Държавата на ТИМ, Емо Фаса и Цеко Минев

От години се чудя, кое определя модата в краденето? Имам предвид голямото, огромното крадене, на което е способна само властта и нейните приятели. Как така става, че в еди-кои години се краде едно, а после – друго? Защо, например, приятелите на ГЕРБ са се вкопчили в природата на България, а не в нещо друго?

Оня ден ми просветна. Във всеки период се краде онова, което, както казват руснаците, „плохо лежит”. Ще рече: зле е закрепено и най-лесно може да бъде задигнато. Огледът на онова, което „плохо лежит” е и разказът за провалите на българската държава в последните 30-тина години.

Започна се в средата на 80-те години с „външнотърговските дружества”. Създадени, за да може разузнаването да краде западни технологии, тези дружества бяха оставени изцяло в ръцете на ДС, без всякакъв държавен контрол. Предполагало се е, че „бойците на тихия фронт” са верни на Партията и няма да шикалкавят.

Оказа се обаче, че липсата на контрол доведе до присвояването на тези дружества от агентите на властта. Така се постави финансовата основа на съществуващата и днес база на ДС във Виена. А после се оказа, че единственото, което „бойците” са успели да откраднат от Запада е… формулата на Верото.

После дойде революцията от 90-та и настъпилото в страната безвластие. Тогава се оказа, че „плохо лежит” финансовите средства, контролирани пряко от БКП. Именно те бяха раздадени, докато по улиците вилнееше синята идея, в куфарчета на конкретни хора, заръката към които беше да станат „нашите милионери”.

Дойде и демокрацията, но с нея не дойде редът. Зле закрепени се оказаха магазините и фирмите на надигналото се за свободно предприемачество гражданство. МВР си остана милиция – т.е. въоръжена сила, чиято цел е да пази властта и да обслужва себе си, а не гражданите. И предприемчивите граждани, оставени без държавна закрила, станаха лесна плячка за мутрите, които тръгнаха да ги „застраховат”.

Тъй като с демокрацията, в началото на 90-те, не дойде нито редът, нито – смяна на собствеността, зле закрепени се оказаха и кретащите държавни предприятия. Водейки се държавни, те бяха станали ничии. Никой не упражняваше контрол и так се появи „входно-изходната икономика”. Ако подкупиш оня, от чийто подпис зависят нещата в „ничието” предприятие, се паркираш и на „входа”, и на „изхода”. 

На „входа” снабдяваш предприятието със свръх-скъпи суровини. На „изхода” изкупуваш продукция на цени, определени от „държавата” (т.е. от оня, когото си подкупил) – ще рече, нереално ниски. А после продаваш продукцията на пазарни – високи – цени. Загубите се покриват от данъкоплатците.

Така се появиха големите „герои” на 90-те, тясно оплетени с мутрите. Почти веднага се оказа, че и банките са зле закрепени. Работата е там, че в схемите на „входно-изходната икономика” никой не играеше със собствени пари. Вземаха назаем от някоя банка. Не след дълго им просветна, че е най-добре самите те да си направят банки, от които да си вземат кредити. Направиха ги, разбира се, със заеми от БНБ – т.е. с теглене от спестяванията на хората.

Веднага опразниха новите си банки заради своите сделки и БНБ се видя принудена да печата пари, за да не лъсне фалита на държавата. Така се стигна до хипер-инфлацията и рухването на страната в бездната на бедността.

Излизането от тази бездна мина през приватизация и вкарването на драконовски закони против печатането на пари, известни под общото заглавие „валутен борд”. За известно време приятелите на властта се стъписаха – онова, което дотогава беше зле закрепено се оказа, че вече е захванато с болтове и трудно се задига. Към 1999-та се ориентираха, че „плохо лежит” парите, които те разпределят от името на държавата.

Започна се голямата корупция – директното задигане на пари от държавните финансови потоци, които вече бяха станали значителни. Искаш държавна поръчка – даваш отнапред малко кеш. После ще си го избиеш. Искаш бюджет за общината си – пак същото. А когато се появиха и пари от Европа, оргията стана пълна. Кеф ти да бъркаш в европейската каца, кеф ти – в националната.

Така във властта се намести клиентелата. Защото няма как в тази система само един да краде, а останалите – не. Няма как, например, да си дал подкуп от 40 000 лева за някаква поръчка, а после да не си ги върнеш, опорочавайки поръчката и фалшифицирайки отчетите по нея. Но за целта в схемата трябва да се включат и контролните органи, които ти заверяват отчетите. И така нататък.

Затова, например, в първите години на 21-ви век се оказа, че на хартия пътища се чистят или дори – правят, а на терена път няма. Или е затрупан от снежни преспи.

Добре, ама се оказа, че европейците не са толкова прости и, надушвайки схемите с техните пари, просто ги спряха. Тогавашната власт, тройната коалиция, съвсем искрено се ошашави – как така? Ахмед Доган, мандатоносителят, дори заключи от ТВ-екрана: явно не можем да се отнасяме към европейските пари така, както се отнасяме към българските. Надолу по веригата това бе изтълкувано като ясно указание „отгоре”: не ни трябват европейските пари, да си крадем от нашите си.

Междувременно се оказа, че още едно нещо е лошо закрепено и може да бъде лесно задигано – парите в енергетиката и особено онези, които са свързани с руските енергийни проекти. Потънали в непробиваема „търговска тайна”, тези пари се оказаха точно толкова зле закрепени, колкото парите на „външнотърговските дружества” две десетилетия по-рано. 

