Николай ФлоровЛенин, водачът на руската революция от 1917, умира рано, едва в 1923. Това е една от причините тоя руски имитатор на Робеспиер да мине метър и да избегне критичното око на историците. Другата причина е дълбоко скритите архиви с цялата информация за неговото управление – за неговото издигане в ранг на комунистически светец това е било абсолютно необходимо.
Когато Дмитрий Волкогонов се докопва до тая информация, той изобщо не очаква, че ще намери дълбоко заключени характеристиките на едно чудовище, което ще обърне наопъки и неговия собствен живот. Хората отдавна са свикнали да гледат на Сталин като на чудовище, а не на Ленин и затова въпроса дали може да се сравняват тия двамата изглежда тривиален. За шестте години на своето управление обаче от архивите изплуват факти, които правят тия две комунистически божества взаимно допълващи се, постепенно превръщащи Русия в една прокълната страна. Нещо повече - ужасите, през които минава Русия в следващите десетилетия, доминирани тотално от Сталин, са наследството, което му е оставил Ленин чрез своите методи, заповеди и разпоредби, усилия на едно злобно и човеко-ненавистническо същество, чиято природа едва сега започва да поражда въпроси за неговата психическа нагласа.
В първите години след преврата през октомври 1917 Ленин управлява преди всичко с устни заповеди и нареждания, подкрепени с бележчици на хвърчащи листчета и не непременно обсъждани в болшевишкото политбюро. Първите признаци за радикализиране на живота идват от отношението на болшевиките към селячеството. Създаденият т.н. «военен комунизъм» започва безкомпромисно да заповядва на селяните да предават всички излишъци от зърно на държавата. Още през май 1918 Ленин издава декрет, в който се говори за «безкомпромисна война и терор срещу селячеството и останалата буржоазия, които не предават излишъците на държавата».
За тъпия български комунист отношението на Ленин към руското селячество може да дойде като изненада, но истината е че той е имал крайно отрицателно и злобно мнение към тази част на населението. Той например налага мнението си, че «трябва да стане напълно ясно, че зърнопроизводителите, които имат излишъци и не ги предават на определените за това места, трябва да бъдат обявени за «врагове на народа» и да бъдат пращани в затвора за не по-малко от десет години с конфискация на цялата им собственост и изселването им». Така се появява термина «враг на народа», угоднически внедрен от комунистите и в България.
Интересното в случая е, че отначало селяните са били добронамерено настроени към новата болшевишка власт, но Ленин безкомпромисно налага стария си якобински мотив за «водещата роля на пролетариата над селяните» и за «държавна собственост на средствата на производство». Никакви приказки за комбинация между частна и обществена собственост не могат да го отклонят.
Ленин живее с видения за революции във всеки момент навсякъде по света и болшевиките считат руските селянит за огромна пречка по пътя към тяхната цел. Ето и една бележка от Ленин на лист, цитирана от Латишев, с доста злобни указания към няколко комуниста от областта Пенз още от август 1918: «Другари, възстанието на кулаците в петте района трябва да бъде безпощадно смазано. Това го изисква самата революция, тъй като това е последния и решителен бой с кулаците. Трябва да им се даде пример:
1. Да се обесят (непременно да се обесят, така че да видят всички!) не по-малко от 100 известни кулаци, богаташи, кръвопийци;
2. Да се публикуват имената им;
3. Да им се отнеме цялото зърно;
4. Да се вземат заложници, както беше уточнено във вчерашната телеграма.
Да се направи така, че и на сто версти наоколо всички да видят, да треперят, да знаят и да крещят: избиват и ще избият кулаците.
Да ми се докладва за изпълнението! Ваш Ленин.
П.С.: намерете действително твърди хора.»
Това съвсем не е «последния и решителен бой с кулаците», както го вижда Ленин, но показва вожда на революцията в най-бесния му вид на омразник и радикал. Ето какъв цитат привежда Латишев, взет от обръщението на вожда към работниците във връзка с възстанието в Пенз в първата половина на 1918:
«Кулакът мрази до смърт съветската власт и е готов да удуши и да избие стотици хиляди работници. Навсякъде лакомото, зверско и угоено кулачество е в съюз с помещиците и капиталистите против работниците и бедността изобщо. Кулакът е бесен враг на съветската власт. Или кулаците ще избият безброй много работници, или работниците ще смачкат възстанието на кулашкото грабителско малцинство. Среден път не може да има... Кулаците – това са най-зверските, най-грубите и най-дивите експлоататори, неведнъж в историята възстановяващи в други страни властта на помещиците, царете, поповете и капиталистите. Те едва ли са повече от два милиона. Тия кръвопийци са се угоили от нуждите на народа по време на войната... Тия паяци са затлъстели за сметка на разорените от войната селяни и на гладуващите работници. Тия пиявици пият кръвта на трудещите се... Тия вампири са се сдобили и се сдобиват със земите на помещиците за сметка на бедните селяни. Безпощадна война против тия кулаци! За тях смърт!»
