Екзорсизъм с материали на клиента

Константин Павлов, http://komitata.blogspot.com/

Вампирясването и зомбирането са темите на тази есен. След като някак натъпкахме обратно в отвъдното ексхумирания идеологически труп на Людмила Живкова, изведнъж от всички посоки започнаха да щръкват от земята костеливите ръчици на вмирисаните ѝ идеологически другари и роднини. Затуй, датата 10-ти ноември можем да я обявим за деня, в който отваряме внимателно ковчезите им, за да видим кой се е размърдал, за да го приспим завинаги с чук и колец в областта на гръдния кош.

Тоест, аз обявявам официално 10-ти ноември за деня на антикомунистическия екзорсизъм. (А тук има сбирка наши материали по темата)

Както знаем от филма „Полтъргайст“ (1982) неспокойно се живее върху гробище, в което духовете не са добре приспани. Някой може да изскочи да ти отвлече невръстното детенце.

Както във фикционалната далечна Калифорния, така и в днешна България, тези зли духове започнаха да изпълзяват из телевизора, а вортексът, този времево-пространствен въртоп-портал, който служи за установяване на връзката, се отваря делово и регулярно Всяка неделя по зомбишкафа за радост на сатанистите с петолъчките.

Когато гледах интервюто с бившия премиер на България Жан Виденов, направо не можех да повярвам на очите си - този човек все още е с възгледи на бетонна кратуна, толкова тесногръд, ограничен, живеещ някъде в конструиран свой свят от сенки и сънища, че България е изкарала невероятния исторически късмет той да не си завърши мандата.

Ето че и България изкарва понякога исторически късмет, когато е подпомогнат със солидни протести.

Мислех да пиша обстоятелствено защо така мисля, защо този човек не е прав и защо под никакъв предлог не трябва да бъде допускан до властта.

(А дали е безопасно да преподава на студенти? Все пак те са с неукрепнала психика!?)

По случай датата най-накрая дочетох „Вторият етаж“ на Костадин Чакъров, бивш помощник на Тодор Живков и Людмила Живкова, човек, който е бил много близо около диктатора в последните години от царуването му.

Чакъров трудно може да бъде заподозрян в симпатии към демокрацията. Днес той е председател на Съюза на комунистите в България, появява се по телевизията, за да хвали семейство Живкови или да обяснява за империалистическите заговори, на които е ставала жертва Народната република.

Книгата му е писана през 90-та година, без никаква историческа дистанция, вероятно воден от добър пазарен инстинкт да монетизира спомените и познанията си възможно най-бързо. Когато се отнася за тях си, другарите имат много добър пазарен инстинкт.

През 90-та година Тодор Живков беше подсъдим и още не беше започнала да се оформя днешната митология около „добрия“ Тато, която сега поглъщаме в конски дози и затова и това мемоарно произведение значително се отклонява от обичайния червен разказ за последните години на комунизма и началото на прехода. Което, заедно с автентичните спомени и цитати я прави ценна и любопитна, а случайните антиквари ще ви я дадат за лев-два, така че си струва отвсякъде.

Сега да дадем думата на Тодор Живков, да чуем какво е споделял в тесен кръг точно преди промените (и моите коментари в тъмносиньо) : ----

„В нашия план за следващата година има елементи на автархия, външноикономическите връзки на страната не отговарят на новите реалности в света. Не бива да правим отстъпки и по отношение на технологическото оборудване. Днес само един некадърник няма да може да реши тези проблеми, защото сме създали всички условия за преки връзки със западните партньори. (Тодор Живков, )

Става дума за катастрофалното обвързване на икономиката на страната със Съветския съюз и другите соц. страни. Тоест, България купува скъпи суровини на Запад, преработва ги и ги продава в СССР като евтини и некачествени продукти. Т.Ж обяснява, че е подготвил почвата за външноикономическа преориентация и само некадърник не би я извършил. О, къде сте загубени митични съветски пазари!?

За нас болен въпрос, който ни тежи като воденичен камък, са заводите на тежкото машиностроене в Радомир и Русе и специалното производство, което няма перспективи.“ (Тодор Живков, )

Специално производство (за незапознатите с жаргона) всъщност са прехвалените военни заводи на социализма, които уж са паднали жертва на следващите некомунистически управления. Тоест Живков знае още преди 1989г, че тежкото машиностроене и военните заводи нямат перспективи, значи са обречени и без поплъзновенията на американския империализъм.

Как трябва да протекат промените в нашата страна по-нататък? Държавното ръководство трябва да измени своя характер. То трябва да присъствува, но не като административна шапка. Трябва да се създаде нова йерархия на властта, но вече на икономическа основа, а не на административна. Трябва да създадем обстановка за конкуренция - вътрешна и външна. Капитализмът се спаси, защото запази конкуренцията. Трябва да защищаваме нашите фирми, но не с твърди гаранции, че ще оцелеят.“ (Тодор Живков)

Другарят Живков говори за неща, които до ден днешен са табу в собствената му партия - конурентноспособност и закриване на губещи предприятия.

На 15 декември 1988 г.:

„Кадрите, с които сега разполагаме, са 80% негодни за работа в новите условия. Това се отнася и за нас тук. Ние също не можем да работим и ръководим поновому.“

Това пък означава, че 80% от администрацията още тогава е трябвало да бъде съкратена поради негодност при първи удобен случай.

Заявяваше, че няма да се учудва и нямаше да се сърди, ако бяха се разбунтували работниците например. За тях той говореше, че имат право за това. Даже казваше, че работниците от Кремиковци трябва да са на първо място сред недоволните.

Кой се опита да се отърве от Кремиковци като го продаде за един долар и кой, наопаки, се опитваше да го държи на изкуствено дишане толкова години?! Кой, кой, кой? При положение, че още ТЖ знае „блестящите“ му перспективи.

Сега да дадем дума на министър председателя Виденов, да видим той как я разбира икономиката през октомври 2012г.:

Всички важни решения за България се взеха 1990 година пролетта. За мораториума върху външния дълг, за плаващия курс на лева и за безпределната кредитна експанзия. Която доведе до това, че Тодор Вълчев даде банкови лицензи на сульо и пульо, нали помните този период. Това ни обрече на едно развитие, което е напълно зависимо от външните инвестиции. Диктува послушание на международната арена и не разчита на никакви вътрешни естествени, наши български фактори за нов растеж и преструктуриране на икономиката. (Жан Виденов)

Ще се съглася с Виденов за нещо (изненада!), че „безпределната кредитна експанзия“ (така нарича раздаването на държавни пари на свои хора под формата на кредити) беше икономическо престъпление, за което трябва да се търси отговорност. За мораториумът може би също е прав, защото очевидно е имало и някакви резерви, но другото....

Да не говорим, че политиката му, 6 години след Живков, беше сбор от всичко това, което още Живков смяташе за безнадеждно - наливаше пари в губещи предприятия, държеше на старите кадри, които за нищо не ставаха, говореше за бизнесмените като за чорбаджии.

Но как младият фанатик си е представял запазването на фиксиран валутен курс при разпадаща се икономика и тотално корумпиран държавен апарат?

Единственият вариант е насилствено въвеждане на военновременна купонна система, която не е купон и безобразна спекула.

Тоест, за разлика от предшественика си, Виденов се е ръководел от партийните документи, а не от здравия разум, което е много тъжно за един млад човек и за цяла една държава.

Страх.

Честита годишнина и не забравяйте колците и чуковете!

PS. Ако ви се чете още, ето последната глава от книгата, „Краят“. И въпреки че трябва да се приема с много наум, е любопитна за четене.