За революциите ни и растенията на 2012 г.

"Ако не е истина, не е и лъжа" (Христо Ботев)

Не знам дали ще се съгласите, че у нас революциите се случват като салатите.

Това си помислих след деня на „доматената революция”. Както салата, тази революция очакваше някой да покаже как се потребяват доматите. Някой да ги подготви, така да се каже, да ги организира в съответната позиция. Именно в този дух бяха част от репликите, които чух да долитат: „Кой ни организира?” Един от възможните отговори, които можеха да бъдат чути, беше: „Интернет”. Интернет като един огромен, въображаем, задкулисен организатор на революцията ни. От това ли се нуждаем, или понеже така сме свикнали?  Един фантомен образ-фикция, който да ни каже, именно, да ни каже, накъде и какво да правим. Като дядо Иван – фантазмения спасител от османското „присъствие”. И така, дядо или чичо Интернет ни въведе на площада пред НС. И ето какво видях там и какво още чух. Но преди това малка скоба.

След протестите против шистовия газ, след протестите за гората на Орлов мост, след протеста на съдиите, тук витаеше нещо специфично, което през цялото време на този час и нещо „революция” ми убягваше. Имаше нещо, което се таеше в репликата „кой ни организира”. И след като се огледах по-добре и като се размислям, май достигам до някакъв отговор. Споменатите протести бяха в защита на, те бяха предизвикани от съответен, конкретен акт, но който бяха естествена и належаща реакция. Този протест, обявен като революция, беше полярен и политически отчаян. Тук имаше млади хора, които зървах и на Орлов мост, познати-непознати лица, с които комай само така бихме могли да се срещнем – в едно пространство на несъгласие. На другия полюс бяха хора, които през 1989 г. са били около 35-45-годишни – и обнадеждени. Дали не се опитваха да рестартират, да си спомнят и чрез спомена как стана тогава, да направят революция?!: „Трябваше да направим чучело политик и да го изгорим, как не се сетихме?!” Двата полюса в никакъв случай не бяха противопоставени, макар възрастово разнородни, защото възрастта им беше различима единствено по цвета на косите, но не и по недоволството и възгласите относно всякакви цветове боклуци. Всъщност боклуците нямат цвят, само смрад. Така привидно темпорално поляни, те не бяха политически полярни. Бяха политически отчаяни.

(Скоба в скобата: ако някой настоящ или нов политик с идеи как да спаси себе си чете това, нека си препише това изречение:  Политическото ни отчаяние вреди на политическото ви здраве).

Всички те бяха там, противопоставяйки се на другия полюс – полицията, във внушително количество, оградила буквално със стена от тела сградата на държавността. А дали тя беше полюс на противопоставяне, освен пространственото разположение на едната група и другата, по количество почти равностойни? Защото си спомням и протеста на полицаите неотдавна – не беше ли и той част от цялата вълна от несъгласия, които изникнаха? Като че ли 2012 година беше пребогата на тези растения. Правителството се преструваше на невидяло ги, на незнаещо, че те прорастват, игнорираше ги се реплики като “В Брюксел знаете ли колко положително се гледа на еди-кое си”, и се стряскаше, само ако избуяваха дотолкова, че да спрат движението по някоя централна улица или да предизвикат „обещание” за извънреден междинен доклад. Накратко, ЕС се чуди какво да ни прави, въпреки че не можем да си представим колко положително гледа насам. Безспорно е и че и ние се чудим вече и все повече оредяват приятелите, на които да се обади човек в събота вечер – все повече от тях не са тук – чакат си Бъдещето на някое летище. И за това се заговори на площада, изобщо много се говори там. Около 300 души, а шумни като за 1000. Всеки имаше за казване, а за това не беше нужен микрофон, а зеленчук, който да заметне, както са го учили в часовете по физическо възпитание. Вместо топка – домат. И без това, акцентът в образованието се отмества все по-далеч от науката. Нека мятат хората, в края на краищата, както е тръгнало, все ще има по кого. А и тези, по които се канят да мятат, като че ли само така им увират зеленчуците на раменете. 23 години не са малко време – половината на 45.

Но и умълчаване имаше. Докато Босия пееше „Многая лета”. В този момент забиха камбаните от „Александър Невски”. Сюблимен момент, почти символичен. Само че иди разчитай точно в тази вдъхновена минута символиката (само ще спомена ятото гарвани над сграда точно в този момент, а вие си разчитайте символното послание). Мигом след песента щракане на фотоапарати, политнали във въздуха домати и тикви. „Внимание пазете се!” – предупреждава онзи, който изпраща тиквения залп към празната и красива европейска сграда. Красива и европейска, дори от образовани в Европа архитекти проектирана.

А днес и без да следим специализираните издания, знаем, че сме за пример. Много положително се гледа на нас. Толкова много, че със сигурност за следващото си разширение Съюзът ще бъде по-внимателен. Ще следи нещо, което дали не го подведоха или сам пропусна, че е безпроблемно и леко изправимо – реформите в съдебната система. Това е общата закономерност във всички балкански бивши социалистически страни – кризис, който трае и за който се трае. И от който средностатистическият медиен потребител, като че ли не се вълнува, може и това да е част от играта, да си има мнение, че това нещо не е за него. За него е да махне с ръка или да смени канала, да се вторачи в Биг брадърите. Но дали това вторачване не е все по-вяло, докато правоверната му нарязва салатата... „От домати ли?” Не, не от домати, твърде скъпи са, навярно му отговоря тя и му поднася на мушамената покривка зеленце. „Да ви...... и държавата, и белите покривки, и зелето, ще каже някой ден той. И ще затръшне вратата на панелката си. И без да чака дядо, чичо или друг фантазмен роднина, ще излезе. Така стават революциите. И черешовите, и доматените, и орлов-мостовите. Следва: рестарт.

За настоящите или бъдещите политици с идеи как да спасят себе си, напомням горното изречение: Нашето политическо отчаяние вреди на политическото ви здраве.