Оформи се цяла енергийна мафия, смучеща ресурс от АЕЦ-Белене. И стана като с пътищата: атомна централа няма, но парите за нея са „усвоени”. А няколко милиарда по-късно онова, което имаме, е прословутия гьол. Който гьол двадесет циганина, въоръжени с лопати, могат да изкопаят за месец срещу точно 12 000 лева (по текущи надници за копачи).

Дойде обаче Бойко Борисов и доста бързо разбра, че няма как да продължи да отказва европейски пари. Защото онзи, който не ги взема – а очевидно му трябват, бидейки беден – е, в очите на Брюксел, някакъв крайно подозрителен тип. И едва ли има място в ЕС. Тръгнаха пак европарите, снабдени със съответните евро-проверяващи. Пак се краде, но не толкова лесно. Кражбите основно останаха в републиканския бюджет, а Бойко гръмко обещаваше и тях да спре.

Тук, помислихме си тогава, нещата ще се кротнат. Но – не би. Финансовата криза внезапно и болезнено притисна големите „играчи”, дотогава лесно забогатяващи поради евтини кредити и общото развитие на икономиката. Развитието обаче спря, кредитите се затегнаха и играчите увиснаха с големи задължения и липса на надежда за лесното им погасяване.

И започнаха трескаво да се оглеждат: кое е онова нещо, което е зле закрепено и може сравнително лесно да бъде задигнато? Пробваха едно, пробваха друго, но се оказа, че прекалено много неща са вече захванати с болтове. На първо време решиха да ползват приятелството си с властта, за да увеличат финансовите си постъпления не чрез започването на нещо ново, а – чрез вземането на повече пари за все същото.

Така се направиха монополите и картелите, които само за 2010-2011 година превзеха икономиката. Наложиха високи цени, нямащи нищо общо с пазарната икономика, но имащи много общо със злоупотребата с господстващо положение. Горива, енергетика, фармацевтика, селско стопанство, хранителна промишленост и накрая – медиите и рекламния пазар се оказаха омотани в пипалата на монополите.

Роди се олигархията на ГЕРБ. Но и монополното положение не удовлетвори олигарсите. Все пак не увеличава достатъчно финансовите постъпления, а и изисква да се върши някаква работа. Продължиха да се оглеждат за лошо закрепени неща.

Накрая се вторачиха в природата. Ето, решиха, едно много лошо закрепено нещо, лесно за задигане. Лежи си навсякъде и просто чака да си вземеш парче. Кой ще те спре?

Доста бързо, за своя огромна изненада приятелите на властта се натъкнаха на учудващия факт, че и природата е закрепена по някакъв начин. Закриляна от български, европейски и световни закони, подредена и уредена в цял куп разпоредби и забрани. Ха, сега, де… Следователно, за да може да бъде задигана, природата трябва да бъде откачена от болтовете, които я закрепят така, че да не може да бъде крадена.

В този момент управлението на ГЕРБ направи нещо, което дотогава не беше правено. Дотогава властта позволяваше на своите приятели да крадат онова, което не беше законово уредено или защитено. ГЕРБ обаче реши да промени законите и уредбите – така, щото приятелите на властта да могат да си вземат от природата, каквото им трябва. 

Последваха закони, подаряващи планински склонове на Цеко Минев, ловни стопанства – на Емо Фаса, Морската градина във Варна – на ТИМ, защитени територии – на строително-хотелиерски мутри, горски масиви – на приятели на аграрното министерство, планински пасища – на приятелски на властта фирми.

Едно е властта да насочва своите приятели към дупки в законите, а съвсем друго – да променя законите така, че в тях да се появят дупки за ползване от въпросните приятели. Това не се беше случвало и затова предизвика небивали от 1997 г. протести, като окупацията на Орлов мост, например. Властта уж отстъпи, но и днес из аграрното министерство се разхожда проект за хартийка, която да позволи на „Витоша ски” да взривява морени и одира до дъно трасетата на ски писти. Пак ще се пробват…

Напоследък стана модерно, освен природа, да се крадат и медии. За целта ни връщат там, където бяхме в средата на 90-те – към банкови „врътки”. Дължат, например, неудобни на властта вестници някакви пари към някаква банка. Тя продава дълга на друга банка, която си го изисква. 

От мъглата изниква приятел на правителството, който плаща дълга и – хоп! – вестниците внезапно стават пуделчета на властта. Или: дължат вестници пари на банка. Тя внезапно изисква целия дълг, взема вестниците и после ги продава на някой приятел на властта. Още пуделчета започват да въртят опашчици…

И така, лека полека не остава никой, който да може да показва далаверите на ГЕРБ. Всички показват само рязане на ленти и транслират мъдрите слова на Вожда и Учителя към благодарното гражданство. Остават да се мотаят някакви индивидуални критици на Вожда и Учителя, към които обаче властта също може да приложи същата хватка. 

Критикуваш властта, ама имаш ипотечен кредит? Хайде сега го изплати веднага, или банката ти взема апартамента… А може и някой чичко Паричко да те спаси, ама я си помисли, какво после ще говориш за Вожда и Учителя…

Тъй като не останаха много неща, които да са зле закрепени, приятелите на ГЕРБ крадат не заводи и банки, а природа и медии. Ако и тук ударят на камък, ще им остане да откраднат само едно нещо: националния суверенитет. Да продадат България и да си паркират коремите на някой плаж из тропиците…