Избори по време на криза

Надежда Дерменджиева

Гледам как наливаш водката. Щедро. Както винаги, облечена си цялата в черно, но за мое учудване не си нито с черен, нито с червен лак на ноктите. Някак незавършена си.

-Искаш ли разредител?

-Да.

-Портокалов сок, доматен сок, кола?

-Искам лед.

Усмихваш се лукаво. Знам, че отговорът ми ти харесва. Ставаш, взимаш ми чашата и слагаш в нея само две кубчета, макар че си ми сипала поне 200 грама. Мръсница!

-Само толкова?

-Криза е.

Не мислех, че можеш да се усмихнеш по-лукаво от преди малко, но току-що го направи. Единственото бяло в теб, вътрешно и външно, са зъбите ти. Малки, подредени, лунни перли.

Аз, от своя страна, изваждам само един джойнт. За наказание. Другия ще изпуша на сутринта, за да преживея махмурлука по-леко.

-Само един ли?

-Криза е.

Ухилвам се. За разлика от твоите, моите зъби са жълти. И липсващи. Пръстите, които палят цигарата, също са жълти. И треперещи. Моите пръсти.

Нарочно дърпам силно, за да остане по-малко за теб. Очаквам да ме напсуваш, но ти си седиш кротко срещу мен и отпиваш. Бутилката пък си стои тихо, продълговато и преполовено на масата. Финландия-водката с най-тежкия махмурлук.

Гледаш ме втренчено. Гледаш в мен и през мен. Плашиш ме. Още от мига, в който те видях за първи път, изпитах необясним, неописуем, дълбок, истински страх. И привличане. Също дълбоко и необяснимо. Привличаш ме точно така, както ме привлича всичко, което ме тласка към саморазруха–първично и неустоимо.

Подавам ти джойнта. Пръстите ни се докосват едва доловимо. През мен минава вятър и усещането ме разтърсва из основи. Възбуждам се. Разбира се, забелязваш. Ти винаги всичко забелязваш и винаги всичко знаеш. Четеш ме като отворена книга. Дори не ме четеш, а аз съм книгата, която пишеш. И като свършиш, ще ме унищожиш. Гениите не обичат завършените си творби. Много по-поносимо е да не бъдеш перфектен, докато си незавършен. Аз не съм перфектен, ти си. Ти си сътворена от единствения гениий, който обича творбите си, но от време на време им праща разни земни изпитания. Ти си завършена, аз не съм. И никога няма да бъда без теб.

Дърпаш бавно и задържаш дима толкова дълго, че ми се струва, че минава цяла вечност. Искам да останем в тази вечност само двамата, да потънем, да се изгубим, да се удавим, да се разпръснем на милиони частици. После изпускаш сивата струя право в мен, толкова рязко, че вечността изчезва в миг и милионите частици никога повече няма да могат да се съберат отново. Освен съзнанието ми и очите ми се замъгляват.

-Е, Харуки, какво мислиш за избора в живота?

Наричаш ме така от първия миг, в който се запознахме. Не благоволи да ми обясни защо, но аз предполагам, че е заради леко дръпнатите ми очи и лъскавата ми черна коса. Предполагам също, че изобщо не помниш истинското ми име. Вече и аз не го помня.

-Не смятам, че изобщо някога сме имали право на избор. Всичко е предопределено и предначертано. Няма значение дали ще направим или няма да направим нещо, така или иначе ще стигнем там, където трябва. Всичко е карма, съдба, жизнен път, но не и избор. Изборът е илюзия. Утопия.

Замисляш се. Отнасяш се някъде много далече. И отново се усмихваш, този път някак ужасно тъжно и състрадателно.

-Да поставя въпроса си така: ако можеше да избереш кого да задоволиш напълно и до абсолютен безкрай, кого да докараш до всепоглъщащ и саморазрушителен екстаз, оргазъм, нирвана дори, кого щеше да избереш, себе си или мен? Ето ти дилема с право на избор. Можеш да ме насилиш брутално и да задоволиш най-низките си страсти, да свършиш както, където и колкото си пъти искаш или да ме оближеш и да свърша егоистично и конвулсивно без да ти върна жеста.

