Опит за равносметка

Почти седмица след десети ноември тишината от тази иначе паметна дата продължава болезнено да отеква.

Трябваше  да празнуваме 23 години от започването на демократичния преход, но на никой не му беше до празник. Бяхме се вторачили в ежедневните си грижи, в смъртта на Патриарх Максим, очаквайки да видим цирка, който ще се разиграе и в поредното изнасилване на народа ни от страна на Газпром, чрез великодушните единадесет процента по-евтин газ.

Твърде показателни процеси, които само потвърждават, че нямаме повод за празнуване, защото на 10.11.1989 нямаше събитие. Нямаше промяна, а обикновен партиен преврат. И ако няма да отваряме шампанското, то нека си припомним къде сме, за да знаем накъде ще продължим

След първоначалната еуфория от митингите и погромите около 10.11.1989 дойде логичната развръзка на събитията. Социалистическата номенклатура и Държавна сигурност използваха целият си властови и финансов ресурс, за да се превъплътят в новото статукво и го направиха по- най брутален начин, използвайки не на последно място невежеството ни като гражданска маса и неумението ни да бъдем гражданско общество.

Нямаше откъде да знаем как да бъдем такова или просто ни бе отнета възможността да наблюдаваме, разсъждаваме и анализираме световните събития и процеси, от които можехме да се научим на гражданско мислене.

Днес двадесет и три години по-късно ние сме почти на същото място като демократично развитие и жизнен стандарт, защото промяната, която бе афиширана не се случи. Далеч по-напред сме в разбирането си на понятието Гражданско общество обаче, и това е капиталът, който сме натрупали за тези години, които изглеждат на пръв поглед изгубени. Убеден съм, че това бяха полезни години в този смисъл. Време през което имахме възможността да избистрим в умовете си прости истини, като тези, че промяна няма, няма и да има ако не си я направим ние сами.

Индикациите за този факт са се натрупали достатъчно през изминалите години, а последната е от началото на тази седмица, когато в интернет се завъртя една статия. В нея немския преподавател по политическа социология Клаус Оффе в свое интервю за италианското списание за политика и култура Мулино твърди, че вижда реална опасност от възстановяване на авторитарно управление в някои страни от югоизточна Европа в това число и България. Бих казал съвсем закономерен процес на фона на подмяната, която беше широко афиширана като промяна. Думите на немския преподавател успешно кореспондират с твърдението на наша доста актуална журналистка, че през годините на прехода борбите за власт са предимно между наследниците на висшия и средния управленски апарат на социалистическа България.

На всеки нормално мислещ човек в тази държава отдавна му е ясно, че промяната беше твърде скъп лукс за всички ни, за да се случи изведнъж. Лукс беше за тогавашните управляващи, които по никакъв начин не отстъпиха обществения ресурс, а го запазиха за лична употреба. Лукс беше и за нас, останалите, защото ние сме длъжни да извървим своя път и да изстрадаме правото си да бъдем свободни и да живеем качествен живот.

Процесите по подмяната на прехода са известни отдавна и стават все по- широко достъпни. Вероятно няма да изненадам никого и вероятно ще повторя част от казаното днес, но за да стигна до същината на разсъжденията си имам нужда да направя своята кратка ретроспекция на проваления преход. Времето, в което социалистическата номенклатура и Държавна сигурност не само, че не отстъпиха от властта, а напротив-мощно, тотално и последователно се превъплатиха, усвоиха и оглавиха държавата във всички сфери, запазвайки своето влияние над обществото.

Резултатът от това мощно мултиплициране на социализма в общество, което искаше да се развива по нов начин е ограничаване на широкия достъп до механизмите за упражняване на власт и запазването му за тесен кръг доверени хора. Демокрацията се афишираше, но на практика не работеше. Повече от милион и половина Българи, качествен човешки ресурс изтече в чужбина, за да търси свой начин за справяне с предизвикателствата на живота вероятно първи разбрали, че промяната няма да се случи от днес за утре. По- широката картина на последствията от не състоялата се промяна са известни на всички ни. Натрупването на тази лъжа във времето доведе всички нас, които не сме облагодетелствани със фамилна социалистическа обвързаност до различни нива на бедност и загуба на свобода. А свободата би трябвало да е основна ценност на демокрацията и естествено човешко право.

За да запази своите порочни позиции в обществото съвсем естествено номенклатурата трябваше да запази позициите си  в политиката. Хората, които бяха двигател на промяната и имаха в себе си мислене различно от общоприетия тоталитарен модел сравнително бързо бяха изтикани в ъгъла, а местата им бяха заети от хора свързани с Държавна сигурност или структурите на БКП и Комсомола.

Неправомерно и противозаконно бяха използвани и достатъчно обществени средства за създаването на паралелни политически организации, които да са в услуга на управляващите. Тези стъпки доведоха до продължаване на авторитарния модел на управление на партиите и потушаването на опитите ни за демократично развитие на политическия живот. В резултат в съвременната политическа класа трудно може да се срещне човек без фамилна, финансова или друга обвързаност със системата отпреди 10.11.

Резултатът от липсата на ново мислене е превръщането на политиката по-скоро в професия, отколкото в мисия и инструмент за служба на обществото. Глобалния резултат от липсата на ново мислене е  потъпкването на фундаментална ценност на републиката, разделението на властите. Обвързаността на законодателна, изпълнителна и съдебна власт създава предпоставки за липса на качествено правосъдие, като гарант за справедливост в обществото. Социалистическата номенклатура и нейните наследници имат жизненоважна нужда от тази аномалия, за да запазят порочното си съществуване.

