В Църквата – като в държавата

Днес Николай Ролекса оспори избора на Кирил Лилкълна за наместник на Светия Синод. И така тури началото на баталиите, на които със сигурност ще станем свидетели. Както при подготовката, така и по време на Патриаршеския църковен събор.
Мнозина си мислят, че проблемът е преди всичко в морала на архийерите. Най-вече в това, че 11 от общо 14-те членове на Синода са с повече светски имена, отколкото им се полага. И забравят, че освен за тях става дума и за организацията на Светата Църква. И за това, доколко нейната уредба позволява общение и общност в името на вярата.

Времето на народната църква

Ако трябва да търсим пример в това отношение, то той безспорно е в Следосвобожденска България. И в Българската екзархия, демократична по дух и уредба, съдържаша в пълня мяра двата принципа – съборност и изборност. Ако човек надзърне в нейната история, ще види, че народ и църква са едно цяло. И, че този дух е намерил красноречив израз в нейното управление на всички равнища. Управление, в което миряните или са били по-многобройна или равна част на духовенството. При това не по-малко ревностни във вярата и вещи в самоуправлението на църковните дела. Не случайно в първия църковно-народен събор през 1971 година в Цариград участват 5 архиереи, 12 духовници и 36 миряни. Идеята за съборност е прокарана по-сетне и в първия устав на Екзархията. Най-вече в разделението на властите – духовните дела на архиерейския съвет, материалното управление на Върховния съвет по мирските дела, състоящ се само от миряни,. Пак в този устав, управлението на епархиите и енориите е от смесен тип – архиерей, трима клирици и от от пет до седем миряни.

Падението, наред с въздигането

По ирония на съдбата, краят на народната ни църква, приключва с въздигането на нейния статут в Патриаршия през 1953 година. Две години преди това Политбюро на БКП изработва и налага на Българската екзархия „нов демократичен устав”. В него широката демократична подкрепа на църквата вече е подронена, а в църковно-народния събор по правило влиза представител на Отечествения фронт, на външното министерство, на Върховния съд и дори на БАН.
През 1953 година ЦК на БКП пристъпва към изпълнение на едно свое решение от 1948 год.: „…Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата реакционна политика, ЦК дава съгласие българската Екзархия да бъде въведена в Патриаршия."
Разбира се, признаването на новата патриаршия идва почти светкавично и най-напред от църквите в страните от Източния блок, включително руската православна църква. Нещо повече, представители на църквите на Полша, на Чехословакия, Грузия и Румъния дори вземат участие в тържествената интронизация на патриарх Кирил на 10 май 1953 година.
Нека сега прескочим времето на комунистическия режим, където всичко е ясно е да се концентрираме върху сегашното устройство на Църквата и нейната уредба. По-точно върху това кой и как ще избира новия български патриарх. Резултатът от гореописаните реформи и тези в най-новото време най-вероятно ще го видим, огледан в днешната църковна уредба и предстоящият Патриаршеския църковен събор.
Най-напред си струва да отбележа, че това, което дори комунистите не посмяха да пипнат, в условията на демокрация го направи БПЦ на патриарх Максим. Вместо по трима миряни и клирици в епархийските съвети, днес клириците имат превес. Пак те доминират при в числото на делегатите, избирания в отделните епархии. Свиканият през 2008 година Църковно-народен съборен, пък промени наименованието си. И премахна онова „народен”, тръгнало от зората на самостоятелната Българска църква.

