Пламен АнтовЩе започна с едно лично признание: колкото по-отблизо, в детайли, опознавам вътрешната логика на литературния саморазвой от втората половина на ХХ век, толкова по-мощно изпъква ролята на една централна фигура в него – тази на Иван Цанев; фигура средищна, фокусираща традиции и тенденции.
Ако си представим поетическия процес на века като някакъв пясъчен часовник, където миналото непрестанно се прелива в бъдеще, то най-тясното място на този часовник е тъкмо поезията на Ив. Цанев. Там, в нея, се влива цялата предходна традиция, компресира се и се преработва; и оттук нататък, именно в този преработен и синтезиран вид, изтича напред, към бъдещето, за да бъде усвоена и доразгърната.
Тази средищна позиция на Иван-Цаневата поезия определя донякъде и собствения й облик. Няма друг поет, който да е толкова разнолик и въпреки това – така единен, цялостен, завършен в себе си, хармоничен. Удивително е как на толкова оскъдно поетическо пространство се побира такъв вътрешен обем. В тази съвсем не голяма и немногословна поезия си дават среща почти всички определящи наследства в българската поезия – от първата половина на века, та до собственото й съвремие на 60-те години. Но докато там, в “големия” разказ на поетическата традиция и в собствените си измерения, тези наследства нерядко са антагонистично напрегнати помежду си, враждуват, спорят, отричат се и се надмогват, тук, в своя рафиниран вид в поезията на Ив. Цанев, те се претопяват в хомогенна сплав. И тъкмо в този преработен и дестилиран вид са препредадени на младата поезия от 70-те и 80-те години; а чрез нея ще оплодят и всички онези радикални трансформационни процеси в поезията от последното десетилетие на века.
В някакъв смисъл Иван Цанев е най-влиятелната фигура в българската поезия на ХХ век – именно чрез ролята си на трансформатор и медиатор на традиции. Тази средищна позиция гарантира едно двупосочно влияние – не само напред, към поезията от последните десетилетия на века, но и назад, по отношение на самите предходници. Свързаността на Ив. Цанев с традицията на Далчев отдавна е критическо клише; но смея да заявя, че без Ив. Цанев самият Далчев не би бил този, когото днес познаваме. Ив. Цанев е този, който до голяма степен създава Далчев – такъв, какъвто ще се окаже необходим той на следващите поетически поколения. Той като репродуктор усилва ролята му, фундаментализира я и в крайна сметка сдобива Далчев с внуци и правнуци.
Можем да заявим: именно тази привидно крехка, немногословна, на места вдетинена поезия, прехласната по бръмбарчета и пчелички, успява да се справи – тайно и полека, но завинаги – с монументалния романтизъм на “априлци”. А чрез него – и с далеч по-силни противници, като Вапцаров и Гео Милев например; но не отричайки ги, а вземайки тъкмо най-същностното от тях – екзистенциалната, националноисторическата и политико-философската им чувствителност, отменяйки с един замах повърхностната и не винаги безкористна “синовна” почит на “априлци”. Именно поезията на Ив. Цанев е тази, която, така да се каже, успява да промени талвега на българската поезия (или “гръбнака”, казано с касапския жаргон на идеологията); и то да го промени тъкмо по времето, когато властващата идеология и пълзящата по петите й литературно-административна конюнктура еднозначно се стреми да сведе социално-политическия патос на българската поезия до куха, повърхностна реторика и по този начин – да го унижи и унищожи.
Така едно от важните неща, които “тихата” лирика на Ив. Цанев (заедно с яростната сатира на К. Павлов, но по собствен начин) успява да стори, е, че обновява и възвръща дълбоките, дълбинните измерения на политическото. И по този начин косвено – чрез самата себе си, но не по-малко и чрез наследниците, които ражда – променя самия модус на българския лирически канон през ХХ век.