Съвсем закономерно липсата на промяна в политическия живот доведе до заграбване на вече раздържавената икономика. В днешно време най-голямото постижение на политиците свързани с тоталитарното ни минало е целенасоченото запазване на силната ни обвързаност с Русия и нейния твърде скъп енергиен ресурс, който кара цялата ни икономика да се задъхва все повече.  Превъплащенията на номенклатурата на всички нива в нея  отдавна не са тайна и започват да стават още по-достъпни за широка маса от хора напоследък и чрез интернет.

В най-новия етап по отваряне на досиетата на Държавна сигурност стана ясно, че хора свързани с нейните структури са на ключови позиции дори в чужди компании, решили да инвестират в България. Това разбира се е в нашето съвремие, когато възловите места в икономиката отдавна са заети и разпределени между партийните функционери на БКП. Овладени и контролирани са всички апетитни сектори в енергетиката, банковото дело, промишлеността (доколкото функционира), строителството и дори търговията.

Отдавна не е тайна създаването на фирми, които печелят обществени поръчки на всички нива и усвояват национален и европейски ресурс за изграждане на инфраструктурни проекти. Там също няма случайни бизнесмени, а порочната система на разпределяне на този ресурс създава предпоставки за корупция и ниско качество на изпълнение на проектите. За хората, които имаха в себе си инициативност, креативност, но не и фамилна обвързаност с функционери на социализма беше оставена една съвсем тясна ниша за дребен бизнес. Понастоящем на тези хора се пречи много чрез преки и косвени данъци и такси.

Дребният бизнес масово се задъхва или фалира под непосилната тежест на абсурда на държавната администрация, а всички знаем, че той е кръвта в кръвоносната система в икономиката на една държава. Порочното разбиране за отношенията администрация-граждани е наследство от тоталитарното ни минало. Разбирането, че държавата трябва по- скоро да контролира, отколкото да служи и да създава условия за развитие на най-дребните предприемачи.

Презумцията за консумация на властта вместо желание за промяна и реформи и икономическите обвързаности на държавния апарат доведоха до стагнация във всички сфери на обществото. И днес продължаваме да се сблъскваме ежедневно с тоталитарното си наследство като отношение и разбиране на проблемите ни във всяка област.

В социалната сфера все още ни тормози една остаряла и не ефективна пенсионна система, която продължава да ограбва всички ни, докато подхвърля трохи на нашите родители. Държавата продължава да се изживява като майка закрилница на малцинствени групи и хора, които дългосрочно упражняват професията социално слаб. Създава им програми за временна заетост, в които те едновременно консумират обществен ресурс и не произвеждат блага. Националният осигурителен институт е един тромав, скъп и неефективен административен апарат.

Агонията в здравеопазването продължава. Лекарите напускат страната буквално ежедневно. Здравната каса така и не успя да намери баланс между тях и пациентите, така че първите да получават достойно заплащане, а вторите качествено здравеопазване. Продължава закриването на болници в малките населени места, които не издържат на високите си разходи. Хиляди хора остават без достъпна медицинска помощ.

Образованието ни продължава да стагнира. От средните ни училища излизат все по-слабо образовани деца. Висшето ни образование генерира корупция, а според една световна класация в първите 500 университета няма български.

Проблемите в тези сфери могат да бъдат развивани с часове, но днес ние сме тук не за да критикуваме слабостите на обществените сфери, а за да ги маркираме и така да сме наясно, че промяна и качествена реформа никъде не се състоя. Качествената реформа изисква изкореняване на старото и насаждане на ново мислене в обработена почва. „Липсва реформаторски дух” каза преди време човек, който за кратко беше председател на „Комисията Кушлев”.

Липсва наистина, защото в обществото ни продължи да витае духа на социализма, който ние сами отказахме да изкореним. Голяма част от нашите сънародници продължиха да живеят с разбирането за държавата като абстрактно понятие и с убеждението, че тя ще се погрижи за всичко и от нас не се изисква много. Лично за мен това е една от най-успешните заблуди на онзи строй, която ефективно приспива гражданската съвест. Този процес осигурява на тоталитарната държава възможност за дългосрочно и ежедневно ограбване на всички ни.

За да бъде картината на подмяната още по-пълна не можем да не споменем потъпкването на друга демократична ценност свободата на словото. Понастоящем медии се купуват индиректно чрез различни обществени програми подплатени със сериозен финансов ресурс. Това е явление, което е на европейско и световни ниво и се осъществява от администрациите, които ни управляват.

У нас новите демократични медии бяха създадени с номенклатурни средства, а възловите места в тях бяха заети от хора близки до Държавна сигурност или БКП. Агентите сред журналистите и днес продължават да се опитват да формират общественото мнение, използвайки до болка познатите ни методи на манипулацията и дезинформацията.

За съжаление пипалата на полицейщината не пожалиха и църквата. Наскоро бяха отворени досиетата на редица протестантски лидери и пастири. Евангелската общност беше в шок или поне тези, които твърде сляпо вярваха на хората, които ги водеха. Продължава симбиозата между Православната църква и носителите на полицейско мислене и минало. Хора, за които е ясно, че са наследници на номенклатурния апарат и богатството им е придобито по съмнителен начин даряват огромни средства за построяване на храмове.

В замяна църквата ги удостоява със титли, като че ли възстановявайки порочната практика на индулгенциите от средновековието. Хора за които е известно, че са били офицери от структурите на ДС участват в благотворителни кампании заедно с църквата давайки широка гласност на дейността си. Произходът на средствата им и истинските им мотиви остават скрити за нас простосмъртните.

И ако всичко казано до тук потвърждава факта, че промяна няма, не и такава каквато искахме тя да бъде логично изниква въпроса „Какво ще правим?”

Наистина, какво да правим...