Да припомним на щастливо унесения в демокрацията си българин, че «кулак» е руска дума от тюркски произход, означаваща човек, който използва наемни работници за селскостопанската си работа. Комунистите по ленински използват думата срещу средния селянин като нещо най-омразно, нещо от сорта на селска буржоазия. Със същото значение и същата омраза тя влиза и в български. До каква болна омраза стига ленинския болшевизъм се вижда от примера, който прилага Дмитрий Волкогонов за участниците в огромното селско възстание в Тамбов в юни 1921. Това е част от заповед, одобрена от политбюро и подписана от Ленин:
«Бандата на Антонов беше смачкана от нашите войски. Тя е разпръсната и постепенно унищожавана. За да можем да изкореним напълно есерите (социалистическите революционери, бел.авт.), Всесъюзния Изпълнителен Комитет заповядва както следва: 1. Граждани, които отказват да си дадат имената, да бъдат разстрелвани на място; 2. Да се прилага взимане на заложници и те да се разстрелват ако бунтовниците не се предадат; 3. Ако бъдат намерени скрити оръжия да се разстрелва на място и без съд най-стария член на семейството; 4. Всеки, който крие бандит, трябва да се арестува и да се изсели от областта, собствеността му да бъде конфискувана, а най-стария член на семейството да се разстреля без съд; 5. Най-старият член на всяко семейство, което крие участници в бунта от други семейства или тяхна собственост, да бъде разстрелян на място без съд; 6. Ако семейството на бунтовник избяга, собствеността му да се разпредели между селяни, които са верни на съветсмката власт, а изоставените къщи да бъдат изгорени до основи; 7. Тази заповед да бъде изпълнена стриктно и безпощадно и да бъде прочетена на селски събрания.»
Тази заповед е буквално заповед за клане с пълното съгласие на политбюро.Практиката за вземане на заложници е особено мръсен метод на ленинския болшевизъм. Тази практика си остава неизвестна за останалия свят, включително и за българскитте пишман-комунисти. Пълната картина на тая практика се вижда от думите на Вера Фигнер, началник на московския комитет на Червения кръст, цитирана от Волкогонов:
«Понастоящем в Москва има голям брой арестувани селяни от областта Тамбов като заложници на роднините си преди ликвидирането на отрядите на Антонов. В лагера Ново-Песков има 56 души, в Семьонов 13, в Кожухов 295, включително 29 мъже над шестдесет години, 158 младежи под 17 години, както и 47 под десетгодишна възраст. Те всички пристигнаха в Москва в ужасно състояние, увити в парцали, полуголи и толкова гладни, че децата ровят по боклуците за нещо да ядат...»
По-нататък Волкогонов пише следното:
«Тамбовското възстание е било наистина голямо,но по-малки са избухвали в много провинции. В 1921 Червената армия е загубила 171,185 души във вътрешни конфликти, без да се считат войските на ЧК и специалните части. В 1921 и 1922 в 36 области на страната съществува военно положение. Страната е съсипана до такава степен, че е била негодна да изхранва населението си. Гладът постепенно обхваща много области, а работниците в градовете получават мизерни парчета хляб. И в същото това време болшевиките продължават да продават жито в чужбина. В края на 1922 например Комисариатът по външните работи препоръчва «да се изпрати за втори път жито за Италия», отчитайки че такава пратка е обоснована политически».
Смешното, или по-скоро жалкото в случая е, че Ленин праща житото на Италия подмамен от фашисткия (тогава тази дума е била без особено значение) манифест, който Мусолини публикува в 1921 и в който излага своите националистични и особено социалистически идеи (той е по убеждение марксист).
«Тридесет и шест милиона души гладуват – пише Волкогонов – хиляди умират от глад всеки ден, но на 7 декември 1922 политбюро под ръководството на Ленин взима решение да изнесе милиони тона жито. Както Бердяев казва: «Има нещо отвратително чуждо, нещо неземно в болшевиките. Точно това ги прави толкова ужасяващи!» Страната гладува, цивилизования свят изпраща храни на Русия, а в същото време правителството продава огромни количества зърно в чужбина!»