Сюжетът, който тук ще реконструираме, се основава на органичната свързаност на две направления в поезията на Ив. Цанев, които изглеждат противоположни и в същото време неочаквано се сближават и интерферират. От една страна е силната линия на селско-природното в нея, на един изтънчен усет към природата, който в някаква степен се надгражда върху богатия опит на българската лирика през ХХ век в това отношение, изпълващ целия спектър между пластично-емоционалното, който резултира в т. нар. “селска” лирика на 60-те (Слав Хр. Караславов), и метафизично-философското вглъбяване на темата (Петър Алипиев); тук някъде, в този диапазон, е и цялата линия на “лиричните” априлци: А. Германов, Н. Инджов, П. Караангов… Важен фактор в направлението е лирично-споменното (прословутата и така дискутирана от соц-критиката тъга по “босоногото детство” у селската поезия). Ясно присъстващо у Ив. Цанев, то обаче е силно охладено, съчетано с философския компонент. И по този начин, без да губи интимно-конфесионалния си елемент, е обективирано и абсолютизирано в нещо, което ще се окаже особено продуктивно за младата поезия впоследствие и което тук ще обознача чрез концепта на инфантилното – една първична наивистична чувствителност, която българската поезия опознава през 60-те (Недялко Йорданов). Но именно и само у Ив. Цанев инфантилното се свързва с природното в единен и цялостен комплекс, който предстои да се окаже с особен потенциал.
И в същото време, от друга страна – това, върху което ще обърна специално внимание – поезията на Ив. Цанев активно се полага и в една друга тенденция, определяща за лирическия контекст на 60-те – радикалния модернизъм на Априлската поезия, и по-точно на онова революционно-патетично ядро в нея, което максимално се идентифицира с идеологическия патос на късния, Априлския соц. Намерението ми е да покажа как Цанев надмогва тази поезия с нейния отявлен, идеологически темпериран рационализъм, хуманизъм и космополитизъм; но го прави не “отвън”, а отвътре, откъм самата й сърцевина, по един диалектически начин. Но това е една диалектика, която не е “западната” диалектика на Хегел и Маркс; това е диалектика, по-близка до смисъла на дзен. Така поезията на Цанев постига синтез, който – на мета-ниво, във философски аспект – поражда една напълно нова традиция в българската поезия (която, струва ми се, не е отбелязвана досега, включително и в ценното изследване на Антоанета Николова) – една спонтанна автогенеза на дзен, далеч преди проникването на всички външни влияния. У Цанев това е един напълно спонтанен, органично преживян дзен. Дзен ще се превърне в импортен интелектуален, активно промислен философски опит едва у неговите наследници през 80-те: Иван Методиев, Едвин Сугарев, Георги Рупчев, Владимир Левчев, Миглена Николчина.
Тук се налагат две уговорки. Първата: понятието дзен употребявам в един широк и по-скоро метафоричен смисъл – като максимално проявление на духа на Изтока. (Впрочем и специалистите отбелязват трудната отличимост на дзен от даоизма, от различните течения в будизма и от будизма изобщо като обединяващо, по-скоро удобно, отколкото прецизно понятие. Не е сред задачите ни тук да разискваме същностната специфика на източната философия/религия в нейните вътрешни подразделения; на това са посветени достатъчно специални изследвания.) Втората уговорка: ако трябва да поясня какво разбирам под незападна диалектика, бих припомнил съждения като тези на учителя Нан-цюан: Дао не е в знаенето, Дао не е и в незнаенето; знаенето е фалшиво разбиране, незнаенето е сляпо неведение. Ако наистина разбираш Дао без съмнение, то е като празно небе. Една тотална, кръгово-огледална диалектика, доминирана от ирационалното, в която положителният и отрицателният компонент взаимно се отъждествяват и елиминират. В схематично изчистения си вид тя се свежда до изображението тадзи-ту (по-известно като ин-ян) или до ирационалната простота на класически афоризми от типа: “Прекрасното е отвратително, отвратителното е прекрасно”.
