Тролейна история

Улицата беше мъглива и празна. В далечния й край уличен фенер светеше мътно. Отнякъде се излая куче. Изскърца врата. На площадката пред входа на блока се появи мъж. Спря се и запали цигара. Звучно всмука дима и тръгна. Крачеше бързо, въпреки тъмнината. От улицата вдясно две кучета се стрелнаха с вой към него. Той спря за секунда, огледа се и грабна нещо от земята. Хвърли камъка напосоки към лая и едното псе изскимтя жално.

 

- Мама ти стара – промърмори мъжът и продължи по-бързо по улицата. Сви вдясно по булеварда, хвърли фаса и се приведе над страничния прозорец на спрялата там кола. Отвори и се шмугна на предната седалка.

 

-        Здрасти, Тони! Как е?

 

-        Е, как да е? – сви рамене мъжът до него. – Студ. Кафе носиш ли? Вече изпих едно, но ми е малко май.

 

-        Нямах време за кафе. Дано Пепа да е отворила вече.

 

Потеглиха. Часът беше три сутринта. Колата рязко направи обратен завой и тръгна към центъра на града. Тук–там ги задминаваше някое изостанало такси, возещо късни купонджии. Мъжът въздъхна и запали втора цигара. Петнайсет минути по–късно пристигнаха в гаража. Будката на Пепа просветваше обещаващо. Самата тя ги посрещна с широка усмивка.

 

-        Здравейте, момчета! Как е, а? На смяна?

 

Двамата дружно закимаха и поискаха кафе.

 

-        След две минутки, само да загрее машината. По една принцеска да ви опека, какво ще кажете?

-        Може - съгласи се мъжът – нали не е от лаещите?

-        Хахааа – гръмко се изсмя Пепа – за каква ме мислиш, Оги? Само „Народна” слагам – смигна му тя и се запъти към скаричката.

 

Мъжете приседнаха на една от масите и зачакаха. Тони се размърда и рече:

 

-        Станко помниш ли го, дето бачкахме с него преди пет години при Пешев?

-        Аха – кимна Огнян.

-        Вчера е получил инфаркт. Жена му го намерила на пода пред хладилника.

-        Верно ли? Как е? Ще се оправи ли?

Тони поклати глава отрицателно.

– Утре ще го погребват. На Бакърена. От бърза помощ са отишли четиридесет минути след като жена му звъннала.

 

-        Нищо ново – заклати глава Огнян и се взря през мръсния прозорец на лафката.

 

Пепа стовари сандвичите и кафето пред тях и се усмихна.

 

-        Сложих по малко кашкавалче върху каймичката, да ви е сладко.

 

 Докато ядяха, колегите им започнаха да се появяват по плаца отвън. Двама–трима влязоха, поздравиха и си взеха кафе. Иван приседна до тях и се заговориха за Станко.

 

Към четири и малко шефът на гаража влезе в кафенето. Взе кафе и се обърна към насядалите:

- Преди дрегера първата смяна при мене.

 

Шофьорите кимнаха и продължиха да пушат.

 

-        На снощната последна двойка е имало инцидент – започна Атанасов малко по-късно – две копеленца са нападнали Малкия и го пребили на колелото в Борово. В момента е в Пирогов. Счупили му две ребра и носа. Говорих с жена му – страшна работа – пищисала се е здраво. Внимавайте днес. Много луди взеха да се качват по тролеите.

-        Кой ще вземе смяната му утре? – попита Иван.

-        Който пита – той – тросна се Атанасов.

-        Ама аз имам работа утре – смънка Иван.

-        И аз имам – отвърна Атанасов – и по-добре да имаме – схващаш ли ми мисълта, а?

-        Няма ли кой друг да я вземе?

-        Няма! Щом питаш – ти ще я вземеш.

-        А кога ще почивам.

-        Като се оправи Малкият, тогава.

 

Събирането свърши и Оги се отправи към диспечерното. Взе билетите и отиде при своята кола. Изрови изпод седалката едно празно шише и отиде да си налее вода. Пътьом си взе още едно кафе от Пепа и се приготви да тръгва. Курсът започваше в пет без двайсет. Излезе бавно от депото и зави вдясно по булеварда.

 

Тролеят запъпли и се вля във все още празните улици на София. Беше пролетта на 2012 г. Беше прохладно и дори студено. Отвори си прозореца и отпи от кафето. На първата спирка се качи пиян. Толкова пиян, че едва уцели високите стъпала. Стовари се с клатушкане на първата му попаднала седалка и вдигна ръка за пиянски поздрав. Оги пусна радиото.

