Къде е причината за неефективността на Съдебната власт в България ?

            Критиките към Българската съдебна власт ,не стихват и доверието е стигнало критично ниски стойности ,като по данни от социологически проучвания през 2012 г. е между 13,2 и 8 % от анкетираните граждани дават доверие. Вече двадесет една година след приемането на Конституцията от седмото Велико народно събрание е очевидно, че държавно устройство в частта за съдебната власт създава необичайно големи проблеми и се явява препятствие за просперитета на обществото поради нелегалност и нелегитимност на тази власт ,заложено в конституционните норми.

             Българската икономика е най-слабата в Европейския съюз и нещата не вървят добре въпреки предоставените възможности за развитие в общността. Вместо България да получава помощ за развитие на икономиката за изравняване на стандартите на живот. Европейската комисия е принудена да я изолира, поради явната не възможност да се предотвратят и преследват престъпните посегателства върху средствата по вътрешния бюджет и за субсидиите от съюза. Въпреки изпълнението на техническите критерии за охрана на външните граници на Европейския съюз , се отказва приемането на България като страна по „Шенгенското споразумение”, с аргумента ,че нямаме надеждни и ефективни правоохранителни и правораздавателни органи. 

            Устройството на българските правоохранителните и право раздавателни органи в сегашната им структура са неефективни поради несъответствие на правната им уредба с потребностите на обществото и невъзможността за извършване на необходимите промени от законодателната власт. Съдебната власт реално е нелегална и нелегитимна ,тъй като   се самоуправлява и самовъзпроизвежда със статут на не сменяемост и уседналост. Приетата смесена конструкция на правоохранителна и правораздавателна дейност в единна съдебната власт по действащата конституция трудно покрива критериите за ефективност приети в демократичните правови системи. Съдебната система е нелегална ,защото няма пряк или непряк вот за даване на доверие и власт , тя се самопроизвежда изхождайки от завареното положение към пролетта на 1992 г. по силата на §.5 от преходни и заключителни разпоредби на Конституцията. Като първия висш съдебен съвет избран през септември 1991 г. е разпуснат предсрочно.

Налице е очевидна колизия в принципите залегнали в чл.1,ал.2 и 3 от Конституцията. „Цялата власт произтича от народа” - „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. Това е така защото 25 членния висш съдебен съвет не се избира пряко или косвено суверена – народа. 11 членове се избират от народното събрание , 11 се избират от действащите без мандат магистрати и има трима членове избрани от същия висш съдебен съвет по право, председателят на ВКС, председателя на ВАС и Главния прокурор. Апелативните съдилища и окръжните назначават по предложен от общините списък за съдебните заседатели за първоинстанционните им съдилища. Дълги години нямаше закон и процедура за избор на съдебни заседатели, нито нормативни принципни правила за определяне в първоинстанционните съдилища кои лица да са съдебните заседатели за всяко конкретно дело. Обичайна бе практиката съдиите да работят само с определен кръг такива, с които нямат проблеми при решаване на дела. Съдебните заседатели вече не участват в граждански процеси , а само в наказателни за тежки престъпления в първа инстанция. Едва от 2010 г. се въвежда подбор на участващите съдебни заседатели за конкретни дела да става на случаен принцип от комисия съставена от съдебни служители.

Доста години след 1989 г. имаше много остър дефицит на квалифицирани юристи и до   2006 г. ВСС не беше задължен да прави конкурси за назначаването на магистратите. Странно се определя ВСС като административен орган и неговите решения ,се контролират от Върховния административен съд , а фактически той дава властта за правораздаване и неговите подчинени го контролират. Административните ръководители на съдилищата, прокуратурите и следствените служби до 2004 г. бяха без мандат. Статута на не сменяемост до 2004 г. се придобива след три години от назначаване на длъжността, а от 2004 г. става пет години от назначаване на длъжността. 

