставане и вечер преди лягане.

Постоянно запаметяваше кинаджийски термини. На английски, разбира се. С тях къртеше самочувствието на преподавателите, повечето останали при съветската си академична младост.

Доказваше своята изключителност дори когато беше напълно сам. В тоалетната вадеше оная си работа с изражение на делфийски оракул и по същия начин я прибираше обратно.

Вярваше, че е необикновен и поддържаше тази вяра със самовнушения „ала Кехоу”. Непрекъснато си повтаряше, че съдбата му е да бъде велик режисьор, а оскарът го чака някъде и рано или късно ще го вземе. Пред възхитения поглед на Скарлет Йохансон, защо не.

Дотам се унасяше във фантазирането на славни епизоди със свое участие, щото един ден се заби челно във витрината на магазин за дрехи и за малко не мина през нея. Излезе му огромна цицина, сетне дни наред я налагаше с червен лук и морска сол.

Тренираше по всяко време, навсякъде. Представяше си как дава интервюта за най-маняшките филмови издания. На английски, разбира се.

- Вижте, аз съм избрал филмовото изкуство като начин на съществуване, за мен то е конгрегация от ентусиазъм и вдъхновение, която ме убива и възкресява едновременно, и на която съм онтологично и форевър отдаден…

Спираше за малко, преценяваше дали вместо „онтологично” да не използва „диахронично”, претегляше солидността на двете думи поотделно, зачеркваше неподходящата и отново продължаваше.

Чрез свой приятел успя да се уреди в една чужда продукция. Разпъваше кабели и не изпускаше от очи действията на режисьора белгиец. Впрочем малко по-възрастен от него.

Към края на първата седмица си каза, че това не може да продължава повече. „Момче за всичко? Не сте познали”, мърмореше наум и мърдаше мускулите на челюстта си – беше видял да го правят в някакъв американски филм.

Пое въздух и в една от почивките отиде при белгиеца. Представи се. Каза, че той, Крум, също е режисьор, всъщност още не е завършил, но това няма значение, Бунюел не е учил режисура, което не му е пречило да е Бунюел, нали така.

Не спираше да говори, накрая стигна до най-важното: иска да снима всичко, което се случва на терен, ще използва личното си SONY DCR, да, мейкинг, но както само той, Крум, би го изработил. Не някаква буквалистична регистрация, а улавяне на духа на филма, отношенията между артистите по време на работа и в почивките, емоциите на миманса…

- Но ние имаме екип, който върши тъкмо това – каза белгиецът.

- Няма значение, аз ще ви представя българска гледна точка – продължи да настоява Крумчо .

Човекът от Белгия дори забрави да си яде сандвича. Изгледа го с любопитство, помисли малко, после се засмя, каза „окей” и отново захапа филето с майонеза.

От този ден нещата се промениха. Студентът по режисура обикаляше с камера из лагера, заничаше навсякъде, спираше се да говори с този-онзи, смееше се широко, внезапно ставаше сериозен и вглъбен – изобщо държеше се както подобава на един истински режисьор. Или както си представяше, че подобава.

Сприятели се с всички.

Хората свикнаха с него и приемаха Крумчовото присъствие като част от творческия процес. Започнаха да му споделят малки и по-големи тайни, особено скриптърката Симон – французойка с марокански баща, която му разказа целия си живот дотук, дори и това, че е влюбена в шефа, белгиеца имаше предвид, но той нямал представа, а тя пък нямала намерение да му казва. Поне засега.

Крумчо записваше бълбукащото бърборене, търсеше подходящ ракурс за леко обърнатите навън Симонини устни и дългите й като на камила мигли, а нощем се целуваха под звездите, пушеха джойнт и пиеха червено вино от кетъринга. Току до склада с взривове, предназначени за каскадьорските сцени.

...

Първият пукот беше толкова побъркващ, че ушите оглушаха за последвалата канонада. Но истински страшното стана, когато гръмнаха варелите с напалм. Горящата гел се налепи по клоните и закапа на влачещи се, светещи капки, превръщайки дърветата наоколо в страховити чудовища.

Всички бяха в караваните, снощи празнуваха рожден ден на една от актрисите, пиха, танцуваха и сега спяха дълбоко. Ако бяха на открито, щяха и те да горят.

Размина се без човешки жертви. Но всичко отиде: техника, камери, лента... Заснетата също.

Единственото свидетелство, че тук се е снимал филм, беше материалът в Крумчовото SONY DCR. Оказа се, че той е единственият, успял да заснеме среднощния ужас.

Късмет. Излязъл да пусне една вода и нали навсякъде ходеше с камерата… Рискувал живота си, но направил уникални кадри – така бяха представени нещата.

Нарече касетата в памет на филма, сетне тържествено я връчи на режисьора. Екипът се трогна, някои се разплакаха. Нямало да го забравят никога. Само Симона гледаше встрани и през цялото време мълчеше.

На другата година белгиецът започна копродукция с американци – любовна драма между мафиотска любовница и разследващ журналист. Снимките бяха в планините на Черна гора. За асистент беше поканен българинът Крумчо. Все още студент, но нали и Бунюел...

Разказът е от подготвяния за издаване сборник „Куци ангели”.