 

„Две нови спирки на метрото се очакват до месеци”. „Премиерът заяви, че народът изнудва правителството”. „Витоша ски отказва да пусне лифтовете”. „Нова победа за Ивет Лалова”. „Днес времето ще бъде нормално за сезона”. „Кренвирши „Леки” – да ви е леко”.

 

Денят започна. Не с „Леки”, а с кафе. Запали си цигара. Взе завоя и тръгна по правата. Замисли се за Станко. После за Малкия. После за жена му. Потрепери от някакво вътрешно отвращение към всичко. Далече пред него майка с дете прекоси тичешком доста преди пешеходната пътека. Патка – каза си на ум. Същата патка завлачи детето за една ръка, за да го качи в тролея на спирката.

-        Билетчета имате ли? – няма „добро утро”.

-        Машината зад мен вероятно работи. Вземете си оттам.

-        Нямам дребни. Вие имате ли да ми върнете или сте станал със задника нагоре. Тихо, мишленце, ей сега ще седнем, само да взема билет.

-        Не мога да ви върна. Нямам дребни.

 

Патката измънка сърдито и повлече детето назад в тролея. Оги сви рамене и обърна лице към пътя. Камион почиства кофите. На средата на улицата е. Трябва да го заобиколи. Скапаният волан обаче не реагира. Ако се премести твърде встрани ще измъкне жартиерите от жиците. Забавя и го чака. Тримцата зад него мълчаха и зяпаха разсеяно през прозорците, хлапето – вече заспиващо от друсането на тролея.

 

Понякога не разбираше защо тези хора пресичат като слепи и глухи. Понякога им се дразнеше. Но като гледаш всеки ден такива, започваш да си мислиш, че е заразно и накрая спираш да се питаш. Обръгваш, един вид. Но той като шофьор на тролей, имащ толкова много време да си мисли колко е нещастен, или да не си мисли изобщо за нищо, пак продължава да се дразни. В този момент категорично отказва да мисли за каквото и да е и минава на червено на един светофар. Онези отзад сигурно се залепват на седалките и го псуват. В един момент свикваш с псуването на хората. Понякога си готов да заплачеш след третия курс. И тъкмо да потекат сълзите и се прибираш у дома. Сипваш си ракия – на другия ден нямаш дежурство. Няма дрегери, няма патки. Само безволев сън, пълен със завои и завои. И бавно движещи се тролеи.

 

„Бързането е недъг”. Разписание – крещи шефът в главата му и чука по стъклото на стария и евтин турски часовник. Някакъв маризи жена си на тротоара. Детето до тях ги гледа, русите му косички висят от удивление, а устата му е широко отворена. Не може да види сълзите, и гласа не чува, защото тролеят вече трополи по паваж и така дрънчи, че и божие откровение от небесата няма да може да се чуе. Ако планетата се срине ей сега, той няма да разбере. Ще бъде щастлив в своята шофьорска, тролейна неосведоменост.

 

Зад него дългата кабина се пълни с хора. Часът на оживлението настъпва. Кучетата се лутат бездомни по булеварда, хората също. Клошар рови в контейнерите на спирката и маха да го изчака. Когато се качва, около него се създава кръгче празно пространство. Може да подуши миризмата му чак от шофьорската кабина. Мирише на вкиснато, на мусака, на тъжно.

 

На спирката на Мадара се качва Мара, дето продава билети на колелото. Всички продавачки се казват Мара. И неговата също е Мара. Снощи се скараха преди смяна. Спа малко. Тя пак мрънкаше за нещо. Конските, които по закон му дръпваше преди ранна смяна вече се бяха превърнали в нещо обичайно. Няколко девойки му платиха с монети. Машината не работи. Мара стърчи до него от вътрешната страна на кабината и не спира да ломоти. Това е точният глагол. Ломоти. Като жена му снощи.

 

-        Дръпни се малко, че не виждам вратите.

-        О, извинявай. Ама ти нещо не си на кеф.

 

Свива рамене. Тя си мисли, че той никога не е на кеф. Тролеят вече е фрашкан с хора. Оня просяк слезе и докато се изпари вонята ще му свърши смяната. Една баба се катери неимоверно бавно. Разбира се никой не желае да й помогне. Може би повечето хора отзад чакат той да я приклещи при затварянето на вратите.