Небезизвестни, но бързо забравени са скандални назначения и издигане на деца на членове на ВСС. Никого не учудват вече годишните отчети с констатации за бездействие от страна на прокуратурата по делата, които се прекратяват поради изтекла давност. Не са малко и случаите, в които съдии в продължение на години не са написали решения и мотиви на присъди, като даже по тази причина се прекратяват по давност. Има случаи на явни злоупотреби от прокурори и съдии, за които въпреки дадената гласност делата се забавят и последствия почти няма. При несменяемостта в сегашния и вид не е пресилено да се характеризират някои случаи по места ,че в колегиите свързани с правоохранителната и правораздавателна дейности има неформални порядки и зависимости не подлежащи на законов контрол.

            България се сочи като системен нарушител на човешките права и отказва системно да изпълнява Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Въобще не се вземат мерките за изпълнение на изискванията на чл.13 от Еропейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи за ограничаване на констатирани нарушения, а напротив лавинообразно расте броя на делата, по които има осъдителни решения поради липса на ефективна защита на гарантираните в конвенцията и с допълнителните протоколи човешки права. Европейският съд въведе практиката за България да се постановяват пилотни решения свързани с множество еднакви нарушения на човешките права. Не еднократна е констатацията за отказ от ефективно разследване на престъпления и фактическо правораздаване от Прокуратурата. Българските съдилища са установили практика да премълчават повдигнатите искания за защита на нарушени човешките права по Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Рядко и в повечето случаи отрицателно се произнасят при позоваване на международноправни актове и общностното право на ЕС при условията на чл.5 от Конституцията и Договора за ЕС и Лисабонския му вариант от 2009 г. Няма реално утвърдена практика по ГПК за преюдициалните питания до Съда на европейските общности.

Съдилищата в България постоянно се оплакват от големия брой дела ,но въобще не си дават сметка, че поради променливата и противоречива практика създават очакване на всевъзможни решения . При непротиворечива практика повечето от страните в делата не биха си позволили да водят спорове , а заведените да преминават всички възможни инстанции. Практиката е наложила да се прилагат юридически техники, с които при обсъждане спорни обстоятелства да се отбягва въпроса за справедливостта при обосноваване на взетото решение и често се заобикаля закона чрез процедурни еквилибристики. Често прилагана практика е премълчаване и игнориране на искания и доказателства без мотиви ,които са напълно законни и доказани. Има фрапиращи случаи на субективност, с коренно противоположни решения на еднакви или сходни казуси при това без възможност за възстановяване на справедливостта. При ползването в практиката на тези похвати се явява доста натрапливо усещането ,че нарушенията в правораздаването са свързани с корупция. Не е тайна, че има магистрати и членове на вече изкаралия мандата си ВСС , които са обвързани с тайни общества като масонски ложи.   

Не успешни са опитите за радикална промяна с новите процесуални кодекси. 

Новият ГПК в основните начала, в първоинстанционното и въззивно производства изпуска справедливостта като основополагащ и върховен принцип на правораздаването, което е предпоставка за изкривяване на правосъдието с формално тълкуване, правни техники и процедурни уловки. Потенциално застрашен е процеса от формализъм и неразглеждане на спора по същество ,като е приета с много неясноти възможността за солидаризиране на мотивите на въззивния съд с първоинстанционния . Допуска се постановяване на решения, които несъответстват на оплакванията в подадената жалба, а се явяват като мнение по казуса без да го разглеждат по същество. Касационното обжалване се явява негарантирана правна възможност при въведената процедура с предварителна проверка на допустимостта на касационната жалба. Допустимостта е крайно неясно уредена като се дава възможност за необжалваеми откази. Очевидна е колизията с чл.124 от Конституцията ,как може да се осъществява надзор за точно и еднакво прилагане на законите без да се разглеждат жалбите по същество, а избирателно. Трудно разбираеми са критерии за допустимост на касационното производство по-скоро се налагат субективни преценки и масово се отказва разглеждане на жалби преди и след постановяване на тълкувателно решение №1 /2009 г. на ВКС и след Решение №4/2009 г. на Конституционният съд. Много дълго време няма възможност за справки в информационната система на съдилищата, въпреки законовото изискване много години не се публикуват всички постановени съдебни актове. Новата практика прилагана от ВКС в някои случаи направо игнорира утвърдената с десетилетия практика, само поради новите процесуални правила по новия ГПК.