…И така, един близък прочит на Иван-Цаневата поезия (който тук спестяваме) ни показва, че тя активно работи с биполярни, антитетични модели; нещо повече – те са в основата на нейната същност: голямо–малко, шумно–тихо, шум–мълчание, подвиг–незабележимост, машина–естество, желязо–насекомо… Почти всички тези антиномии, колкото и разноредови да са, могат да бъдат сведени до една основна културфилософска антитеза, чиито проявления са – антитезата цивилизация–природа. И по-точно: западният тип рационална светонагласа, доминиран от машинното и инструменталното, срещу източния тип съзнание в модуса на арационалното и интуитивното, стремящо се да пребивава в хармония с природата, а не да я култивира и усвоява. Ако има някакъв идеологически (дисидентски) контра-патос в тази поезия, той действа в един най-широк и дълбинен смисъл, в сферите на културфилософското, доколкото доминиращата комунистическа идеология (чиито императиви именно “революционната” Априлска поезия артикулира и реализира) е екстремално проявление на западния тип рационална и машинизирана (“фаустовска”) светонагласа. Философията на комунизма, както знаем, се основава на Хегеловия обективен идеализъм, който е панрационалистичен, а диалектиката му, която се акумулира по линията Хегел–Маркс, не познава ирационални стойности.
Но в същото време незападният тип чувствителност, който Иван Цанев въвежда в българската поезия, не е просто антиномично отрицание на западния рационализъм, а е игнориране на самия антиномичен модел, пребиваване отвъд антиномичното. Тя е толерантно равнополагане и релативизиране на противоположностите, дълбинно отъждествяване на “също” и “друго” – противоположностите работят като взаимно допълващи се и съизграждащи една по-висша реалност. В самия, абсолютния център на “същото”, като негово пораждащо ядро, действа потенциалната енергия на “другото”.
Падна мракът и всички гласчета невинни премаза,
а шумът оцеля – и гърми, не прибира оръжие.
Оксижени жужукат, цвърчи изгорено желязо,
сякаш в някакъв адски тиган тишината се пържи.
Камиони къркорят, трамвайното сборище тътне,
без надежда за помощ бучи денонощното бедствие…
В средата на града се таи самото естество в своето абсолютно състояние; в средата на нощта е абсолютната светлина. Затова антиномичният модел, което едноименното стихотворение (“В средата на града, в средата на нощта” според заглавието му от книгата “Едничка дума”) изглежда, че конструира, всъщност е само привидно такъв. Между полюсите протича двупосочен обмен. Оксижените, жужукащи като пчели, изгореното желязо, цвъртящо като щурец, къркорещите камиони, трамваите – всички тези метонимии на технологичното (“фаустовско”) не са просто “отрицателните персонажи” в творбата, а част от една космическа хармония, съставлявана от вътрешни антитези и двупосочни интерфузии, която стихотворението, а и поетиката на Ив. Цанев като цяло изграждат.
Преведено на по-конкретен литературноисторически език, това означава, че Иван-Цаневата поезия не е просто отрицание на Априлския модерн. Тя го надмогва не чрез линейно, фронтално противопоставяне/отрицание – това би било в някакъв смисъл подчиняване на собствения му бинарен модел, влизане в този модел; тя го надмогва на много по-дълбинно равнище – надмогва го без да го отрича. Надмогва го, като го абсорбира в себе си.
От пръв поглед е видно, че поезията на Ив. Цанев, при цялата си положеност в сферите на интазното, на “вътрешното” и метафизичното, под знака на “негативни” състояния като слабото, крехкото, тихото, незабележимото, неуловимото, всъщност борави по много активен начин тъкмо с модела на “априлския” модерн. Тя не просто е “градска” поезия в голяма част от външните, фабулните си проявления, в нея звънтят трамваи, улици, автомобили, влакове… Но тя в самата си сърцевина е модерна поезия. В значителна част от обема си се полага изцяло в онзи глобализиран и медийно конструиран свят, който е емблематичен за Априлската поезия и всъщност е неин основен, диференциален белег. Пряко или по косвен начин, в поезията на Ив. Цанев важна роля играе модерната медия (вестникът, радиото, телевизията) като репродуктор/конструктор на глобалното, като смалена, битовизирана метонимия на света. Медията в различните си технологични форми е основен трансгресор, прекосвач на граници – на границата между Аза и света, между “вътрешно” и “външно”, между малко и голямо, тихо и шумно, статично и динамично; и в крайна сметка между морално и политическо… Чрез нея лирическият герой, при цялата му метафизична вглъбеност, винаги е в епицентъра на световната динамика, на политическото в широкия, античния, но и в най-прекия смисъл на понятието. Това е основно ядро в поезията на Цанев – стихотворения като “Ресторант”, “Ахил”, “Година на олимпиадата – 1976”, “Почти епитафия”, “Неделен земетръс”, често събирани заедно в различни комбинации и последователност (и които в структурата на книгата “Едничка дума” значещо предхождат стихотворението “В средата на града, в средата на нощта”, телеологично аргументирайки го). Поезията на Ив. Цанев съдържа определящи белези на екстатичния модернизъм – такъв, какъвто българската поезия го познава от 30-те години насетне (Багряна, Вутимски и особено Ал. Геров) и който постига една от екстремните си крайности тъкмо чрез “революционните” априлци на 60-те (Вл. Башев, Ст. Цанев, Л. Левчев). По подобен начин Иван-Цаневият лирически човек е в епицентъра на глобалното и политическото, поезията му борави със същите тематично-проблемни структури, нерядко вкостенени в идеологически клишета: Освиенцим, Хирошима, Виетнам, Индокитай, олимпийските игри, “трескавите полушария”; срещат се образи като “атомни здания”, “атомни пожари”, напалм, стронций… Посредством сложната и многопластова интерфузия на актуално-политическо, от една страна, и метафизично, от друга, поезията на Ив. Цанев проблематизира моралните аспекти на глобализма в един много личен – и лирично артикулиран, за разлика от “априлци” – аспект.
Всъщност във всяка книга на Ив. Цанев през 70-те и 80-те години има цикъл, или поне тематично-проблемно ядро, с такова отявлено глобалистко и политическо звучене (заедно с други относително константни цикли, посветени на същността на поетическото изкуство, на философията на историята, проблематизиращи емблеми на патриотичното, или групирани около “ниския” бит на всекидневното). С необходимото уточнение, че границите между тези тематично-проблемни цялости са силно релативни, гъвкави; и всъщност при малкия брой нови творби, които новите книги на Ив. Цанев включват, тъкмо прекомпозирането на вече наличния корпус, обособяването на нови тематично-проблемни ядра, съставлява основен аспект от самия творчески акт.
Един симптоматичен екскурс в тази връзка: илюстрацията към цикъла “Почти епитафия” от несъмнено антологичната книга “Седмоднев” в престижната поредица “Поколение” на изд. “Народна младеж”. В цикъла са и част от политико-глобалистките творби на Ив. Цанев; или поне онези от тях, които поетът е успял да напъха в сонетната структура: “Почти епитафия”, “Апокалиптичен сонет”, “Ахил ХХ”. Заглавната илюстрация на цикъла, работа на художника Иван Нинов, представлява детска кукла с откъсната ръка и тя, струва ми се, е перфектно намерен визуален израз-синтез на глобално-политическо и инфантилно-наивно в поезията на Цанев; бруталността на политическото, на Освиенцим, Хирошима и Виетнам, минимализирана и метонимично сведена до детското.
Политическата идея, винаги ясно изведена, е аргументирана по иван-цаневски – откъм крехкото, малкото, слабото, негероичното. В стихотворението “Апокалиптично” (кн. “Телеграма”, 1977) отявлено актуалният, глобално-политически патос, боравещ с конкретни ареалии на западното, е вместен в един философски модел, който е много дзен в дълбоката си същност: за силата на слабия. Или по-точно за неразделимостта на противоположностите. Една същностно западна проблематика, модерното и глобалното са артикулирани по начин, който води в противоположна – географски, цивилизационно, философски, светогледно – посока. Ще цитирам творбата по късната й редакция. Преработвайки в сонетна форма стихотворението (кн. “Седмоднев”, 1987), поетът не само го преозаглавява, но и доразгръща основната идея, вмъквайки емблематичния образ на дървото, междувременно разчетен от критиката като гербов знак на неговата поезия. Така антитезата слабо–силно е утроена; към образите на тревата и агнето е прибавен и този на дървото:
Войни, освиенцими, пепелища:
братоубийства, не борба за хляб!
Нима все слабият ще бъде слаб,
щом този хищен глад не се насища?
Макар че няма, господи, с какво
да спре секирите невинното дърво,
едва ли всяка рана ще заръби.
И виждаш… видовден ли е това?