 

На Гоце Делчев и Дойран има задръстване. На три светофара не успява да мине. Псува му се, а Мара не спира да бръщолеви. Мъжът й я напуснал наскоро. Ама е млада. Сравнително. Деколтето й прелива, задъхва се да си каже всичко. Почесва се по задника.

-        И така, теглих му майната. Ти ще пиеш ли кафенце на колелото. Да купя две?

-        Може.  

-        Ще купя. А цигари имаш ли?

 

Той безмълвно й подава кутията. Тя пали и продължава да приказва. Тази сутрин иска да изкаже всички думи на света.

- Чу ли за Малкия – пита Оги.

-        Не, какво за Малкия?

-        Снощи някакви копеленца са го смлатили на колелото горе – кимва той към булеварда.

 

Мара се опулва, вторачва се в него и устните й побеляват.

-        Верно ли бе? Малкия?? – Мара преглъща сухо. - Кога е станало?

 

Той вдига рамене – на последния курс.

 

-        Добре ли е? – Мара продължава да преглъща. Светлосините й очи наклепани с грим, плувват във влага.

-        Не знам подробности - ситните бръчици около очите му се надиплят и придобива хищно изражение – е, ти к’во се притесняваш, ще се оправи момчето. В болница е, ама ще се оправи.

-        Не знам – махва Мара и деликатно подпира показалеца си, украсен с червен заострен нокът, под окото си. И продължава – Не знам, Оги. Много лоши неща взеха да се случват и то все на добри хора. Накъде отива всичко?

-        Напред – сочи той разклонението към колелото и се хили – към цигара и кафе.

Мара клати глава и продължава да подпира сълзите си със заострените си червени показалци. Има нещо тука – мисли той. Тая може да му е хвърлила око на Малкия. Сега, като си няма мъж, бог знае какво й се върти из главата.

 

Спира на колелото и тича към кенефа. Тоалетната е обичайно мръсна и воняща. Единият кран се е спукал и така е протекъл, че половината под е заледен от нощния студ. Отвън пазарът се пълни с народ. Шумят каси, някакви хора си подвикват. Един псува звучно и Оги почти чува как си трие ръцете, за да ги стопли.

 

Когато излиза, Мара го чака на будката на спирката с чаша кафе в ръка.

-        Мамка му, никакво време нямам.

-        Е, то спирката не се е напълнила още. Пуши си спокойно.

-        Оги – започва несмело Мара. Ще ти кажа нещо, ама да си траеш, ей. Обещаваш ли?

-        Дааа, обещавам – дръпва си от цигарата.

 

-        Ама да не казваш на никого – Мара започва да подсмърча. Аз, такова, ние такова – две ученички се появяват да искат билети и тя се шмугва вътре.

-        Дребни нямате ли?

-        Нямаме.

-        Ми аз не мога да ви върна. Сега започвам.

Девойките започват да спорят с нея, че трябва да има дребни и как така не могат да си купят билет. Мара само това и чака. Устата й се отваря и започва да бълва. Той тръгва към тролея, хвърля цигарата и се качва. Тая тайна, дето искаше да му каже - нещо с Малкия трябва да е. Такива изцъклени очи. И се държи нервно. Не че това не е обичайно. Тя си е такава. Но тоя път има нещо.

 

Обратният курс започва. Тролеят е претъпкан. Една жена се качва разярена и започва да крещи, че е закъснял, че тя закъснява, че нещо супер сбъркано има в тая държава, в тоя градски транспорт.

-        Госпожо, нямам никаква вина, че има задръствания – редовната реплика. Аз карам по разписание.

-        Да бе, разписание – оная се разбеснява още повече. Нали ви видях, като минахте оттука – маса време се моткахте горе на колелото. Да ви имам разписанията - чеква картата си и се шмугва в навалицата зад него.

 

Чувства, че ръцете го сърбят да тегли майната на всичко, да зареже тролея и да си тръгне. Да се оправят. Недоволни маймуни. Как един културен не се появи днес. Един. Върти радиото нервно, докато попада на рокаджийска станция. Надува звука и гледа напред.

-        Мен, много яка музика слушаш – едно метълче се надвесва през стъклото. Евала. А билети имаш ли?

-        А дребни имаш ли?

