Бъл -гъл-гъл- гария: 2012. [Сказки за общия ни полуразпад]

Ваня Лазарова

*

Димитровден, долна българска кръчма. Пияни отрепки – авторитети в квартала, унижават притеснителна сервитъорка. Толкова е млада, че сигурно работи нелегално. Толкова са пияни, че сигурно не им прави впечатление. Толкова са тънки и изящни китките й, че навярно е трябвало да стане балерина. Да обикаля световните зали, с възхищение да целуват ръцете й. Вместо това топи ръкави в тукашните супници. Димитровден, долна българска кръчма: не на този свят! Но не заради подпийналите чичковци, боцнали покрай туршията и някой и друг млад задник, не и заради глупавите по тези географски ширини момичета: а заради мълчащите в кръчмата мъже. Навели глава, правещи се че не забелязват нищо извън ръба на чашата, мълчащи свидетели на унижението и като такива неминуеми негови доизвършители – давещи истината с евтино вино. Истината, че и те пропадат към бездънното оскотяване, свличат се натам неумолимо, смелите български мъже навели глава по дървените маси и пейки на гнусната кръчма, изчакващи тази мръсна игра на резервната скамейка, за да станат и те  следващите чичковци, да хокат евентуалните си дъщери. Пропадайки...Пропадат - и в падането си посягат да се уловят за нещо, но това е все ненадеждното улавяне на чашката.

Това се пропуска тук – да не станеш като другите и да опазиш децата си да станат като теб.

 

Не на свят с една балерина по-малко!

 

Гъл-гъл. Наздраве!

 

 

 

 

 

*

Един единствен път българка в Амстердам. Девет часа световъртеж: непознати, които се опитват да те напушат; отблъскващи проститутки, които работят направо на улицата в кабинки с прозрачни стени. Когато започват – дръпват завеската. Дърпат ципа – свършват. Когато свършат – дръпват отново завеската. Жените на Амстердам, които видях като автомати за секс. Сетне видях и българските им паспорти.

Магазини за алхимия. Съмнителни бижута. Съмнителни книги. Тъмни погледи. Изгубваш се в някакъв канал. Плащаш на местен грубиян да те върне в центъра. Вечната и святата в осъвременен вариант: бялата и гладката. Кожата като паспорт. Българската жена, предадена от родината си.

Не на този свят (много ясно), в който могат да те задърпат по всяко време и да те натикат в кабинката. Съвсем не обаче на този емпирично български свят, в който кабинката е оферта за пътуване и се предлага като туристическа изненада.

 

Гъл-гъл. Прелей и ти за бог да прости.

 

(В памет на Кристина, която се избави от този свят убивайки себе си.)

 

*

Ти си Божи човек. Кажи ми защо.

Дай 5лв. и шти кажа.

 

Не! Не на помогни на манастира. Не на помогни на обителта, която впрочем никога убежище не е била, като дом не се е държала. Не на имаме нужда от ремонт, дарете средства. Не на българския народ бил бездуховен, а ние като негови водачи имаме нужда от равни нога. Не на фалшивото ни замонашване, на евтините ни клетви, на произведеното ни сякаш в китайско мазе достойнство, на долнопробното ни посвещаване в доброто.

 

- Отче, защо? Защо е всичко?

- Чедо, това са големи питания, за които цял живот не стига... А покривът днес пада, начупили са се керемидите, пък ей го ноемвря – ще се излее като корито от небето. Важно е да се живее сега, с днескашния кат – да се закърпи каквото може, да се помогне от сърце. Не ги мисли ти идните нещя – бога е помислил преди тебе, ами я иди остави каквото можеш, че ей го ноемвря...

 

Не на черните дрехи, които скриват една друга палитра. Не на брадата, под която се бърбори с хитрост. Не на жалкото ни дередже, което ще ни докара до фередже... Не на всяка вяра изобщо, която не вярва на най-съмняващия се въпрос, която не позволява единствено важното търсене: Защо?

 

Гъл-гъл: винце и вкусни дарения

 

*

Българската държава е велика. 1300 пъти велика! Но само с един построен петохуйник за нейна възхвала – паметникът пред НДК. За сметка на това пък неотместим – руши го времето, ние го спасяваме. Рушат се материалите - металът и бетонът се предават под непосилната задача да удържат разлитащото се минало, но ние водим дискусии дали, доколко и защо запазването му е важно.