Изпълнителния процес по новия ГПК е направо страшен , защото създава възможност за увреждане на права и интереси на длъжника без възможност за защита. Изключването на правото на защита на собствеността и имуществените права ,с цел да се удовлетвори кредитор е нарушение на защитата правото на собственост и принципа да не се допуска принудително отчуждение без справедливо обезщетение. Не обяснимо е как така публичната продажба на вещи и имоти на длъжника ще започва от 75% от пазарната цена, която се определя от Съдия изпълнителя без никакви правила и без възможност за възражение и обжалване. Няма никакво основание за ускоряване на процеса до такава степен, че да се посяга върху имуществото на длъжника като фактически се оценява под пазарната цена и не му се дава възможност за защита. При недобросъвестност има реална възможност за корупция между взискателя и съдия изпълнителя и незаконно отнемане собствеността на длъжника . Не може да приеме за справедливо да няма никаква защита при оценката на имуществото на длъжника. Реално е възможна ситуация, при която длъжника може да бъде напълно разорен и да не е изплатил дължимото, защото се фетишизира скоростта на процеса, така може да се разпродаде имуществото на длъжника под реалната цена, а дългът му да остане непогасен. 

Административно процесуалния кодекс единствен възприема в чл.5 ,като основополагащи принципи при упражняване правомощията си административните органи да ги ползват по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Направо революционна е нормата на чл.127 ,ал.2 от АПК забраняваща отказ от правосъдие и вменяване на задължение на Съда да се произнася дори да няма правна норма въз основа, на която да реши искането. Въпреки това в практиката не се приемат и тотално се отхвърлят исковете поради липса на правно основание независимо от нормата на чл.127,ал.2 от АПК, като най-чести случаи за отхвърляне на искове по този начин са относно обезщетения срещу действия и бездействия на полицейски и други държавни органи, защото има празноти в нормативната уредба относно отговорността на държавата ,при това направо се игнорира и чл.7 от Конституцията. 

 Наказателно процесуалния кодекс борави със трудно обяснимото понятие „обективна истина” и справедливостта въобще не може да се поставя като аргумент при постановяването на какъвто и да е акт от ръководно решаващите органи на различните етапи от Наказателното производство. Единствено при касационната проверка на подлежащите на касация присъди и решения може да се повдигне въпрос относно наложеното наказание, което е явно несправедливо. Докато справедливостта на присъдата следва да се разглежда в няколко аспекта и да включва обсъждане не само по отношение на наказанието ,а за справедливостта спрямо пострадалите и обществото . Нима е справедливо обезщетението за престъплението на пострадалия да е въз основа на оценката на предмета към момента на деянието и делата да се точат с десетилетия. Пострадалия с неимуществени вреди не участва в споразумението на прокурора с подсъдимия и същият е принуден да води самостоятелни процеси, за защита на засегнатите си права.

Криминалистиката като наука и криминалистическите техники като практика са масово игнорирани ,като се създават съществени проблеми при събирането на информация и доказателства от полицията дори за най-елементарни престъпления. Криминалистиката като наука за разкриване на престъпленията със съответните практически занятия са недостатъчни в учебните програми в университетите и академията на МВР.