Удари право в десятката, в целта, в сърцевината. В сърцето ми. Откакто те видях, всяка вечер си те представям–влизам къде ли не и с какво ли не. Така разпалваш фантазията ми, че за стотици нощи, нито един сюжет не се повтори. Имам те, ти ме имаш, подчинявам те, подчиняваш ме, но никога не сме равни. Има ли изобщо равенство в любовта? Винаги единият е водещ, подчиняващ, властващ.

-Щях да избера теб–чувам се как го казвам ужасно тихо. Лошо ми е.

-Зле ли ти е? Ела да полегнеш . . .

***

Вървя покрай един безкрайно дълъг канал, но все пак, знам, че има край и ти си там. Каналът е мътно зелен, в него плуват зелени патици, които не издават никакъв звук. Зелени дървета обграждат канала от двете страни. Толкова са високи, че не виждам небето. Всичко е в мъгла. Дори и тя е мътно зелена. Студено ми е. Пристъпвам към водата. Нямам отражение. Нямам отражение, по дяволите, не мога да се видя! Не мога дори да докосна водата, тя сякаш се отдръпва. Сега забелязвам, че патиците изобщо не се движат. Оглеждам се, но единственото, което виждам е пътя напред. Продължавам да вървя. Все по-бързо и по-бързо. Тичам. Препускам. Задъхвам се. Мисля, че те виждам. Виждам те, да, в края на пътя си! Все пак и най-безкрайният път има край! ‘Ето ме, ето ме, тук съм!’. Махам ти, но не ме виждаш. Отново гледаш през мен. Тичам все по-бързо и започвам да те виждам отдолу-нагоре. Смалявам се. Колкото съм по-близо, толкова съм по-малък. ‘Какво става? Какво става?’. Стигам до теб. ‘При теб съм, с теб съм. Винаги с теб’. Поглеждаш в неопределена посока. Пристъпваш. ‘Ще ме смачкаш! Не мърдай, по дяволите, ще ме смачкаш, ще ме настъпиш, не мърдай! Недей’

***

Събуждам се рязко, но не мога да помръдна. Едвам дишам. Вързан съм. Главата ми тежи ужасно. Виждам размазано. Отвлекли ли са ме? Но тогава, какво е станало с теб? Къде си? Усещам топла струя въздух в лицето си. Цигарен дим. Трева. Седиш на стола до леглото и пушиш. Моят джойнт. Втората цигара от джоба ми. Присветва ми. Гол съм. Лежа по корем, а ръцете ми са завързани за рамката на леглото ти, плътно събрани една до друга. Краката ми обаче, са разкрачени. И също завързани. Толкова е шокиращо, че се усмихвам глуповато.

-Извинявай, Харуки, май не прецених дозата. Трябваше да сложа само половин хапче, но пък добре си поспа.

-Какво правиш?

-И понеже знам, че ще се поинтересуваш, хапчето е Дормикум. Приспивателни. Едвам убедих аптекарчето да ми ги продаде без рецепта, но все пак старата ми майчица, която има адски болки след операция и не може да заспи, го умили. Имай предвид и ти да си измислиш историйка, когато решиш да продрусаш с тях.

Не мога да кажа нито дума. Усмивката е застинала на лицето ми като крясък. Ти си пълна с изненади, но дали винаги съм знаел, че ще се стигне до тук? Разбира се, че съм знаел. Знаех, че ще ме убиеш без изобщо да ми оставиш външен белег.

-Недей да мълчиш, винаги си знаел, че ще се стигне до тук. За това размишляваш, нали? Усещам го. Винаги те навестяват философски мисли в най-шибаните ситуации. Обожавам тази твоя странност. Е, сега наистина е шибаничко. Буквално. Ще се шибаме. Тоест, май, ще те шибам само аз.

-Така и не чух какво мислиш ти за избора?

Това е най-шантавият разговор в най-шантавата ситуация на света! Токшоу. ‘И сега, дами и господа, аплодисменти за голия ни гост!’. Студено ми е!