 

Оня му подава левче. А, ето един културен. Барабани по волана в такт с музиката. Дано не вземе да се откачи жартиера, че ще развали цялата работа. И точно в тоя момент жартиера издрънчава. Машината спира. Мамка му, мамка му – защо си го помислих. Вади ръкавиците от джоба на вратата и слиза. Докато върви покрай тролея усеща как всички отвътре го гледат злобно и нервно. Клаксони започват да фучат, разни коли влизат в насрещното. Опитва се да закачи антените на жиците. Колите покрай него бълват клаксонов писък и задминават диво. Ей са ше взема да си тръгна – мисли си той. Ше оставя всички ей така - на средата - да си псуват и да се нервират. Накрайниците влизат в жиците. Качва се. Една баба го посреща с беззъба усмивка.

-        Много са ви стари тролеите. Затова така става.

Подминава репликата. Не реагира. Трисекундна пауза.

-        Защо не ви сменят техниката?

-        Откъде да знам. Аз съм само шофьор.

-        Всички сме шофьори момче – при тази реплика той се сеща за сивите косми по главата си. Шофьори на живота си - бабичката млъква.

 

Влизат в задръстването на петте кьошета. На спирката на банята чака множество. Разни хитреци влизат в насрещното, за да изпреварят колоната. Отдясно се бутат други, тръгнали от квартала. Оттук няма измъкване – мисли той. И се сеща пак за Мара. Като се връща ще я види и тя ще му разкаже тайната си. Ако не се кара отново с някого.

 

След като се измъква от петте кьошета, стъпва на следващото задръстване. Още от подлеза на НДК колите се влачат. Клаксони няма. Нещо е станало. Когато подминават спирката из тролея започва да се жужи. Някакъв идиот се е размазал в стените на подлеза. Две линейки са спрели в средата на тунела. Изваждат жена от колата. На устните й - аспиратор. Шията й - в яка. Премества главата си и погледът се впива в него. Полуразмазан, полуневиждащ, тъжен, сякаш е обречен. Сигурно и Станко е гледал така кутиите със сок в хладилника, когато му е станало горещо на сърцето. После го е заболяло много, ужасно много и се е опитал да извика. Остра болка го е прерязала от сърцето до слабините. Усетил е оная си работа на поничка. Краката му са се подкосили, цветовете на кутиите са започнали да се размазват. Той иска да пъхне главата си в камерата, защото и на главата му е горещо. И понеже не успява, вратата на камерата остава отворена и започна да замразява целия панелен апартамент. Замразява го с болка, с женски плач, с червени очи. Всичко става на ледени блокчета. Вгледан в женските очи отсреща, той не осъзнава, че те изведнъж угасват. Спират да блестят, стават стъклени. Резачката продължава да снове в купето. Изваждат мъжа. На лявото рамо на ризата му има огромно петно кръв. Сякаш сърцето му се е взривило и е изплискало кръвта нагоре. Резачката спира. Един санитар крещи.

 

Излизат на Левски. Задръстването започва веднага след светофара.

Колите бръмчат заплашително. На спирката стоварва изнервените пътници.

 

Премества станцията от рок-радиото на новините. Забързан глас коментира, че в столичните болници от тази сутрин са зачестили многократно случаите на инфаркт. Шефът на Пирогов коментира на живо: „Съветваме гражданите да не бързат, да са по-спокойни, да избягват кафето”.

 

Воланът му се опъва. Усеща, че пак го сърбят ръцете да остави тролея и да се прибере. Започва да се поти. Тролеят подминава ректората. Отзад глъчката е неописуема. Влиза в мозъка му. Пъпли по разклоненията на артериите, опасва черепа му с плътни въжета, ленти гняв.И докато гледа втренчено пътя усеща, че спира да мисли за него, блокира. Осевата линия започва да бърза твърде много. Слива се в една цяла, дебела и бяла като пъпна връв, гротеска. Пътят посивява. Потъмнява. Почервенява. Като кръв. Жена му говори, говори, не спира. „Ето, ще ти продам малко билети, за да се махнеш оттука”. Ръцете й размятат тесте билети, сякаш раздават карти. „На тебе, на мене, на другия? И тогава се светва, всичко му става ясно”. Отворил е вратата на хладилника и оттам му става светло и студено. Капчици кръв полепват по кутиите със сок. Измива кръвта и си ляга. Сънува лица. Много лица. Лица на жени – усмихнати, намръщени, спокойни, оцъклени. На много, много жени. Само не и лицето на жена си. Сънят е проклет и тежък, и когато звънва часовника той става, в полусън се мие, облича се и излиза. На входа на блока си пали цигара. Огънчето просветва в мрака. Кучетата се разлайват, когато старата, олющена врата, се удря в рамката.