Прокуратурата в нарушение на НПК масово ползва чл.145,ал.1 ,т.2 и 3 от ЗСВ като е утвърдила порочната практика за всичко да се извършва така наречената „предварителна проверка” извън процесуално събиране на доказателства без срокове и правила . Тази практика е в нарушение на чл.205,ал.3 от НПК и фактически отменя изричната норма да се предприемат реални процесуални действия с гарантиране на правата на страните в процеса. Често при такива проверки се ползва понятието „достатъчност на доказателствата” без да има ясни критерии и при много условности се постановява изключително голям процент откази за образуване на до съдебни производства. Фактически при проверките се правораздава от Прокуратурата при доста неясни правила с потенциална възможност за корупция. Наказателния процес в България е муден и неефективен ,защото реално се минава през всички възможни стадии, а те никак не са малко, като се започне от така наречената „предварителна проверка при пълното господство на прокурора” и се стигне до окончателно решение от ВКС по искане за възобновяване или касация.

Въпреки ясната нормативна уредба за функциите и правомощията на Главния прокурор въобще не може да се каже , че действително контролира подчинените си прокурори по принципа на единната и неделима прокуратура. Дисциплината и уеднаквяването на практиките отсъстват , а даже напротив последният Главен прокурор дори предлага по доста неубедителен начин да се въведе децентрализация и пълна автономност на прокурорите от висшестоящите нива. Няма никаква информация да има повдигнати обвинения за престъпно бездействие в наказателния процес по чл.288 от НК при констатираните прекратявания на дела поради давност или неправилно формулирани обвинения. Има доста голяма вероятност престъпното бездействие от разследващи полицаи и прокурори да е извършено в не малко от тези случаи за прекратяване на наказателното преследване поради давност и неправилни действия по разследването, като давността за престъплението извършено от разследващите органи и контролиращи прокурори може да не е изтекла. Търсенето на отговорност по чл.288 от НК е един от обективните способи за борба с корупцията в правоохранителните органи във всички случаи на така нареченото „смачкване на дело” и последвалите прекратявания на наказателни производства или неуспешни съдебни процеси , защото са на лице обективни доказателства за неправилни действия или явни бездействия на ръководно решаващия орган без да е необходимо да се търси физическото даване и получаване на подкуп.

Съществени проблеми има с отвода на съдии, прокурори и разследващи органи при констатирани съмнения в обективността им , като единствения достъпен за гражданите метод за противопоставяне на видимите прояви пристрастие с предполагане на корупция. Това право за защита е уредено крайно неефективно. Това съмнение в честността не се отчита в растежа им в кариерата и няма никаква реална санкция при основателност на искането. Отводите в Съдилищата се решават от съдиите, чиито отвод се иска. При отказ страната позволила си да иска отвод изпада , в още по тежко положение.   

            Принципните празноти в българското законодателство и явните противоречия с основополагащи принципи закрепени в международно правни актове е съществен проблем за легитимността и законността от гледна точка на ефективност в борбата с корупцията и ограничаване същата до поносими нива.

Българския законодател въобще не обръща внимание за тези проблеми.

Принципно статута на несменяемост както е приет в Конституцията и Закона за съдебната власт с растеж на място е предпоставка за създаване на условия за неконтролируеми корупционни практики. Магистратите (следователи, прокурори и съдии) имат сериозна власт и решават проблеми на обществото със големи материални интереси, а от там има изкушения към корупция. Колкото и да имаме доверие в магистратите при липсата на мандат и възможност за безпристрастен и обективен контрол от демократични институции е неминуем срива в доверието към съдебната власт . Никоя власт не може да бъде ефективна и да управлява обществените отношения, когато няма доверието на народа. Съществен проблем е натовареността и психическото износване на упражняващите професиите в правоохранителните и правораздавателни органи. Съдията, прокурора, следователя и разследващи полицаи като отделни хора стоящи на съответното решаващо място дълго време са подложени на психически натоварвания и изкушения, за които поносимостта не е безгранична ,върху тях може да се оказва натиск по най-различни начини и все някой да направи пробив в лоялността им спрямо дългът да прилагат закона еднакво и справедливо.