Вечер, в красотата на свечеряването могат да се видят гарвани, които досущ приличат на черни кавички в лилавия въздух. Да се вземе под метафорично внимание какво самата природа ни казва: да построиш с илюзии собствено си настояще е твое право. Да не се отказваш от глупавото си минало и упорито да мижаш пред истината за изживения си в заблуда живот – също е твое право. Но да отказваш да сложиш кавичките днес, да не преразгледаш времето спрямо състоянието на собствените му съоръжения – това е пар екселанс всеобща лудост. Времето не е памет. Съоръженията, замисляни в апотеоз и строени във възхвала на дадена личност, събитие или строй, са само форма на историята - те не проектират идеалностите, нито пък пораждат концепциите за същото това време. Те са бетонът, който остава след като се разпаднат идеалностите, те са скулптура, строена с грешни значения – и като такава най-добра репрезентация и на грешните решения, с които сме живяли необожествяваните си, бездиханни  животи. Историята е постоянно развиващ се обект тъкмо защото се случва в главите ни, а не  в някакво отделено пространство извън нас. Перцепциите там са същинската територия, на която се издига паметникът пред НДК и чието демолизиране е практически необходимото. Не на последно място, те са и този бетон, който би могъл да се стовари върху главите на минаващите ни оттам деца – твърде незаинтересовани да вдигнат поглед, но и твърде млади да разпознаят каквото и да било ако все пак се позагледат.

Думата паметник идва от думата памет. В това и се корени отговорът на питането кога ще отвинтим старите си схващания, кога ще премахнем ръждата от навиците. Докато има памет ще има и забрава. Въпросът е какво разполагаме помежду двете.

А иначе демонтирането, според мен, ще се извърши чак от хора, които нямат никаква собствена (или вторично придобита) памет за времето, когато е бил строен. Пресметнете колко поколения прави това.

 

Гъл-гъл-гъл. Но все пълна остава чашата със самозаблудите. Времето ни свършва само.

 

 

*

Сбогом, К.

 

 

{Как тъй няма да се подчиняваш? ми ние всичко за твое добро ти го говорим, ми че ти ако семейството си не слушаш каква ще станеш, ма? ти курва ли искаш да станеш? откъде накъде ще имаш нещо общо с турчин ти нас със убийци ли ще сродяваш бе няма тука възвишеност няма празни приказки когато нещата опрат до голия задник и какви са тия нечестиви работи да спиш по чуждите къщи? ти дом нямаш ли си другите деца така ли правят с такива мръсотии ли се занимават бе тебе питам да не ти е стъпило крачето повече в чужда къщичка момиченце ясно ли ти е да знаеш аз тебе ще те одера жива ще те одера по-добре аз по-добре майка ти да те убие отколкото някой друг ето на че и ме караш да приказвам лоши думи ти ме съсипа бе момиченце абе ти на мене живота ми взе бе заради тебе на смъртно легло ще легна ще ме накараш ти бе ти бе ти бе като не ме обичаш и зачиташ няма и леко да си замина ти в старчески дом ли ще ме натикаш бе изчадие какви са тия писма дето ги пишеш? джиесем ти купипхме два месеца от заплатата отделям и за какво ти на мене с тия писма ли ще ми се подиграваш бе ти какво срещу кръвта си ли реши да вървиш какво ме гледаш казвай тебе питам не ми мълчи като лапаш големите мръвки не мълчиш ама и не питаш как ги изкарвам тия пари, нали? ти сама си нищо за тебе само майката ще жали при жива майка недей сама става сирак ти ще ме слушаш и по моята свирка ще играеш иначе тоя покрив вече няма да те подслонява ти защо излъга с кого ще ходиш днес? ти годината защо я завърши по-зле от мария айде да си глупава ще го приема ма ти се самоунищожаваш бе ти ди най-умното там в класа ма те мързи тебе пуста чумо кой те урочаса така? кажи бе кой те заплю и завинаги те намърси бе дете ти с лощи приятели се събра те са виновни те черни магии ти правят и злото ти мислят ти си мазохист аз такова чувство не съм виждала ей на стара жена съм вече колко време е изтекло през мене пък с него и колко чернилка съм отнесла ама никъде такова като твоето не съм виждала ми ти се една неблагодарница бе ти само любов въртиш и за гащите си мислиш и ги сваляш кой знае къде ти срам нямаш ли това дето сме ти чужди дето говориш ми то няма никого да накърниш щото ти си един обикновен пубертет и сега за нищо не можеш да мислиш нито да правиш като хората ти си само консуматор тука в тази къща хрантутеник си ми ти си направо един контакт илюзия е само че даваш нещо ти всъщност само вземаш...ти да си си мръднала тука нещо да направиш за това семейство по цял ден ще миткаме ще играем ще говорим по телефона айде разбирам да си се родила в богаташко семейство ма живота е борба бе момиченце ти това ако не разбереш та кое ли...аз имам повече опит от тебе и знам кое е добро и кое лощо за тебе разбра ли ще ем слушаш и няма като темерут да се правиш на обидена и нищо да не споделяш всичко всичко ще си казваш и майчиното мляко ще ми върнеш вдичко ще слагаш на масата тука ай тука пред нази да те видим какви ги вършиш ми баща ти едва не умря миналия месец бе тебе това не те ли стряска не те и докосва той че си е хайванин и егоист мръсника такъв си е и оная вещица майка му ма не може така баща ти е трябва да се трогнеш задъжително е ти сега гледай сега какво ме караш да приказвам махай се оттука и да не съм те видяла повече с това момче парясница с парясница малка}

