Ами ние?

Разликата между кокошка и гугутка е около два килограма, а между Гугушева и Кокошева – към 23 години. Толкова е времето, през което Съюзът на демократичните сили измина пътя от гарант за бъдещето на България до момента, в който остана без глас в парламента и нае трима ГМО-депутати да внесат кандидатурата на г-жа Гугушева за член на Конституционния съд. И те я внесоха с името Кокошева. Пробваха и с Гогошева. На третия път улучиха, Гугушева. Убедена съм, че това беше един много хубав ден за българската демокрация.

Яне Янев и Веселин Марешки застават един до друг и те карат да си спомниш за всички теории на конспирацията на фармацевтичната промишленост. И за безсилието на лекарствата пред някои човешки състояния. Твърдо съм убедена, че денят, в който видяхме комбинацията Яне – Марешки, беше прекрасен ден за българската демокрация.

Ще правим референдум, в който ние не знаем защо ни питат, а те не знаят какво ни питат. Единственото ясно е, че ще си го платим. И това е хубаво за българската демокрация. Защото все някога българите трябваше да разберем, че демокрацията не ни гарантира нищо. Нищичко! Освен едно: дава ни пълномощия да направим живота си такъв, какъвто мислим, че трябва да бъде. Ако ние не „мислим” и не „правим”, демокрацията няма никаква вина. Тя е само инструментът в нашите ръце.

Колкото повече са пародиите, на които ставаме очевидци в последно време, толкова по-близо сме до състоянието на Венета Марковска след демонстративното напускане на клетвата от президента. Тогава тя каза нещо, което се произнася в състоянието на шок между заблудата, че си значим, и осъзнаването, че си ловко прелъстен и безвъзвратно захвърлен. Тя каза: „Ами аз?” Колкото повече гледаме такива политически пародии, толкова по-близо сме до въпроса: Ами ние? Къде сме ние в целия този цирк? Не трябваше ли политиката да се случва в наше име? Не ни ли казваха, че сме важни? Още съвсееем малко и ще напипаме точния въпрос: Не трябваше ли от нас да зависи какво ще се случва в политиката?

Ще се случи ли например нов месия? Някаква нова вълна, която да залее заварената партийна суша, както вече се е случвало няколко пъти? Най-вероятно – не, няма да се случи. Колкото повече са безумните сценки в политиката, толкова по-вероятно е на предстоящите избори за първи път да гласуваме с повече разум, отколкото чувства.  През втората половина на прехода ние видяхме създаването на няколко партии и вече сме наясно, че проблемите на спешните спасители са абсолютно еднакви, но затова пък все по-големи.

Първи проблем: Няма месии. Има просто хора, които  разпознават, че е дошъл техният момент. А ние ги припознаваме. Припознаваме бащицата цар в Симеон Сакскобургготски, закрилника хайдутин във Волен Сидеров, строгия, но справедлив татко в Бойко Борисов. Няма месиански рецепти, има заклинателни фрази, както по-късно се оказва – празни. „Ще ви отгледам за 800 дни, ще отмъстя за вас, ще им го върна тъпкано…” Всеки народ иска да повярва в месия, това е в природата на народите. Но дори българския народ не може да бъде излъган повече от три пъти. Прогноза: на изборите през следващата година няма да има месия, който ще слезе от небесата, за да обере гласовете на надеждата, че България може да се оправи лесно и бързо, стига само да бъде намерен човека, който ще го направи. Вече е ясно, че няма такъв човек. С месианството е свършено.

Втори проблем: Няма партии. В смисъла на партията като общност от хора с общи ценности и кауза. През втората половина на т.н. преход информацията за създаване на партия бе като зов на тръба, на която откликват няколко групи хора. Първи на сборния партиен пункт притичват неизтребимите идеалисти и неизбежните луди. Колкото и практичен да става животът и колкото по-ясно да се заявява, че политиката е мръсна работа, идеалисти винаги има. Техният мотив е да дадат. Да се включат, да помогнат, да задоволят някаква вътрешна потребност да отстояват ценности и убеждения. Тяхното съществуване е голямото доказателство, че животът е по-мощен от политиката. Обичайните „луди” са разпознаваема група. Вдъхновени и неуморими в смисъла на луд умора няма.Те са сравнително равномерно разпределени по избирателни райони, общата им характеристика е, че всички те имат концепции за тотално решение на българските проблеми, които разнасят от партийна централа на партийна централа, но никой не им обръща внимание и затова сме го докарали дотук. Когато се създава партия тези две групи пристигат първи, но остават най-кратко. Първите бързо напускат, вторите лесно ги гонят.