Правната наука в България въобще не отчита ,че справедливост се постига при състезателен процес пред безспорно независим в решението си съдебен състав, а при устойчивата и трайна персонализация на съда ,това е практически недостижимо. Българското право не познава практиката на съдебното жури ,но следва да се обърне внимание на прилагането му. Неубедително е становището, че нямаме традиция и не може да се копира от англосаксонските правни системи . Русия ,която има почти същите правни системи като българските с успех прилага по наказателни и граждански процеси от 2004 г. съдебното жури като еманация на независимия съд с Федерален закон за съдебните заседатели в федералните съдилища и общите юристдикции на Руската федерация. Съдията в процеса пред жури е освободен от тежестта на решението и същият се явява само председателстващ процеса гарантиращ състезателността, като накрая само определя размера на наказанието или обявява решението по граждански спорове. Не уместни са възраженията, че ще се правят много разходи за съдебните заседатели ,защото при добра организация и законова уредба може да се постигне. Не е задължително заплащането на членовете на съдебното жури . Участието в правораздаването се явява част от задълженията на гражданите и когато е призован за участие в съда извършва обществена дейност по граждански дълг безвъзмездно. Изискванията за съдебните заседатели да са имали участие в изборите и чисто съдебно минало ,въобще да не е осъждан за престъпление до призоваването му в съда като заседател. 

В настояще време българските граждани са поставени в положението да се надяват на благоволението на съдебната власт да бъде справедлива и да изпълнява закона безпристрастно и еднакво спрямо всички ,без реално да има възможност да управлява по демократичен начин процесите по овластяването на магистратите и отстраняването на тези ,за които има съмнение в честността им. Висшия съдебен съвет през последния мандат доказва липсата на легитимност на неговите правомощия и пълната невъзможност да регулира процесите по избора и овластяването на съдии, прокурори и следователи. Дисциплинарните производства по казусите за лобизъм и търговия с влияние въобще не удовлетворява очакванията на обществото. 

Българските правителства и парламентарно представени партии сякаш не знаят, че България е страна по международно правни актове и е задължена да провежда законодателна политика за ограничаване на условията за проява на корупционни практики като НАКАЗАТЕЛНАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА КОРУПЦИЯТА подписана от държавите членки на Съвета на Европа ратифицирана на 12.04.2001 г., обнародвана на 26 юли 2002 г. и КОНВЕНЦИЯ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ СРЕЩУ КОРУПЦИЯТА ратифицирана на 3.08.2006 г. обнародвана на 3.11.2006 г.

Въобще не се споменава в медиите ,сред политиците и юридическата общност ,че има още много задължения по конвенциите срещу корупцията ,които има да се изпълняват от страна на България . Законодателство предлагано в парламента от мнозинството и от опозицията е по-скоро стремеж да заобиколят принципите утвърдени в конвенциите гарантиращи обективни критерии за превенция на корупцията. Съдебната власт има изключително значение за предотвратяване на корупцията и не би трябвало да е устроена както е сега. За да няма опасност от корупция още при кандидатстване за заемане на длъжностите в нея кандидатите трябва да са доказали честност и справедливост , да имат способности за противопоставяне на корупция. Законодателя следва нормативно да изгради адекватни процедури за избор и обучение на лицата за заемане на публични длъжности в съдебната и изпълнителната власт, които са особено уязвими от гледна точка на корупцията, както и за ротация на такива лица на други длъжности, да не се оставят на продължителен натиск и изчерпване на възможностите им за противопоставяне на корупцията. Нормативната уредба трябва да предвижда , поддържа и укрепва системи, които увеличават прозрачността и предотвратяват конфликта на интереси.

