Камо дегрядеши: Какво става в конституционна България?

За Кафене.нет

     Да, далаверата около Конституционния съд е поводът за този текст. И да, с питанка е накрая. Понеже питането продължава да бъде отворено, понеже все така не му е отговорено. И тъй като всеки мислещ отговорен човек си има свой собствен отговор, вероятно трябва да се чуят повече отговорни отговори, та белким се приближим до истината, каквато и горгона да е тя. Ето моя отговор в едно изречение:

     Над 20 години вече конституционно овластените институции в България целокупно и без изключения постоянно погазват Конституцията на България, а в последните месеци усилията и мъките им са съсредоточени около погазването на чл. 147 ал. 3 с цел да се попълни състава на Конституционния съд, който има за предмет на дейност най-вече предотвратяването на погазването на Конституцията на България.

     Мъките са свързани със следната повеля на 147-ия член от Конституцията: „За съдии в Конституционния съд се избират юристи с високи професионални и нравствени качества...”

     Наистина – мъка. И институционална мъка, и най-вече всенародна мъка.

     А сега набързо малко размисли, до които доведе една-едничка „подробност”.

     Помните ли откъде тръгна всичко? Именно. От една дреболия. От един нищо и никакъв анонимен сигнал за г-жа днешната пенсионерка Венета Марковска. След което лавината дотъркаля в нозете ни (засега, засега, понеже иде нова година с нови лавини и нови “късмети”!) редица размишления. Ето само някои от тях.

      Първо: конституционна България не може да попълни Конституционния си съд с последния му дванадесети член. Не може и това е. Непригодни се оказаха (о, не само по чл. 147 ал. 3, в никакъв случай не само!) три лица, изброени по реда на позора, заемали (едното до вчера) следните длъжности:

      - заместник-председател на Върховния административен съд (Венета Марковска);
      - президент на Република България (Петър Стоянов);
      - заместник-ръководител на Апелативната специализирана прокуратура (Галя Гугушева).

     Оказа се, че хора на такива длъжности очевидно и скандално не стават за конституционни съдии. Как ли стоят нещата, ако се тръгне по-надолу по веригата, завързана и администрирана именно от хората на такива длъжности? Лошо стоят и даже по-лошо, както знае вече всяко дете над 12-13-годишна възраст.

      Тъй е то в конституционна България.

      Второ: като се има пред вид, че останалите 11 конституционни съдии са избрани (назначени) по абсолютно непрозрачни „процедури”, каква е гаранцията за обществото ни, че те отговарят поне на чл. 147 ал. 3 от Конституцията, чието спазване тъкмо те са призвани да ни гарантират? Отговаря ли на критериите Борис Велчев, назначен без никакви разумни мотиви от един бивш платен комсомолски секретар, в момента президент на България? Отговаря ли на критериите Анастас Анастасов от оная милиционерско-кадесарската школа в Симеоново? А останалите деветима действащи конституционни съдии?

       Трето: като се има пред вид, че голяма част от членовете на Висшия съдебен съвет са подбрани и избрани по абсолютно същите непрозрачни „процедури”, за обществото ни няма никаква гаранция, че на най-високите длъжности в правораздавателната ни система няма да се назначават и занапред подобен тип лица като пропадналите за конституционни съдии. Напротив, обществото ни е абсолютно убедено в почти 100-процентови граници, че тъкмо такива хора ще продължават да бъдат назначавани. Изборът на главен прокурор – в този контекст – е само подробност от пейзажа. Пейзажът ще ни радва цели 7 години.

        Четвърто: ако обобщим в най-широк национален план, в конституционна България нито една институция няма нито желанието, нито волята да се противопостави на пълния институционален хаос и пълната липса на държавност при функционирането на държавата. Напротив – желанието и волята на институциите е хаосът и липсата на държавност да продължават колкото се може по-дълго. Разбира се, институциите чудесно знаят защо го искат. Цялото общество, включително всяко по-съобразително дете, също знае. И нехае обществото – тук вече само Бог знае защо.

       Пето: в конституционна България нито едно овластено по Конституцията ни високопоставено лице няма нито желанието, нито волята да се противопостави на пълния институционален хаос и пълната липса на държавност при функционирането на държавата. Напротив – желанието и волята на високопоставените лица у нас е хаосът и липсата на държавност да продължават колкото се може по-дълго. Разбира се, „лидерите” ни чудесно знаят защо го искат. Цялото общество също знае. И нехае – и тук пак само Бог знае защо.

       Шесто: омерзителните изпълнения покрай избора на конституционни съдии (и не само; преднамерено не зачеквам омерзително-комичните напоследък изпълнения покрай партийното строителство и разрушителство) безпощадно оголиха полуголата довчера истина, че всички власти у нас не стават за нищо. Не, и за чеп за зеле не стават. Ще съсипят зелето. Абсолютно за нищо не стават. Камо ли за власти в страна, членка на Европейския съюз.

       Тъй е то в нашата България.

       Какво предстои с новия ни „късмет” през 2013-а? Ами то програмата ни за полугодието е написана вече. Те ще си изберат конституционен съдия №12. Най-вероятно е да си изберат. Със сигурност ще е някой или някоя измежду себеподобните. Освен ако не решат, че до изборите не им трябва Конституционен съд. Възможно е и това. Че за какво им е? Я току-виж го сезирал някой си за нещо си и пак ще лъснат разни омерзителности.
Ще си изберат и главен прокурор. Обзалагам се, че ще е най-достойният. За тях.

       После пак ще зафункционират като смазан механизъм – и така до лятото. Тогава ще ни призоват да ги изберем отново. Тях. Те ще подготвят изборите (си), те ще ги организират, ще ги проведат, те ще преброят бюлетините, те ще съобщят и резултатите. 

       Да, те ще оповестят победата (си). Да, те ще обявят, че са (ни) победили.

       Обзалагам се, че по програмата им второто полугодие трябва да е досущ като първото.
Какво да правим?

      Моля редовните читатели на „Кафене.нет” да ме извинят, но за жалост ми се налага да се повторя. Преди три седмици в „Клиника на целия етаж” написах следното: „Република България е клинично болна държава с клинично болни институции, които по правило се оглавяват от клинично неподходящи хора, когато не са откровени гангстери и престъпници, каквито те често са… Трябва да сме клинично побъркани като целокупен народ, ако все още разчитаме, че партиите искат и могат да променят „обстоятелствата” от последните 68 години. Ако все още разчитаме на класическата и общоприетата по цял свят партийна надпревара чрез периодични избори, нови парламенти, нови правителства.

       Ако все още разчитаме на класическата и общоприетата добра стара демокрация в класическия й вид… Република България в сегашния й вид не ни върши работа. 

      Противното е демагогия. Република България в сегашния й вид трябва да бъде подложена на системен натиск. На системен даже граждански мирен терор. Противното е демагогия. Република България в сегашния й вид трябва да бъде дълбоко преорана, преобърната с хастара навън, оплевена до последния бурен и засята наново с читаво семе. И то така, че да няма връщане назад към плевелите и буренака!”

       За моя най-голяма горест нищо ново не мога да добавя по темата какво ни предстои да правим, ако ни е останало поне малко достойнство и срам.