Веднага след тях приижда основната членска маса. Тя е далеч по-разнообразна. Разочаровани от други партии, имащи потребност да принадлежат към колектив. Недооценени и отблъснати от други партии, на които новата партия ще даде възможност да си отмъстят. Надушващи, че властта се търкаля по улицата и новата партия се създава, за да се наведе и да я вземе. Планиращи кариера, за която е нужна партийна подкрепа. Закъсали с бизнеса заради липса на достатъчно политическо покровителство. Обезпокоени, че ще закъсат с бизнеса, ако не са в добри финансови отношения и с тази партия. Хора от семейства, чиито членове са в други партии, но трябва да се заварди и тази нова врата. Безработни, които гледат на новата партия като на трудова борса. Съгледвачи на други партии. Хора на мисия от едри бизнесмени, които проучват дали да инвестират в партията. Силно объркани хорица, доведени от близки, познати и съседи, на които е било разпоредено да доведат нови партийни попълнения. Целият този миш-маш от хора с малки и средни сметки и умения съставлява бройката, членската маса. Те правят възможно партията да я има, да участва в избори, да реди листи.

И ето ги, идват и тези, които ще оглавяват листите. Досега са стояли малко встрани, леко в сянка. Наблюдавали са, правили са си сметката. Изчислявали са възвръщаемостта на инвестицията. Те са представители на корпорация, на крупен бизнес, понякога и на самите себе си. С всичките характеристики на хора, които вярват, че днес всичко може да се купи с пари и точно затова е несигурно, тъй като някой друг винаги може да извади повече пари от теб. Затова са подозрителни, параноични. Постоянно нащрек. Суетни, недостатъчно образовани, дънещи се с трогателната искреност на човек, който е толкова ненаясно, че дори не съзнава колко е ненаясно. Те много и през цялото време се страхуват. Затова чистят всеки, който е на пътя им. Създават групи, плетат интриги, подлагат крак, забъркват каши, разнасят думи, ту се пъчат, ту се гърчат…Те са бъдещите депутати.

Създаването на партия е започнало от шепа хора някъде там горе – някои от тях наистина са вярвали, други отрано и хитро са си правили сметките. Преминало е през обичайното гражданско движение, превърнало се е в партия с членска маса и е завършило с вреждането на шепа хитреци в Народното събрание – това е цикълът на партийното строителство. Всички го знаят и никой не му вярва. Това отблъсква интелигентните, почтените, можещите хора и прави нещата още по-неспасяеми.

Партиите сами се вкараха в този капан и сега се опитват да излязат от него със сдружени в коалиция усилия. Като че ли  недоверието към коалицията не е поне колкото сбора от недоверието на партиите, членуващи в коалицията. Точно по тази причина протестите на млади хора държат да се опазят от партийна подкрепа. Те се държат към партиите като към заразоносители. И те наистина са такива – болни от мига на зачеването. Не предричам шеметен успех на нито една партия на предстоящите парламентарни избори.

Трети проблем: Няма идеи. Няма идеи в посока напред. Всички ровичкат в пепелта на отишлото си време, изравят въглени, които ако вече не стават за разгаряне, ще свършат работа поне за очерняне. Тази традиция беше заложена от СДС. Синята идея беше да се мрази червената идея. Нищо повече от това с години. СДС се срина, защото 23 години е предостатъчно да мразиш едни 45 години. Налага се да правиш и други неща. А СДС не знаеше какво. Всяка партия идва със заклеймяване на предходното и обещание за възмездие, след което не възмездява и върши същото като предходното. И това не може да е до безкрайност. 

Когато един народ е в подножието на въпроса: „Ами ние?”, той е на път да гласува с главата си.Това е много по-различно, отколкото когато се питахме „Ами тия?” и „Ами ония?” При такива въпроси се гласува наказателно, с чувства. Когато преместим опорната си точка вътре в себе си, едва тогава започваме да се питаме какво е добро за „нас”, а не какво е лошо за „тях”. 23 години са достатъчно да разберем, че за „тях” лошо няма, те са добре и на власт, и в опозиция. Демокрацията проработва, когато си ставаме по-важни от онези, които се мислят за важни. И когато разберем, че животът се състои повече от това, което утвърждаваме, отколкото от онова, което отричаме. И най-вече когато осъзнаем, че случващото се в политиката е животът – нашият живот, а не телевизионно шоу.

Дали нещата ще изглеждат  по същия начин след последния сняг на зимата е рано да се каже, но при първия сняг те изглеждат така: Българите не харесват живота си днес, но не виждат алтернатива за утре. Вече не вярват в месии, етапът „Осанна!” е съкратен, всяка заявка за месианство се посреща направо със „Разпни го!”. Партия е дума-код за устройването на малцина с наивността на мнозина. Партия е толкова замърсена дума, че сега обществената симпатия е повече на страната на онзи лидер, който чисти редиците от „мръсници”, отколкото на страната на лидери, които попълват редиците с „чисти хора”. По простата причина, че никой не се счита за чист. Вече не е достатъчно да се хвърля кал назад, търсят се хора, които да градят напред. Не е важно лицето да е нов месия, може и да е познато. Не е задължително партията да е нова, колкото по-нова, толкова по-гладна. Такова лице е например Кристалина Георгиева. Такава партия е например ГЕРБ.

Харесва ни или не ни харесва, така изглеждат нещата в навечерието на годината на парламентарни избори.