КРУШЕНИЕТО НА ЕДНА ИДЕОЛОГИЯ

Прочетох с интерес статията на Николай Флоров „Такъв комунист в България няма”. Ще припомня. Описана е историята на съветския генерал-полковник Дмитрий Волкогонов, който едва в края на живота си, след дълга и мъчителна душевна борба, успява да се освободи от „химерата на болшевишката идеология”. Син на репресирани от властта родители, израснал сирак, постъпва в армията. Завършва военна академия, расте в йерархията. Като началник  на  Отдела за специална пропаганда получава достъп до тайните архиви и се натъква на документи, които го водят до коренна преоценка на съветската история и пробив в комунистическата му вяра.

            След 1991 година и разпада на Съветския съюз Волкогонов става военен съветник на Борис Елцин. Публикува изследванията си за Ленин, Сталин, Троцки, предизвикали буря в руското общество и омразата  на твърдото комунистическо ядро към изследователя.

            В края на първата част от статията си авторът заявява: „Между българските комунисти, както в БКП, така и в БСП, не се намери нито един, който да застане така открито на страната на истината като Волкогонов”.

            По същото време ми попадна книгата „Посмъртна изповед” на Денчо Знеполски, издадена през 1997 година от  съпругата му Мария Знеполска. Години наред  тя записва на магнетофонна лента споделеното от покойния й мъж преживяно и изстрадано пред семейството и приятели. Запазва автентичността му и го прехвърля на хартия. Използва и документация от личния архив на Знеполски. В съставеното от нея издание прави някои уточнения за времето и обстоятелствата.

            След прочита на книгата реших да я представя вкратце тук поради тясната тематична връзка между статията на Флоров и житейската участ на Денчо Знеполски.

            Истинското му име е Младен Гюров Гигов. Роден е на 16 март 1920 година в село Ярловци, Трънско. Отрано влиза в РМС, после и в БРП/к/. Арестуван е четири пъти от полицията и освободен поради недоказаност на вина. Веднъж стига и до съда, но е оправдан. На 18 февруари 1943 година преминава в нелегалност. Оглавява Трънския партизански отряд. Следват акции срещу полиция и жандармерия, в взаимодействие със сръбски партизански отряд. Наред с него получава снаряжение и продоволствие от английски военни мисии. Последната е ръководена от майор Франк Томпсън, пленен в сражението край Батулия, съден от военен съд и екзекутиран. След тежкото раняване на Славчо Трънски, Денчо Знеполски поема ръководството на съпротивата в целия регион.  Съден е задочно и е с две смъртни присъди. Посреща Девети септември като командир на Втора софийска народоосвободителна бригада.

            Участва в първата фаза на войната срещу Германия в качеството си на командир на Първи гвардейски народоосвободителен полк с чин полковник. Негов доклад за партизанското движение в Трънския регион е представен  от българската делегация на мирната конференция в Париж през 1947 година, като доказателство за приноса на България в битката срещу хитлерофашизма.

            За изненада на съратниците си, вместо да се възползва от възможностите за блестяща военна кариера, напуска през 1947 година армията . Предпочита гражданската професия, ориентира се към политикономията и през 1949 година постъпва в Московския държавен университет.

            Оттук нататък започва трагедията на този млад българин. На 9 април 1951 г., на връщане от Москва, е арестуван в Букурещ и отведен в централата на Държавна сигурност. Следствието се води от трима офицери. Притискат го да признае, че е агент-провокатор на Никола Гешев, на Тито и на английското военно разузнаване. Смаян чува, че подготвял убийството на Сталин. Следствието се наблюдава и контролира от изпратения от Москва генерал от КГБ Филатов. В настъпилатта остра криза в отношенията между Сталин и Тито Кремъл търси доказателства за вражеската дейност на Тито и опита му за реставрация на капитализма. Филатов притиска следователите  за бръз резултат и те не си поплюват. „И тогава и сега се чудя как бяха подбрали тия мои мъчители – споделя Знеполски, а жена му записва. – Бяха загубили образ и подобие човешко. По държането си приличаха на побеснели зверове, бяха сякаш пияни и полупияни садисти, които се редуваха при мен денонощно. Отиваха да си почиват на горния етаж, а аз стоях непрекъснато на крак – по 24 часа в денонощието, не ял и не спал. Всичките ми нанасяха удари по лицето и саблени удари по врата, с които можеха бик да умъртвят. Ритаха ме безогледно с подкованите си обувки, блъскаха ми главата в стената, скубеха ми косата... Бил съм във фашистката полиция, и там съм ял бой, но и сравнение не може да се прави с това, което преживях в „наше” време. Превърнаха ме в кървава дрипа”. Един от мъчителите му дори признава, че кариерата му - звездичката на пагона, зависи  от самопризнанията на Денчо. Прави три опита за самоубийство – несполучливи. За да го сплашат, повеждат го на разстрел. Трошат зъби. „Пред очите ми беше банда, бетер от фашистката!”