-Съгласна съм с теб. Ето, можех да те завържа, можех и да не те завържа, но все някога това щеше да се случи, рано или късно. Това е нещо, което трябва да се случи. Дали в друг свят, в друга Вселена и с други хора или с мен и с теб, в паралелен свят, няма значение. Всичко, което сторим, ни води до края. Всичко, което не сторим, също.

-Обичам те.

Ето, казах го. Трябваше ли да го направя отдавна? Гол, завързан, безкрайно унижен, потресен, гневен, шокиран, безпомощен, замаян и влюбен. Било е писано да стигнем до тук, за да ти го кажа, нали? Знаела си го! Това ли си чакала, кучко? Но сме прави за избора и липсата му–щях все някога да ти го кажа, без значение кога, защото нямам избор. Аз вече съм ти го казвал. Изобщо не ми трябват думи, за да ти го кажа. Правил съм го хиляди пъти. Много добре го знаеш.

-Разбира се, че ме обичаш! Аз съм въплъщение на квантовата физика и на законите, на които ти се подчиняваш! Как няма да ме обичаш? О, за Бога, всички влюбени сте еднакви. Толкова е сълзливо и сантиментално. Толкова ненужно. Ти си поредното сърце за изтръгване. Но си упорито сърце, биеш доста по-силно от другите.

Ставаш и отиваш някъде. Губя те от поглед.

-И все пак, изборът и желанията понякога съвпадат, понякога не. Този лъжовен избор, който си мислим, че правим. Желаем едно, избираме друго. Сърцето ни крещи ‘Да’, а устните изричат ‘Не’. Или обратното. Хубаво е, когато е обратното. Задоволяването на първичните инстинкти е много по-приятно от задоволяването на цивилизованите желания. Добре звучи, нали?

-Да.

Какво друго мога да ти кажа? Нима мога да не се съглася? Мога ли изобщо да направя нещо, различно от това, което искаш? Дори не помръдвам в леглото. Нулева съпротива.

-Е, хайде, хайде, не унивай. Не съм чак толкова умна. Е, може да съм доста жестока, но не съм гениална, както си мислиш ти. Това беше чичко Фройд. Моят любимец. А ти си щастливец! Желаеш да ме задоволиш и би избрал да го направиш. Сто процента съвпадение. Какво по-хубаво от това?

Отново си в полезрението ми. Отваряш чекмеджето на някакво безумно малко нощно шкафче. Чак сега го забелязвам. Джойнтът отдавна е умрял в пепелника. Също като мен. А може би тепърва почвам да живея? Вадиш черно шалче и го приближаваш към очите ми. Пълен мрак. Прекрасна метафора за мрака в душата ми. Бива си те! Сигурен съм, че е символично, защото така или иначе няма да те виждам там, където смяташ да застанеш. Нещо джваква. Усещам студена, мазна течност върху себе си. Ръката ти я размазва върху ануса ми-внимателно, но някак сигурно. Какво ли ще вкараш в мен? Нямаш вибратор, веднъж претърсих стаята ти, докато беше в банята.

-Ето, че не съм чак толкова лоша. Дори ще ти пусна телевизия, за да не скучаеш. Е, не можеш да гледаш, но пък ще заглуши мислите ти. Оставих си лаптопа в работата, иначе щяхме да имаме перфектен класически съпровод. Може би щеше да е Лунната соната. Следващият път ще е перфектно и напълно завършено, обещавам.

Пускаш телевизора и ме възсядаш. Някакво шибано предаване за политика. ‘А сега предстои анкета с граждани на тема „Избори по време на криза” и коментар от анализатор . . .’ Колко ли е часът? Тоя свят изобщо спира ли да говори за политика, за да поговори малко за любов? Наместваш се върху мен. Гърдите ти докосват гърба ми. Всеки момент триумф и падение ще се слеят. Моята любов ще се слее с твоето какво? Кога твоята любов ще се слее с моята? Бях ти подарил една химикалка, огромна и масивна, за да записваш мислите си с нея. Дали ще ми я набуташ сега? Така, че да ми излезе през носа? Надали. Твърде малка е за мащабния ти план. „Следващият път ще е перфектно и завършено”? Сигурно ще си с черен лак. Нямам търпение да те видя отново. Приключвай вече, липсваш ми! Обичам те.

По дяволите, бутилката . . .