 Безспорен признак за корупционни зависимости или субективизъм е премълчаването и игнорирането на обстоятелства ,факти и доказателства в делата. Необходимо е да се въведе унифицирана форма за изписване на съответните актове със всички обстоятелства, доказателства и исканията на страните при задължителни параграфи . При такава унифицирана форма ще е налице непреодолима преграда за игнориране и премълчаване на обстоятелства, факти и доказателства при постановяване на съдебните актове в наказателното, административното и гражданското съдопроизводства, а при констатиране даже на формални пропуски съответните актове да са нищожни по закон поради липса на изискуемите параграфи и мотиви в тях, като това да е основание за проверка на всички актове без изключения .

Начина на функциониране на съдебната власт в България явно е неефективен по създадения модел с Конституцията от 1991 г. Мнозинството доминирано от комунистическата партия в седмото Велико народно събрание успява да се съхрани комунистическия модел в правоохранителните органи и правораздавателни органи под страх от евентуална възможност за търсене на отговорност за деянията по време на комунистическия режим в демократично общество. Така личният състав от комунистическото следствие в МВР и Прокуратура са прибрани под крилото на независимата съдебна власт, като получават имунитет и несменяемост в нереално кратки срокове. Съдиите назначавани преди 1989 г. в много голяма част продължават да са такива и след 1991 г.,вече като несменяеми и с имунитет, който бе смекчен едва след 2008 г.   Днес се доказва, че съдебната власт е подарена на тази вече оформила се като „юридическа каста” от времето на комунизма, като е нелегитимна, незаконна и напълно неприемлива в условията на членство в ЕС. Същата носи най-голямата част от вината за забавената интеграция и посочването на България като най-корумпирана държава в Европейския съюз. Допусната е вероятно умишлена грешка като се прокламира крайната персонална независимост на магистратите от другите власти като се стига абсурд като да се дава власт ,която може да се упражнява прекалено дълго и безконтролно от суверена. При условията на демократично управление не може да има мандат с непредвидим срок. Българската действителност допуска такова положение и сега се вижда грешката, че несменяемите магистрати имат мандат приблизително около 35 години и никой не може да ги отстрани. Никой не може да гарантира, че така дадената реална власт няма да поквари хората , които я упражняват. Съдебната власт съществува сама в себе си и за себе си , като въобще не изпълнява функцията на коректив на обществените отношения за еднакво и точно прилагане на законите. Висшия съдебен съвет е бутафорен орган за формално самоуправление формиран като безконтролна и недемократична властова структура, която защитава интересите на магистратската каста, а не на суверена-народа. Съществуването на този модел без промяна е вреден за България и ще доведе до още по-големи проблеми. Определено няма и не може да се надяваме на снизхождение и компромиси от страна на Европейския съюз и международната демократична общност след станалите публични и пред него проблеми и грандиозни скандали . Особено с последния за избори на конституционни съдии. 

Решението на проблема ,е чрез незабавно свикване на Велико народно събрание ,което да направи промени в конституцията , като се разграничи правоохранителната част и правораздавателната част на съдебната власт. При невъзможност да се свика Велико Народно събрание да се предприемат по необходимост мерки за изменение на Закона за съдебната власт в синхрон с конвенциите срещу корупцията. Да създадат норми гарантиращи ефективни механизми за предотвратяване на нарушения плод на субективизъм и корупция. Несменяемостта да е в рамките на мандат за заемане на определена длъжност, който да гарантира независимост , но да дава възможност при констатиране на проблем с честността на магистрати да има възможност за изваждане от системата след изтичане на мандата. Необходимо е магистратите да бъдат стимулирани в борбата срещу корупцията и да имат интерес да не се поддават на корупционни практики. Да се пресече по законов път възможността за членуване в тайни организации и братства като несъвместимо със статута на магистрата. Всяко съмнително тяхно поведение или решение да се регистрира и взема в предвид при кариерното им развитие съвсем обективно и безпристрастно. Системата следва да бъде така изградена, че да се укрепва доверието в нея , да има обновление на кадрите, конкуренция при растежа в кариерата , като до върха действително да имат възможност да достигнат най-достойните и доказали професионализма си магистрати. Законодателя трябва да постави като основополагащ принцип на правораздаването справедливостта според Хартата на основните права на Европейския съюз. Практиката следва да гарантира справедливост и предвидимост на актовете на администрацията и съда, като по този начин обществото да се саморегулира и дисциплинира. Така нарушителите на правовия ред да нямат очакване за решения в тяхна полза плод на корупция прикривана като безнаказана некомпетентност.

