Исте/ория „на макс“

Историята е отново на въоръжение. Македонските ни съседи затънаха в нова спирала на национално строителство и от наша страна надлежно се активира цялото историческо войнство. Този път се включи и българската дипломация очевидно изкушена от това, че най-накрая намери обект, който да отговаря на нейния капацитет. Видно е, че македонците загубиха мяра в самоубеждението и външните опити за легитимиране. Взеха странното решение да преинвестират в създаване на минало, вместо да се обърнат към далеч по-сериозните предизвикателства на тяхното бъдеще. Но, ако има поне малко българско израстване през последните години то се крие в признаването на правото на самоопределение на другия, в силата да кажеш край на вековното и трагично прекрояване на граници, в мъдростта да създаваш връзки между хора дори когато държавите пречат. Тази крехка българска мъдрост сега се огъва под силата на взаимната историческа истерия. Изглеждаме склонни с лекота да се простим с нея.

По парадоксален начин през последните изблици очевидно на превъзбудените патриоти е писано да преоткрият и марксисткото мислене. Дълго спотаеното българско мнение бе, че македонците са в мисловен плен, жертви на отвлечено и откраднато автентично национално, българско самосъзнание. Заклещени са в трапа на фалшивото самосъзнание. Тази мисъл работи с марксистки патос като единствено класата е сменена с нацията. Обърканите не могат да разберат собствената си природа, която е подменена от историческа несправедливост и манипулация и стоят затънали в тъмнината на собствената си сбъркана идентичност. Първата неписана българска рецепта за тази болест бе времето. Излезли на светлина с времето тези хора трябваше да изпълзят от пещерата на сбърканата идентичност и да се върнат там, където принадлежат. Тази нагласа роди и пасивния патернализъм, който дълги години характеризираше колективното отношение към братовчедите. Като допълнителен лек бе осигурено производството на притежатели на български паспорти, макар може би по-убедителното обяснение за него е удобното прикритие, което то дава на една тежко корупционна практика. Тази документна фабрика няма изгледи да спре и при сегашния президент. Предадени от очаквания лек на времето сега сменихме позата. Нужна е корекция на националната идентичност на македонците и авторството й принадлежи на нас. Към тази безперспективна позиция сме се запътили в момента.

Един от най-тежките дефицити в сегашното ни поведение обаче е неспособността да преведем позицията си на езика на международните отношения. Постигането на договорка за броя и местата, на които да почитаме история е операционализиране на проблема, което няма как да срещне достатъчно подкрепа в рамките на съюза. Нито ще реши по-дълбоките проблеми в отношенията между двете страни. Вместо това е необходим спокоен, разумен и системен анализ на нещата, които не са наред между двете държави. Колко са хората като Спаска Митрова, какви точно са техните проблеми, системни ли са те? Има ли проблеми с академичния и научния обмен? Системни ли са пречките пред българския бизнес и предприемачи в страната? Въобще, работят ли на институционално ниво отношенията между двете държави? Ако не, къде точно са трудностите и какво предлагаме като решение? Оттук могат да излязат истински успешните аргументи за българската позиция, а не от запазването й на полето на историята. Истински добрата стратегия е в намирането, анализирането, подреждането и успешното излагане на тези проблеми в поведението на другата страна, а не договарянето на приемлива историческа интерпретация.

Може би най-балканско в цялата тази истерия е, че избрахме именно битката за историята, за да заявим политическо упорство в съюза. Не каузата на разумно инвестираните фондове, не битката за бъдещето на съюза и неговия облик, не прераждането на региона ни. Не дори дълго повтаряните приоритети като Шенген и еврозоната, по които постоянно ни дописват критерии без дори май да го разбираме. Не са захванахме с това да си направим нормална система за управление на членството, а продължаваме да си кретаме със схемите от времето на преговорите. Не си направихме и труда да помогнем на българските предприемачи да са по-успешни на единния пазар. Както можеше да се очаква не се захванахме и с изграждането на коалиции от партньори вътре в съюза. Като има да се водят тежки битки гледаме към Полша и чакаме на тях. Вместо всичко това ние избрахме да ръмжим за история.

Удовлетворяването на собствения ни глад за историческа истина не може да заслепява големите дългосрочни залози, които ни обвързват с моментно превъзбудените македонци. Тихият залез на целия ни регион, който получава все по-малко внимание от отегчена Европа и глобално ориентирана Америка. Превръщането ни в обект на интерес единствено за полицаи и трафиканти. Разпадът на всякаква икономическа привлекателност от тежкия културен микс на балканско безхаберие и примитивна консуматорска треска. Ако обаче успеем да съчетаем легитимното ни недоволство, една търпелива и стратегически реализирана корекция в поведението (а не в идентичността) на съседите ни и решаването на далеч по-съществените дългосрочни предизвикателства пред всички ни в югоизточна Европа ще успеем да покажем точно тази зрялост и израстване, за която в сегашния пристъп претендираме с не особено голямо основание. Пък и всички подозираме, че цялата работа сигурно ще приключи, когато премиерът чуе в слушалката: „Фрау Меркел на другата линия“.