Владимир ИгнатовМы жили в зеленых просторах,
где воздух весной напоен...
Едуард Багрицкий
Още с разтварянето на тая обемиста книга читателят става съпричастен към толкова много съдби. Героите в нея са исторически достоверни, пресъздадени в своята цялостност и строго индивидуална същност. На корицата стои подписът на нейния автор – „К. Конст.”, разлят, но четлив, набива се на очи. Още заглавието й издава особен усет към езика и оригиналност в титрологично-стилистичните инвенции – „Път през годините”. Това не е диахронно проследяване на определени събития, пречупени през призмата на индивидуалното битие, а културноисторическо свидетелство за една епоха, за връзките и зависимостите между събитията и последствията от тях, как те рефлектират в съзнанието на отделния човек, за изпитанията пред интелектуалеца в едно преломно време. Сред страниците на книгата сладкодумният автор е включил и възторжен очерк за цитирания в епиграфа Е. Багрицки. Онова, което той пише за руския поет – „Изпитанието на годините (...) украси неговото дело с благородна патина, която му дава нов, матов блясък”, - с нескривана дързост привеждам тук като присъщи и за обекта на тия наблюдения. Защото и неговото дело със своя „матов блясък” (отново образец за боравене със стилистичните фигури) му отрежда достойно творческо присъствие.
Зелените простори и въздухът, изпълнен с пролет...
Ако има някаква условна представа в обществото за това, каква трябва да бъде фигурата на писателя, каква е неговата роля и значимостта му за колектива, то без съмнение Константин Константинов е сред ония творци, които най-близо стоят до нея. Белетрист, художествен критик, преводач, превърнал литературата в своя съдба, а книгите - в единственото уютно обиталище, далеч от сивотата и “врявата” на делника. Образ сложен, но последователен и монолитен, който въплъщава в себе си интелектуалната извисеност и дълбоката чувственост на една неспокойна натура.
Знайно е, че младият Константинов започва да сътрудничи на специализирания периодичен печат отрано. Още преди завършването на юридическото си образование (1911) негови текстове се печатат в „Българан”, „Българска сбирка”, „Съвременна мисъл”, „Демократически преглед” (именно тук изпитва благотворното влияние на главния редактор на изданието – „господин Влайков”, както сам той почтително го нарича: „в тая дума има такава почит, с каквато като деца се отнасяхме само към любимите учители”). Присъединяването му към кръга около Д. Подвързачов и включването на няколко негови стихотворения в издадената през 1910 г. „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” е другият щастлив момент в живота на младия автор. Това недвусмислено подчертава принадлежността му в тези ранни творчески години към втората вълна български модернисти. И дума не може да става за някакво сляпо следване на определена идейно-естетическа линия или увличане по модни художествени тенденции. Тъкмо обратното – още тук се наблюдава заявяване на силно присъствие, което постепенно ще се разгърне в станалите доминантни за цялото му по-късно творчество прозаически жанрове (главно в психологическия разказ, романа и литературното есе), за да се подчертае най-характерологичното в индивидуалния творчески натюрел на писателя ерудит.
„Искам да река, млад човек да се отнася с такава обич и разбиране към по-старото поколение. Това е ново за нашето време и аз ви поздравявам!” – тези окуражителни думи са на инак скъпия на похвали Кирил Христов, а поводът е току-що излязлото в Паскалевото списание „Съвременна мисъл” стихотворение на Константинов „На баща ми”. Това чувство у младия автор към традиция и минало се запазва и сетне, когато то намира оригинални реализации и символни означения (есетата от сборника „Върхове” най-добре изразяват тая идея, където минало и съвременност, спомен и блян се намират в особен синтез).
В участието на Константинов в Антологията има нещо символично. Тя се открива с Вазов и завършва с автора на „Кръв” и „Път през годините”. Сред всичките представени автори Константинов е най-млад (р. 1890). Това е особен знак за една своеобразна приемственост между литературните поколения пряко всички идейни различия. Затова и позоваването на Т. Влайков не бе случайно и самоцелно. Двадесетгодишното тогава момче се учи от „старите” (по д-р К. Кръстев), колкото и противоречиви да са връзките между тях. Не става дума за епигонство или маниерно имитиране на установен стил (точно в поетиката на Константинов това е дълбоко и органично чуждо), а за признаване значимостта и авторитета на предходниците. Доблестен и дипломатичен във всичко, Константинов не може да приеме крайните отрицания и язвителните нападки, още по-малко между хора, посветили се на едно и също поприще (в това отношение значещи са думите му в очерка за Вазов: „Твърде мъчно е хора от нашето поколение да говорят днес за него. То значи – да разказваме въздуха, който сме дишали, първата молитва, която разбирахме (...), детските игри на черешово топче и на Боримечка, читанката, по която сричахме (...) Тук образът веднага се слива с нашата младост и човек се усеща стеснен. Все едно че разказва себе си” – подч. мое, В.И.).
Някога Здравко Чолаков изведе идеята, че има книги, които „не се изчерпват само с ехото си в годините около написването си. Те са книги, без които тя [литературата] би се задъхвала, те са й нужни с мащаба си”. Без съмнение поставям сред тях сборниците на Константинов от втората половина на 30-те и началото на 40-те години – „Трета класа”, „Ден по ден”, „Седем часът заранта”. Със средствата на плътното нюансиране и проникновения психологизъм в повествуването авторът създава ценен и своеобразен в идейно и художествено отношение естетитически концепт, който е влог в нашата литература като цяло. Навлизайки в този художествен свят, читателят неволно става съпричастен към тъжно-драматичните съдби на хора, които не могат да се впишат в естествения ход на живота; герои, които са подвластни на отчуждението и потискащото еднообразие. В същото смислово поле, без това да бъде прибързано обобщаващо като наблюдение, се разгръща и проблемът за разочарованието и липсата на екзистенциална перспектива, които обричат битието на индивида на „пълна откъснатост от всичко”. Вглеждането му в собствения вътрешен свят не води до удовлетворение и до проектиране на оптимистични визии за бъдещето. Нещо повече: този самоволен акт засилва неговата драма и безизходност („През стената”, „Седем часът заранта”). Посредством тия художествено обусловени и психологически мотивирани образи Константинов предлага оригинална трактовка на проблема за кризата на идентичността в контекста на отчуждението и вътрешното разединение.
В творческите нагласи и внушения на Константин Константинов виждам нещо сходно с тия на големите европейски писатели хуманисти, негови съвременници. Също като тях изживява болезнено краха на човешките ценности и добродетели и заличаването на духовността...И всичко това през нелекия път през годините, извървян почтено и достойно.