По двама миряни за всеки от владиците

Ето защо не бива да се учудваме, че на предстоящият патриаршески събор, подавляващ превес ще имат клириците. От общо 115 делегати, броят на миряните ще бъде 32. Ако изключим двете задгранични епархии на територията на страната, лаиците, казано на църковен език ще наброяват 28. Горе-долу по един на 200 хиляди православния българи. И също така почти равен на броя на архиереите – 29 митрополити и епископи.
Доколко е представителна извадката, поне по отношение на духовенството, е трудно да се каже. Не за друго, а защото от Инспекцията на труда отдавна твърдят, че Светият синод плаща осигуровки за едва 45 на сто от своите служители, т.е. около 1100 свещеници и служители..
Като имаме предвид колко важна, разбира се в кавички, роля имат епархийските съвети, със сигурност изборът на тримата клирици и двамата миряни ще бъде изцяло в ръцете на дядо владика. А допълнителна индикация ще бъде и това колко от тези миряни, служители в админисрацията на църквата.
Към това трябва да добавим и това, че по устав митрополитът еднолично определя по два делегати монаси от манастирите, които са на територията на епархията. Едва ли ще е по-различна картината и при определяне на делегатите от старопигиалните манастири и средните духовни училища.
До тук, разбира се трудно можем да открием съборността. Поне тази, която има например в съседната нам румънска православна църква, в чиито епархийски съвети 6 от деветте члена са миряни. Онзи, който храни илюзии, че общението народ църква е преди всичко и най-вече в литургията, винаги ще си остане в пост и разочарование. Не за другото, а защото общението минава най-вече през църковната уредба и според това, което е заложена в нея – да отваря вратите или пък да ги хлопва под носа на миряните.

Картинката, която предстои да видим

След като сме наясно по това как стои въпросът със съборността, нека хвърлим един поглед и на процедурите по пътя към избора на нов патриарх. , Първо върху тази, която урежда номинацията на тримата кандидати за за патриаршеския трон. Тя се съдържа в член 45 от устава на БПЦ и не оставя никакво съмнение, че седмица преди Патриаршески църковен събор, членовете на Светия Синод ще се скъсат от тайно гласоподаване. Само си предстаете картинката – 14-те членове гласуват за трима кандидати, като условието е те да получат 2/3 , т.е. 10 гласа. От там нататък следва съвършеното странната процедура в ал. 2 на същия член, която все пак се изкушавам да цитирам: „Когато един или двама митрополити получат изискуемото мнозинство, гласоподаването се повтаря до избирането на още двама или един с мнозинство две трети от членовете на Светия Синод.” Опитайте се да си представите картинката и възможните съотношения, преди евентуално двамината да достигнат до 7 на 7 гласа. И съответно да влязат в хипотезата на следващата алинея, която в този случаи предвижда избор с обикновено мнозинство. Съгласно хитроумното изобретение в устава, третият кандидат минава и без да е получил обикновеното мнозинство. При така съставената процедура, мога да се обзаложа отсега, че ще падне повсеместно скубане на бради.
Но какво да се прави, когато и в това отношение сме далеч от процедура, щадяща достнойството на църквата и на нейните архиереи. Такава, каквато са я уредили, например в уставите на съседните нам църкви – Сръбската и Румънската, където преди гласуването текат широки и добре регламентирани консултации на висшия клир с авторитетите в църквата. Но кой ти гледа у нас консултации, когато в едно недалечно време те се провеждаха в просторните кабинети на ЦК на БКП.
Черешката на тортата, естествено ще бъде само гласуване на тримата кандидати в Патриаршеския църковен събор. Като знаем амбициите на владиците, както и начинът на подбор на делегатите от техните епархии, не е трудно да предположим, че битката ще бъде кървава. И двете трети, изискуеми на първия тур, ще бъдат непостижими с оглед на сегашното състояние на нещата. Така че най-вероятно ще имаме предстоятел на Българската православна църква, избран с малко повече от половината на гласовете. Направо пък късмет ще е, ако това мнозинство е от общия брой делегати, а не на доста по-малко, вследствие на някоя велика крамола.
------
По всички тези причини, дори с патриарх без досие, проблемът не се решава. Българската православна църква има нужда от широко отваряне и проветряване, без разбира се да губи своята каноничност. И най-вече от съборност и уредба, която да гарантира общението.
Впрочем, ако питате мен, от същото има нужда и държавата ни.
----------
На снимката най-горе: участниците в Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 год.
Карикатура: Иван Котузов, вестник "Дневник", 2008 год.