Ако днес Ботев позвъни на вратата ви

"Живеем", пише големият философ Чарлс Тейлър, "във времена на тревога, когато всички се чувстваме несигурни в себе си... Един от начините да успокоим тревогата е да очерним останалите – да се убедим, че те са абсолютно и безпрекословно неправи."

В днешния глобален свят ужасът от непосредственото сравнение с другите ни тласка да прибягваме към защитни механизми. Миналото е особено удобен пристан. За да избегнем необходимостта да доказваме себе си днес, се потапяме във вчерашното си величие – реално или преувеличено. Връщаме се към

"България на три морета"

независимо от факта, че малко националисти биха могли да ги изброят.

Проблемът, разбира се, е че докато си стоим в миналото, не сме способни да се справим с настоящето.

Традиционните патриархални общества не възприемат времето линейно. За тях, всички исторически събития са се случили "едно време". Без значение е дали са изтекли 200 години или 2 месеца. Дядо ти се е раждал "едно време" (през 1930 г., например), а също "едно време" е царувал "цар Траян" (император на Рим през 98-117 г.). На Балканите, вторачването в това "едно време" може да се превърне и в държавна политика. Сърбия на Милошевич, например, започва война със своите съседи през 1992 година, за да постигне реванш за битката на Косово поле, загубена през 1389 година.

В "миналото" на патриархалните общества, нищо никога не е решено окончателно. Това, между другото, е и обяснението за родовите, племенните и междуселските вражди. Могат да продължат столетия, тъй като всички замесени смятат, че началото е достатъчно близо до тях, за да може резултатът да бъде променен днес.

Върху тези представи на традиционните общества тоталитарните комунистически режими надграждат своя поглед към миналото. Според него, близки и далечни събития отново  се сливат, но всичко се е случило в някакво много далечно минало. Каквото е имало да се решава, то е решено отдавна и безвъзвратно. И днес не може да бъде променяно.

В това минало има герои и предатели. Героите побеждават предателите. Централно внушение е, че великите ни предци по нищо не са приличали на нас. Изгражда се образа им на свръхчовеци, каквито ние не можем да бъдем. Следователно – не можем да променим резултата от минали събития.

Разбира се, паралелно с това послание се развива и способността да се

пренебрегват притеснителни исторически факти и събития

Като например, че Бенковски убива абсолютно невинен циганин пастир, за да "накърви" Априлското въстание.

Трезв и откровен поглед към миналото е рядкост. Ако днес Христо Ботев позвъни на врата ви, вие едва ли ще го пуснете вкъщи, защото е мърляв, мирише и вероятно е пиян. Но ако кажете това, веднага ще ви обвинят в "поругаване". В представянето на човешкия образ на някоя велика личност привиждаме омаловажаване на значимостта й.

А истината е, че

докато не очовечим героите си,
ще обсъждаме само тяхното поругаване

И така оставаме в капана на комунистическото схващане на историята, според което всичко е отдавна решено от героите, а ние сме напълно безпомощни да правим каквото и да е, освен да ги обожествяваме.

Скорошният случай с трите момчета, снимали се с портрети в класната стая, предизвика недоволство и порицание. Не се ли крие обаче поругаването във факта, че в края на своето средно образование тези младежи не знаят чии портрети държат? Връзката между героичните същества в уроците по история и лицата от стената им е убягнала. И това не е по тяхна вина.

Не е трудно децата да си помисят, че националните ни герои всъщност са от Марс, високи са около 4 метра и са живели като героите от Стария завет по 900 години. Неслучайно сред бисерите на седмокласници фигурира

"Рамбо Силек"

Време е да признаем, че причината за подобни смешки не е в липсата на любознателност. Ако информацията не е разбрана правилно, проблемът е в източника, а не в получателя. Необходим е съвременен подход. Иначе, благодарение на кампанията за изграждане на 137-метров паметник на Васил Левски, скоро ще прочетем, че това е бил реалният му ръст. А думите на Иван Вазов: "Левски имаше ръст среден" ще се тълкуват като доказателство, че останалите са били високи около 200 метра.

Миналото може да бъде истински разбрано само, ако разговорът за него е честен. Липсата на такъв води до периодичната поява на едни и същи спорове. Пример в това отношение е скандалът около организираната от Софийски университет "научна" конференция, посветена на Людмила Живкова.

"Поколението на прехода" ясно показва желанието си комунизмът да се оцени и тази глава от историята да се затвори. За обществото обаче това се оказва трудно.

Преди година и половина момчета, изрисували паметника на Съветската армия с лицата и одеждите на анимационни герои, за първи път поставиха дебата за миналото на плоскостта на съвременното мислене. Тези дни това направи и фестивалът Sofia Contemporary с провокацията за предстоящ строеж на нов мавзолей.

За разлика от дебата около паметника, (в който креативните му автори освен одобрение получиха и ругатни, стигащи до заплахи), този около повторното изграждане на мавзолея беше на практика еднозначен. В интервю по БНР един от организаторите на фестивала разказа, че сред многобройните обадили се да научат подробности и да проверят достоверността на проекта, не е имало нито един възторжен поддръжник на идеята.

От това обаче не можем да заключим, че не е имало зарадвали се. Но можем да кажем, че тези хора са се радвали тихичко вкъщи. Чакали са някой отвън да призове тяхната гражданска съвест, за да я проявят. Вероятно, това са същите хора, които си купуват магнитчета за хладилника с изображението на Тодор Живков от къщата му музей в Правец.

Желанието за връщане към миналото говори най-вече за стремеж към

бягство от отговорност

Уплашени от това, да поемат отговорност за себе си и обществото тук и сега, някои хора бягат да се скрият в едно минало, в което от тях нищо не е зависело и нищо не се е очаквало. При по-възрастните поколения съществуването на посткомунистическа носталгия е почти разбираемо и сравнително лесно обяснимо с тъга по младостта, когато кремвиршите са били по-вкусни и мечтите – осъществими. Опитът им обаче да завлекат там и децата си трябва да бъде спрян.

 Драматичният въпрос "кой съм и какво трябва да правя" измъчва не само отделни хора, но цели народи. Старателно избягвайки го, Македония успя да се скара с всичките си съседи на принципа: "вие сте абсолютно и безпрекословно неправи". След превръщането на столицата си в сбор от комиксно изглеждащи паметници, тя се готви да ограничи чрез закон чуждестранните телевизионни продукции.

Преди да започнем да се подиграваме на подобни крайности, трябва да си зададем въпроса – толкова ли сме далеч от тях? Най-малкото, длъжни сме да се преборим с представата за тоталитарните режими като подредена, хармонична идилия, в която най-хубавото е, че друг решава. А от нас никой нищо не очаква.

Призракът на миналото продължава да броди по нашите земи

Едни го виждат в образа на добър дух, други като демон. Ако има добра новина, тя е, че и на двете групи започна да им омръзва. Време е да приемем миналото без излишен патос и да решим какво да правим днес и какви искаме да бъдем утре.

 Или както още през 1936 година пише Ф. Скот Фицжералд – когото бихме пуснали вкъщи защото, макар пиян, все пак е чист и елегантен – тайната на живеенето е да можеш да избереш между "мъртвата хватка на миналото и възвишените намерения за бъдещето".