Правната наука в посткомунистическия период, въобще не се развива ,а продължава да обслужва властта с беззъби коментари на така нареченото „позитивно право” и не се осъществява никаква сериозна критика и препоръки за реално подобряване на законодателството в синхрон с изискванията на цивилизованото общество в Европейския съюз . При тези условия не е чудно, че законодателите сякаш нарочно се стремят да заобиколят справедливостта и човешките права с всевъзможни недомислени и явно лобистки закони.

 Това са системните проблеми за България да е пълноправен член на Европейския съюз, но без възможности да ползва финансовите фондовете за развитие икономиката и държавните институции при условията на солидарност и взаимопомощ.

Международната общност дипломатичното и даже в разрез с правилата на дипломацията поставя на критика случващото се в България. Правителствата особено в последните години обаче изглежда, че не знаят за задълженията си свързани с изпълнение на Конвенциите срещу корупцията и договора за Европейския съюз с допълненията от Лисабон.   България неизбежно трябва да извърши конституционни и други законови промени водещи до реални промени държавното устройство, гарантиращи ефективност – легитимност и легалност на управлението на правоохранителните и правораздавателните органи.

Народните представители и политически партии искащи законността в държавата да е действителна и всеобхватна следва да направят подписка за сезиране на „конституционния съд” да даде тълкуване относно произхода на властовите правомощия на съдебната власт в глава шеста чл.130 и противоречието му с чл.1 ал.2 и 3 от Конституцията. Тогава ще се види властовата несъвместимост на съдебната власт и несъстоятелността на правораздаването в „името на народа”! Закона за съдебната власт следва да бъде изменен така, че да се премахне всяка възможност магистратите да бъдат продължително време на едно и също място и да растат в ранг без реално да заемат длъжности съответстващи на техния ранг и професионална компетентност. Системата трябва да е отворена , конкурсите за заемане на магистратски длъжности трябва да бъдат организирани така ,че длъжността да се заема от най-достойните професионалисти, а не според стажа вътре в системата. Всяка длъжност да се заема за мандат с разумна продължителност, без право да се повтаря мандат на същата длъжност и място.

            Не съди за да не бъдеш съден! Може да съди само този ,който е праведен и достоен! Нещата в България не са такива и по някакво стечение на обстоятелствата това не може да се спазва. Съдът трябва да е анонимен - трябва да е народа или нещо като господ. Нещо като господ не може да имаме в лицето на професионалните съдии, а можем да имаме без много усилия и средства - съдебното жури от народа. Журито непрофесионално, анонимно и непредубедено може да произнася присъдите и решенията. Съдията професионално и вече абсолютно безпристрастно да води процеса и да определя наказанията според фактите, а по гражданските спорове да издава изпълнителните титули на решенията. Съдебната система от комунистическо време е останала персонално отговорна към политическата власт, която се стреми да има определени личности, които много лесно може да принуждава да вземат решенията съобразно политическата конюктура. Истински безпристрастен съд може да има само при правосъдие от съдебни заседатели (жури) свиквани на случаен принцип за всяко конкретно дело от списъка на избирателите в даден съдебен район. Участието в съдебното жури е безвъзмездно и въпрос на граждански дълг и чест, заседателите не трябва да са осъждани. По време на процеса да са изолирани и пазени от контакти със страните. Съдиите да са с мандат избираеми от действащите юристи доказали професионални и морални качества.

Нищо сложно ,но май е невъзможно!