„Златните небеса на септември”

            Героите населяващи едноименната книга на Димитрина Равалиева, заемат особен сегмент от обществото, най-общо бихме ги назовали „маргинали”, както обикновено назовават провинциалистите от „мъничкият свят” на градчета и села. Това не ги прави по-малко интересни, отколкото софийските копелета,  да речем... В известен смисъл те са подобни на ония българи - зевзеци, особняци и самотници, тарикати и балъци..., които населяват  и радичковият северозапад. Голяма част от героите на Равалиева не са българи или носят странни имена. Именно вавилонското преплитане на езици и култури, често пъти строи разказа й; в разказа „Боливийците”  героите са отчуждени от местната среда, най-вече от липсата на разбирателство, накрая единият от тях нелепо умира, но сякаш  това е някакво извънредно събитие, попаднало в тривиално-фамилиарната среда на българското, институционално и колективистично формирано от „развитият социализъм”, ТКЗС и хоремага. Умирането и умората от труда в българското пространство е своеобразна епика на всекидневието. Старостта, разбира се, с нейната безпомощност, няма как да убегне от зоркото око на разказвачката, историята на една възрастна актриса останала без  пенсия/ „Грах яхния и брюкселска дантела”/, понеже няма „трудов стаж”, напомня с нещо случаят с Христо Фотев, който също получаваше социална пенсия... но по-същественото тук е отношение на българина към творческата личност. Сякаш „творецът” български трябва да е наясно с биографичният си архетип, внедрен в масовата психика, т.е., че го чака глад  и мизерия, като изключим конюнктурните автори, печелещи от халтура и съглашателство с властимеющите. Жестоките времена в българската история всъщност май никога не са приключвали...

            В разказите на Равалиева откриваме остроумие и мека ирония. Авторката индивидуализира героите си чрез речта, като диалогът заема важно място в композиционните решения. Вътрешната реч също е диалогична, сякаш героите са като пчели залепнали в меда на бита; общо взето те са в светлия спектър на битието. Без да могат да достигнат до някакви дълбоки равносметки, те остават някак романтични и незлобливи. Суеверното  и модерното се приплитат причудливо, раждайки оная неповторима балканска действителност, коята сякаш е неизкоренима. Книгата оставя тръпчивият вкус на прибиваване в жилав и особен свят. Разказите са реалистично написани и под тях диша фактурата на случващото се с българите през т.нар. „преход”. Късият разказ се удава на Равалиева и читателите явно биха очаквали неговото циклично възпрозвеждане. Да се надяваме, че авторката ще продължи в тоя насока и ще ни подари нови мигове на проникновение из родното поднебие и съвместното пътуване на телата през „този живот”, може би единствен /Фотев/...

„Златните небеса на септември”, Димитрина Равалиева, изд. БП, С. 2008