Протяга нокти хищната трева
и агнетата тракат вълчи зъби.
Въпреки интазната си приглушеност, поезията на Ив. Цанев е модерна в най-прекия смисъл на понятието, ако схващаме модерното като “етос към актуалността”, като свързано с урбанистично-технологичното, с машината, с динамиката на политическото. Самата контрамодерност, която е нейният емоционален и идеологически пунктум, не е анти-модерна, не е просто, бинарно противопоставяне на модерния екстатизъм, не е бягство от него, а – напротив – е акт на потъване в самата му сърцевина. На неговото преработване и асимилиране в един хармоничен модел, чиято хармония е продукт на огледална взаимотъждественост и обратимост на крайностите.
Крайностите в тази поезия не са взаимно отричащи се полюси, а тъкмо в своята противоположност те взаимно се отъждествяват. “Външното” и “вътрешното”, политическото и метафизичното, “градското” и “селското”, глобалното и всекидневно-битовото, машинното и природното (автомбилът и насекомото в “Катастрофични фрагменти”), безкрайно малкото и безкрайно голямото, цялото и частта, статичното и динамичното (капката и водопадът в едноименното стихотворение), тътенът на света и метафизичната тишина, бомбата над Хирошима и трептенето на пеперуденото крило – това са тъждествени, взаимно оглеждащи се величини:
Последни кръгове на гняв и болка,
започнали в сърцето на планетата
или в крило на птица може би.
Една първична неделимост на света, където всичко е всичко (“Средният път” на Нагарджуна). Монументалното величие на подвига, положен в политическото, и незабележимата делничност са огледално тъждествени помежду си; значителното е размесено с подробности. Само всекидневното е вечно; бебешката количка е гладиаторска колесница. Малкото е голямо, слабото е силно. Смирението е победа. Ирационалното е истински разбиращото. Едното е другото, е собствената си противоположност. Аз съм ти. Частта е цялото. Външното е вътрешно. Покоят е движение.
Това всъщност е основният принцип на източната дзен-представа за битието, основана, за разлика от западната, не на бинарната разполовеност, а на единното. Светът е единна цялост, където всичко е свързано с всичко и тази свързаност не е вертикално-каузална, а хоризонтална, мрежовидна: мрежа от отношения, разгръщаща се извън властта на един доминантен, познаващ и именуващ субект, така скъп на западното, и още повече на модернисткото моделиране на света. Самó по себе си (аn sich, както казва западната философия) нищо не е нито голямо, нито малко, нито добро, нито лошо; или по-точно – е всичко това едновременно. То става “такова” само когато бъде насилствено съположено с нещо друго, външно на него, т. е. когато бъде унищожена собствената му същност чрез насилствената му антропологизация. Малкото е “такова” само когато е проектирано от нас, от безогледно господстващия субект, върху голямото и обратно; частта е “такава” само когато е включена в структура, която я надвишава, или по-точно – когато е изключена от нея, от цялото. Извън тези насилствени и манипулативни операции, формиращи западното мислене, всяко нещо е всичко. Всяко нещо, бидейки себе си, е и обратното на себе си в параметрите именно на това “себе си”. Или казано с езика на Цанев, делничното е героично, бебето е гладиатор, апостолът не само ходи преоблечен във въглищарски дрехи, но е въглищар и въглищарят е апостол. Потрепването на птичето крилце може да породи катаклизъм, също както бомбата над Хирошима.
Ярко модернистична по редица външни белези, в дълбините си тази поезия гради противоположен модел: не прогресистка, еднопосочна устременост към едно Бъдеще, доминирано от абсолютното добро (идеологически свръхимператив на “априлския” модерн), а убеденост, че истинският смисъл е в изплъзващата се ефимерност на реалното и всекидневното, на “малкия” живот, който е самият живот. Самата реалност като съдържаща в себе си и спояваща в неразчленимо единство онези ценностни качества, които не са нищо повече от етикети, словесни абстракции, чрез които Идеологията – този колективен, политически еквивалент на модерния субект – разчленява и подменя реалността. Под видимостите на модерното протича обратен процес на възстановяване на едно цялостно, предмодерно и предполитическо състояние на света, достъпно единствено за инфантилното съзнание – но не като биографична, носталгично отмествана “назад” категория, а като екзистенциален модус, разкриващ света в собствената му “такъвост” (татхагата).