            Не издържа и подписва каквото му искат. Но сега пък трябва да разкрие връзките си - хората, с които е работил, и инквизицията е подхваната отново.

            Ала нещо става по върховете на властта. Филатов е изтеглен в Москва. Комисия на Политбюро проверява следствието. Назначен е нов следовател. Ситуацията придобива характера на абсурд. Партийни функционери, които е „натопил” по поръчка в показанията си, заемат сега високи постове в партийната йерархия. ”Свидетелствата”  му  стават неудобни за следствието и то решава да го изкара психично болен, който говори измишльотини. Изпращат го в психиатрията на Александровска болница в деня, в който майка му умира. Но той не знае, а и близките му са в неведение къде е попаднал.

            Изпратен е за 7 години в „Трудововъзпитателното общежитие” край Белене. Началник на лагера е бивш партизанин, наречен в изповедта на Знеполски „страшилището”. Настанен е в обособения лагер на криминалните, в очакване те да му видят сметката. Един от милиционерите му подшушва: „Инструкцията е да не излезеш жив оттук”. И в лагера  издевателстват над него - карцер след карцер. Веднъж изкарва там цели 33 дни. „Същинска гробница – подземен тунел. Всекидневно само хляб и вода. Студ, кал, влага, плъхове и всякакви мекотели. А аз гол, по едни гащи.” И тук прави опит за самоубийство. Прерязва с тенекиена капачка за буркан лакътната си вена. Губи кръв, губи съзнание. Откриват го навреме и го свестяват в лечебницата. Диагнозата на лекаря е „кахексия” – крайно измършавяване. За голямо негово учудване, а и на началството, криминалните проявяват към него разбиране, съчувствие и грижа. Главатарят им предупреждава: „Който посегне на Денчо, ще му строша главата!”

            На 5 март 1953 година почива Сталин. „Комунистите плачеха като идиоти. И аз бях един от тях” – признава.

            Освободен е на 6 януари 1954 година. Приключва най-черния период от живота му - време, „отрязало крилете му”. На следващата година заминава отново за Москва, за да довърши висшето си образование. Дипломира се и се завръща в България. След Априлския пленум на партията един от инквизиторите му го посещава в дома му с букет цветя и извинения. „Върви по дяволите!” – отпраща го домакинът.

            За Денчо Знеполски Сталин е вече „азиатски сатрап”. Жена му записва: „Отначало смятах, че за нелепата ми участ през 1951- 1954 година са виновни определени хора, но вече смятам, че виновна е системата.” Критикува извращенията и измислиците в мемоарите за партизанското движение и фаворизирането на бригада „Чавдар”. За него двадесетия век е „великата историческа трагедия на България”.

           Следва лъстивата тактика на Първия за туширане на недоволството сред популярните лица в партията: високи постове, звания, награди, привилегии, но не и допуск до реалната власт. Назначен е за преподавател във Военната академия, а през 1959 година е произведен в чин генерал-майор. Избран е за народен представител от Трънския избирателен район, за кандидат-член на ЦК на БКП. През цялото това време недоверието към него си остава. Изживява се като фигурант, изолиран при вземането на решения, подслушван, проследяван. „За висшето партийно ръководство такива като мен не бяха нужни – споделя. -  За него бяха удобни безмозъчни, безгръбначни, колянопреклонни същества, които знаеха само да изпълняват, да бъдат лицемерни и сервилни ибрикчии, за да си правят кариерата и да изграждат личния си социализъм”.

            Отказва да остане пожизнено генерал в Инспектората на МНО, също и персонална пенсия. На 49 години излиза в пенсия с 177 лева, които не му стигат да си купи лекарствата. Навършил 55 години отказва и народна пенсия. Отбягва среща с Първия. „Не получих звездата на Герой на социалистическия труд – споделя, - защото трябваше да ми я връчи Тодор Живков.”

            Умира 20 дни преди Десети ноември от поредния масивен кръвоизлив на  стомашната му язва, като привърженик на демократичния социализъм, или казано по чехски „социализма с човешко лице”. За проф. Кръстьо Горанов, автор на послеписа към книгата, Денчо Знеполски е описал „картината на един съвременен пъкъл, в сравнение с който Дантевият ад наподобява детска приказка”. И още: „Денчо носи милозливостта и човеколюбието на първите християни.”

            В края на книгата  Мария Знеполска цитира журналиста Васил Джерекаров, приятел на съпруга й: „Когато народът ражда своите герои, те не са нито леви, нито десни, те са негови.”

            Дълъг и мъчителен е пътят на отрезвяване, на драматичната битка между  фанатичната вяра и истината. Волкогонов тръгва към нея по умозрителен път – от потресаващата информация, до която се добира, и като човек на честта, не може да я подмине равнодушно. Знеполски поема към истината чрез страданието - физическото, наред с  душевната покруса.          

            В ЗАКЛЮЧЕНИЕ: И в България е имало комунист като Дмитрий Волкогонов.