ГАЛИНА, БЕ ХОРА!

Галина Иванова е новото пораснало исто женче в българската лирика. Тя е от онези поетеси, които никога не се опитват да се правят на мъже в бранша, за да прозвучат, уж „по-насериозно”. /А има много такива и отколешни и народили се наскоро./

     Тя се втурва на втора паламарка в житната нива на поезията, щото няма как да остане, приспретнала поли и приседнала до синора й. Писала е и по-отдавна, но както се случва с една разбълникана същност на духа, сега засвидетелства нова изчистена позиция, замахва предопределително и без тинтири-минтири.

     /Не, стига романтики. /Вече не трябват./ Дотук с тях./ Каквото – такова./ Виелици сутрин и вечер ме грабват/ и хищно в душата ми ровят./

     Тя тъкми своя грейнал и зрейнал свят на крехковата лична отговорност. Някакси, уж мек наглед, но твърдо дерайлиран от ординерието. Зашлевява ни с внезапно придошла чувственост, с изнамерения си захват да пленява небрежно и в изненадата да ни привтъкне силогизми, за които не сме се и присещали.

     Галина разговаря най-често със стихотворението си, което пише в момента. Заляга и на синергията: „Тъгите ми са фосфорно –нечути.”

     Тя владее един властен механизъм да тури всеки читател в и край него си, да се преусети, такъв какъвто е или в незнайността, че чак сега съзнава палавинята на живака си; да послугува на емоция, която не е и предполагал.

     В чист професионален план Галина Иванова разкрепостява. Сезира ни да се възкачим боси по тесните студени каменни стълби на кулата, по откършляците от паянта на битието, предизвиква ни да дойдем на атавистичното си себе, полузабравено или нивгаш незапомнено. Напътства ни в таралянкането ни по пътищата от разтрошен макадан, спроти асфалтовите равни и лесни. Кани ни на завършителности неначенати.

     Стиховете й са разширено-присвити и обратното. Пулсират и с негА дамгосват естеството ни непроумяно,  ласкаво в няма-как-грубо съпътстващото, до и зад неуважения граничен кльон. Разфасоват назидателните посоки до набеген придъх и бягство светло.

     Напомня ми Галина смелите разкошнотии на Марина Цветаева, изречени аристократично, на предкласичното музициране на Карл Филип Имануел Бах, омешано с природни звуци, по пързулката вседневно календарна, на гвашовете на Марк Шагал за политване от обич в Юниверса, на трепетната сложеност да се изтръгнеш от статуквото на додекафоничността участна, до обертоновете на бръмък от рояк пчели, решил да се усамости, далеко от предишния си кошер, на остатъчната енигма от бившия любим, на смелостта да изчакаш новия, да го провидиш в образ и безподобие, да отмахнеш тлена разлигавен, да стигнеш без прагматика във висини, да си боек и да се привдадеш самосвойки на добрина и сладост възжелана.

     Такава я виждам.

     Тепърва, след начоколилите я награди за поезия, мнозина ще тръгнат да я приветстват, рефренно като явление.. И ще са прави.

     Да я осмислям повече на мен не ми е нужно, нищо че чакам всеки неин нов стих, като камбанно слово в душата си лукава.

     Мястото си тя сама е намерила в нея си и в другите.

     Озовете се и вие там, четейки третата й поетична книга „Дар за из път”!