…И тук ще се върна към онова, което вече казах в началото: “тихата” лирика на Ив. Цанев можем да постулираме в основата на едно много активно направление в младата поезия на 80-те: една отявлено модерна по формалните си белези, но контрамодерна по интенцията си поезия. Контрамодерна в смисъла на преосмисляща основите на западния рационализъм. Поезия, която има, разбира се, своите корени и в самата западна традиция, но точно в онази контра-тенденция в нея, която от романтизма и Шопенхауер насетне се свърза с преодоляването на западното в посока на Изтока. В собствените параметри на западното от 1960-те години насетне тази поезия по най-тривиален начин може да бъде определена като екологична (екологичната кауза е рожба тъкмо на 60-те и на хипи-ценностите). В собственото си съзнание обаче тя се основава на дзен-философията, макар и най-често разбирана по един твърде “западен” начин, рационално – като философска доктрина, която е противоположна на западния рационализъм и западното утилитарно отношение към природата.
Та тезата ми е, че тъкмо “тихата” лирика на Ив. Цанев с отделни свои страни (не цялата!) е българският симптом на този мощен контрамодерен спазъм, който западната култура преживява през 60-те. Но ако у Цанев това става по един спонтанен, именно интуитивен начин – и точно затова извън формалния език на дзен (включително и извън жанрове от типа на хайку), – то при неговите наследници от 80-те основаността на дзен е осъзната, рационализирана и понякога най-пряко заявена (например в кн. “Кой сънува моя живот” на Вл. Левчев, 1983).
Което, разбира се, е същностен, но симптоматичен парадокс: Според собствения смисъл на дзен (принципи като у-вей – неправенето-нищо, или дзъ-жан – спонтанността) неподозиращият пребиваването си в дзен Ив. Цанев е повече там, отколкото неговите целенасочено, съзнателно и активно домогващи се към това наследници. Иван Цанев е предходникът и родителят на “младите” от 80-те. Но той в някакъв смисъл е и спонтанно играещото си дете, а те – умните възрастни, осъзнаваща тази игра като онтологична загуба.
Отбелязвам тук генеалогията само на определен сюжет, постигнал най-пълноценното си проявление у автори като Вл. Левчев, Е. Сугарев, Г. Рупчев, М. Николчина, а преди тях и в най-голяма степен у Ив. Методиев. Това е определящо за 80-те направление, доминирано от фигурата на инфантилното като философски концепт и изцяло под знака на интазното, на потъването, утаяването, умълчаването… Поезия, разгръщаща се по един “обратен” начин, едновременно в актуалните сфери на политическото, на ръба на дисидентската екстатика, и в ониричното, в метафизичните пространства на съня, в сънуването като онтологично пространство, алтернативно на реалността, но и като сфера, където тя може да бъде постигната в абсолютния си вид, в дълбинната си същност. Именно потъването най-дълбоко във “вътрешните” пространства на Аза е начинът за врязване в сърцето на света, в актуалното, политическото, глобалното, универсалното. Разтварянето на субекта сред света, сливането му с него (напр. теорията на Вл. Левчев за “дълбоката образност”). Наследството на Иван-Цаневата “тиха лирика” отчетливо се откроява сред целия пъстър сноп влияния от Запад и от Изток в такива знакови за поколението творби, какъвто е например “екологичният” цикъл “Арена” в закъснялата дебютна стихосбирка на Е. Сугарев “Обратното дърво” (1989; впрочем самият наслов на книгата е отявлено иван-цаневски). Или в стихотворение като “Другата империя”, емблематично за Вл. Левчев:
О, Владетели
на смъртоносната Умора!
Пред вас единствено
бих дал васалска клетва.
Защото само вашата империя
остава вечна.
Стихотворение, което при цялата си езикова различност, е една дълбоко трансформирана, скептична парафраза на Иван-Цаневи творби като “Археологически разкопки” или “Апокалиптичен сонет”, а общото между тях е нещо, което, така да се каже, кръжи около дзен.
Но поезията на 80-те е отделна тема, за която подробно съм писал другаде.