«А гладът – продължава Волкогонов - се разраства. През лятото на 1921 американското правителство решава да изпрати помощ за гладуващите. Количествата храни са огромни и програмата за спасяване от глада продължава до лятото на 1923, поддържайки не по-малко от 25 милиона души в района на Волга, без да се броят останалите. Животът на милиони хора е спасен. И въпреки това докато Американската Организация за Помощ е ангажирала огромни средства и усилията на хиляди хора, болшевиките обират всичко ценно от средните класи (тоест от ненавижданата от тях буржоазия), обират златото от църквите и използват царския златен резерв, като лъжат че правят това за да купуват зърнени храни от чужбина, но всъщност финансират с тия средства създаването на все повече компартии и революционни ситуации в света. Списъкът на агентите, пратени на работа в чужбина, на които се изпращат огромни суми в местна валута, е безкраен. Тия хора започват да действат още от самото начало на болшевишката власт. Списъкът обикновено започва с Унгария, следват Чехословакия, Германия, Италия, Америка (включително 1.8 милиона долара за известния Джон Рийд), Англия, Балканите, Швеция и Швейцария. И тия парични преводи продължават непрекъснато всеки месец».
Латишев цитира в списание исторически архив от 1992 година наблюденията на френския журналист Борис Суварин, който забелязва честото повтаряне на един и същи мотив в ленинските изказвания: «Сгреших..., ние сгрешихме..., аз изглежда съм много виновен пред руските работници..., това изглежда е една голяма моя вина..., ние в Русия направихме хиляди грешки..., ние направихме доста глупости в Смолни..., ние направихме и ще направим огромно количчество глупости...»
Една от основните причини, която прави от Ленин особено мръсен злобар, е че той не може да прости на руското селячество патриотизма, тоест любовта към родината, тъй като не пасва с неговия пролетарски интернационализъм. Тая злоба той потвърждава когато в 1920-та поляците бият доста унизително Червената армия под Варшава, водена от Тухачевски и Сталин. Тогава Ленин доста красноречиво заявява: «Селяните винаги са били патриотични лакеи.» Наистина тогава полските селяни са били една от главните причини да не допуснат болшевиките в родината си. До преврата от 1917 обаче той неведнъж хвали до небесата руския селянин за неговата стихийна бунтовна природа, порива му към палежи, разграбване на дворянското имущество. Тогава той нарича хвалебствено тия прояви «Разинщина» и «Пугачовщина».
Цели поколения комунистически злобари по ленински образец израстват и в България, която наистина лакейски имитира така наречения «пролетарски интернационализъм», оставяйки на заден план любовта към отечеството си. Пред очите ви партийния хулиган Румен Петков е готов да напсува всички българи, за да изтъкне първата си любов към Русия. Ще го видите и във всичките му съпартийци и тяхната нескрита злоба към всеки, който не долюбва тяхната «интернационална» партия.
Върхът на болшевишката касапница обаче става Кронщадското възстание в 1921, където работниците и моряците, тоест така любимите на Ленин пролетарии, удрят болезнен шамар на ленинските болшевики, отричайки властта им и обявявайки се за свободни избори без партийна намеса. Ленин, това злобно и омразническо човече, този път е наистина уплашен, въпреки че възстанието е удавено в кръв. Само след няколко менсеца той спешно въвежда така наречения НЕП, тоест Новая Економическая Политика: болшевиките отпускат само малко свободната инициатива и в градовете живота се възражда. Ленин обаче скоро ще изчезне от политическата сцена.
На хоризонта изгрява Сталин, доразвил ленинските идеи за смачкване на руското население. С него в Русия ще свърши НЕП-а, но ще започне т.н. «колективизация» и «разкулачване». Под ножа този път ще паднат не само селяните, но и цялата интелигенция, безразлично стара или нова, работниците, офицерите от армията и ЧК, старите болшевики, троцкисти, есери и меншевики, както и две трети от членовете на Коминтерна, дошли в Москва да работят за «световната революция» на руска хранилка. (Той нарича презрително Коминтерна «лавочка»).На тях той отнема паспортите още с влизането в страната, използва ги за шпиони на запад и будалите са били много, които са си мислели, че един ден ще им ги върнат. Повечето от тях са интелектуалци, “armchair socialists”, свикнали с удобствата на проклетата от Ленин буржоазия, образовани и програмирани с «Капиталът» на Маркс. Малцина са тия, които ще се измъкнат невредими от рая на победилия пролетариат. В синия студ на Сибир мечтите им са били наистина... мечти: един ден да видят себе си в истинско буржоазно кафене, да посръбват хубаво буржоазно кафе и да четат любимия си буржоазен вестник - там някъде на запад от Русия, по-далече на запад, където и да е, но далече, докато са гледали небето през решетките на бараките си...
Сибир, Сибир, страна на мечтите!
Вземете последните новини.png)