 

Докато глъчката в тролея ехтеше зад него, му стана ужасно топло на сърцето. Сякаш някой го полива с вряла вода. Устата и зъбите му изтръпнаха. Настойчиво опита да игнорира всичко зад себе си и пред себе си. Караше на „авто”, докато мозъкът му чегърташе и опитваше да си спомни всичко. Беше сигурен, че когато си легна, тя, Мара, жена му, беше в хола. Или в леглото? Но си спомняше пределно ясно, че тя говори, говори, много говори, хвърля билети, крещя, плака, после пак - и отново, и отново. И тогава установи, че петното в главата му е толкова голямо, че няма запълване. Помнеше капчиците кръв по кутиите в хладилника. Помнеше как отпи юнашка глътка червен портокал. Как му изтръпнаха зъбите от кисело-студено-сладкото. Всичко имаше неясен, солено-метален привкус. Усещаше нещо метално в устата си. Червените нокти на Мара. Как му подава кафето, как дудне, как устните й побеляват. Когато стигна последната спирка, беше подгизнал от пот. Кабината му теснееше.

 

Приседна на тротоара. Запали цигара и завря глава между коленете си. Димът имаше вкус на метално. Отровно. Две хлапета минаха, кискайки се и подмятайки оранжева топка за баскетбол. Зрението му се изкриви. Оранжевото изглеждаше кафяво. Извади телефона и набра Мара. Празният сигнал отсреща прекъсна след третото позвъняване и бодрият глас му съобщи, че трябва да остави съобщение. Затвори. Затвори очи. Трябва да върне тролея. Пролетното слънце напича потния му гръб, а хората се трупат. Или да се върне вкъщи да разбере какво е станало? Това е лош сън. И като в сън премина обратно през светофарите, през хората, през задръстванията, през глъчката и хаоса. Една жена се покатери в тролея с детето си. Хлапето го разучаваше с интерес, докато тя си купуваше билети. Гледаше го в очите с неясно прозрение. И сякаш знаеше нещо, което той не знае. Очите го разглеждаха с божествен интерес, а ръцете се протягаха и малките длани залепваха на стъклото с отчайваща простота. Доплака му се. Много му се доплака. Едва съумя да преглътне буцата, която внезапно стегна гърлото му. Стисна зъби, стисна волана и оня нагарчащ вкус на кръв пак се върна. И внезапно, докато малките ръце се пресягаха да го гушнат, да ощипят лицето му с малките си нокти, той си спомни лицето й. Една струйка кръв се стичаше по челото й, по носа, и почти успяваше да капне в отворената й за крясък уста. „Билетите, вземи си билетите. Махни се оттук.”

 

Обяснява му като на малко дете как няма начин, не става, не се получава. Сметките изригват от невидима пощенска кутия. Проблемите бълват от невидим източник. Изсипват се, сякаш някой е отворил дяволски цип. Той не издържа. Не трябва да е смирен, не иска-не трябва, не-трябва, не-иска. „Работя на двойни смени. Ръцете ме болят да подавам билети. Плекситът ми.” – тя започва да хълца. „Направи нещо. Направи нещо.” – крещи. А крясъкът се забива като пирон в главата му.

„От какво не си доволна – друго ли искаш, а? Чух за малкия и Мара. Ти си Мара, нали? Ти, кучко. Ще си лягаш с когото ти падне, а после ще ми скапваш вечерите. С твоята голяма уста.” – вазата от мрамор от времето на майка му стои кротко и безметежно на масата. Вижда как пръстите му се пресягат. Как хваща гърлото. Вътре издрънчава нещо, но той не забелязва. Станал е съвършено безчувствен. Вазата полита тежко към другия край на хола. Тя е по пижама. Легнала е и пак е станала. Нещо не й дава мира и говори, говори, почти крещи в ухото му.

 

Минава Мадара. Сънува, че минава Мадара. Сънува, че на спирката се качват пътници. Лицата им са мокри и червени. Чистачките се борят с дъжда отвън. Пролет е и вали. От отворения прозорец върху ръката му се сипят капки дъжд. Като частици мрамор. Забиват се в ръката му. Валят монети, събирани във вазата. Самата ваза лети към някаква цел. Стоварва се върху черепа. Монетите се попиляват по пода. Едно червено стълбче упорито лъкатуши по челото й, спуска се по носа и капе на килима.

 

Пресича на педал кръстовището на Военна болница, иска да изпревари всички коли. Прозорците все още дрънчат от паважа на Мадара. Очите му смъдят. Идва му да заплаче. Изморен е. Пред него има задръстване. Звъни пак на жена си. Никой не отговаря. Тя вероятно е на смяна в момента. Продава билетчета, ядосана му е, но ще й мине.

 

Когато стига на колелото в „Борово”, Мара седи пред будката за билети захапала цигара. Хората слизат, а Оги ги последва бавно.

 

-        Какво ти е? Изглеждаш зле.

-        Нищо ми няма. Ще ми мине. Ей сега ще дойда. А ти имаше да ми разказваш нещо. Отивам да се изпикая. Приготви си историята.

 

-        Аз имах връзка с Малкия – започна тя. От известно време. Мисля, че мъжът ми е го е пребил снощи. Синът ни му казал преди няколко дни, че се срещам с някого. Стефан дойде побеснял да ме разпитва. Беше наистина бесен. Разпитваше ме заради него ли сме се разделили. Кой е, какъв е? И аз си му казах всичко. В крайна сметка не сме заедно вече. Не че има право да знае. Мухльо – заключи.

 

-        Значи е истина? Чух нещо.

 

Тя се усмихна гузно. Вдигна рамене с някаква смесица от безразличие и загриженост. Пукаше й. Хвърли си фаса на земята и го стъпка с тока на ботуша си.

 

-        Да си чувала жена ми днес? Опитвам се да се свържа с нея цял ден. Снощи се скарахме точно заради този слух. Нали и тя е Мара. А оня, дето го чух да го казва в кафето преди две сутрини, не поясни с коя Мара имал вземане-даване Малкия. Чух само Мара и Малкия. Лошо се скарахме. Сутринта даже не я видях. Ами ако си е тръгнала.

-        Не си е тръгнала, Оги. Вече трябва да е свършила смяна и сигурно е вкъщи.

-        Добре, аз трябва да тръгвам. Може би трябва да хапна нещо? – въпросът остана да виси без отговор.

 

-        Ще се видим на следващата смяна.

 

-        Да, ще се прибера след курса, да се разбера с Мара. Не обичам да сме скарани.

 

-        Действай. Наистина е лошо така.

 

Мара му помаха с острите си червени пръсти.

 

Когато се прибра вкъщи, вече беше късният следобяд. Вратата беше заключена. Влезе. Обувките му изтракаха глухо по плочките в коридора. През полуотворената врата на хола видя разпилените монети по пода и крайниците му изтръпнаха. Когато бутна вратата, я видя, свита пред радиатора. Сякаш се беше навела да потърси нещо паднало под дивана. Като изключим локвата кръв около главата й и вазата, която се беше пукнала при удара в пода, жена му беше в една сравнително обичайна поза. Седна на дивана и се втренчи в нея. Искаше да я докосне по рамото. Да я събуди. Да й каже нещо. Тя да му каже нещо. Да му изкрещи ако трябва. След това той да я успокои и да й каже, че всичко е наред. Че ще се оправят. Че на края на тунела винаги се появява светлина. Че билетите някой ден ще свършат, тролеите ще изгният, улиците ще изчезнат. Нищо няма да бъде същото, но те ще продължават да се борят. Но тя не може да го чуе. Вазата е строшила слуха й. Ушите й са изстинали. И сега си спомня как вдига ръката си и я замерва. Иска просто да я сплаши, но я уцелва.

 

Хваща телефона и набира номер. Говори, после сяда и чака.

 

На другата сутрин по една мъглива улица върви човек. Зад него вратата на блока се трясва с яден звук, опитвайки да събуди всички от зимния им сън. Този човек пали цигара, сяда в колата си и тръгва. В депото, където отива, всички са угрижени. Шефът търси някого да вземе следобедната смяна на Огнян.

 

Човекът, който тъкмо влиза, пита какво е станало.

 

-        Какво е станало, какво е станало? Лудото копеле убило жена си и си легнало да спи.

 

В пет без четвърт първият тролей излезе от депото. Шофьорът си наля вода в една бутилка, която измъкна изпод седалката. По време на целия курс се питаше дали не е забравил нещо важно и звъня на жена си няколко пъти. Да я пита как е.