 

Така губим още една К., която е на 13, и която се е влюбила в Ниазим. Губим я от утре – когато тръгва в обидата и отчуждението си с грешните скейтъри и свършва, където свършват всички тъжни деца на София. Или пък я изгубваме още днес, още тази вечер, когато в препънатото си и отчуждено сърце решава никога повече този дом, никога вече такава несправедливост, никога тези думи, този 14 етаж, този хол. Но и в този възможен сценарий така или иначе я изгубваме пак утре – когато майката хлипа в полицията и не разбирам защо, не разбирам какво я е накарало, трепя се от тъмно до тъмно само и само да има банани на масата, наистина не разбирам защо ми го причинява... вие нали ще я намерите, ама нали? Спокойно, госпожо, спокойно... - ще безразличи или различи районния.

 

Никакво спокойно! На тая земя има повече погубени от собствените си майки деца отколкото жертви във всички световни и извънземни войни взети заедно.

 

Амин. Но не за К.

Амин за българските майки, които подлудени от българските мъже или унищожени от българската действителност – на свой ред погубват.

К. е жива и здрава впрочем - продава трева на ъгъла на П. и С. Пък учителката все й разправяла, че няма нищо лошо да си общува и дружи с Ниазим. Учителката и тя - подкокоросана на облъчения с идеи за интеграция и равноправие учителски съвет... Учителката и тя, мамка й.

 

Наздраве! За онова, което ни изпи мозъка и забравихме да бдим над най-важното: децата.

 

*

Видях най-окаяните наркомани на София. Десетокласници, които няма да дочакат амвона на единайстия клас: момче и момиче с пепеляви лица и отвъден поглед. Трудно може да се опише плавния сумрак, в който се движеха. Видях ги в отстъплението на свечеряването, в безпътицата на пътя – улични и нещастни, или пък улични и щастливи (все тая), но улични. Искаше ми се да узная какво ги предшества, къде са сега майка кълн и татко кълн, които са ги пожелали и извикали на тоя свят? Кое тласка кораба към крушение, кое е тъй голямо и силно, че се справя с нас с лекота?

Искаше ми се да ги извадя от качулките, рязко да ги издърпам от якетата сякаш изтръгвам покривалото на тъгата – къде сте тръгнали да се развикам, накъде сте се отправили, защо това не на света! толкова рано, защо тези наркотици, това отравяне на младата кръв – едва започнала да ферментира от първите чувства, да се сгъстява, да зрее...питах безмълвно, а те се затрудняваха да ме фокусират. Поискаха ми пари.

Такива моменти се удължават все едно, че времето се оглежда в криво огледало: застиват разкривени и ако бързо не направиш нещо отвсякъде започва да зее хлад. От такъв хлад се изстива завинаги. Непоправимо. Искаше ми се да ги повлека нанякъде, насилствено да ги спася – отвличайки наркоманите да спася децата. Но там вече нямаше никой, само телесната коруба, която умъртвяваха (за последно може би), само хлътналите бузи и дефицита на погледа (особено у момичето). Момичето беше покъртително. Страхувам се, че никога няма да забравя този образ. Нещо повече – че дори ще ме преследва; несъзнателно ще го прожектирам върху екрана на съзнанието – така както правя сега докато пиша. Нейният поглед. Око на мъртъв вол, който гледа, но вече не вижда.

Този поглед именно ме преследва и днес, а тогава просто се беше спрял върху мен. Какво правиш ли? – вадиш пари и им даваш. И банкнотата от десет лева (рестото от химическото в джоба), после и тази от двайсет. И дълго гледаш след тях как се отдалечават, щастието и виковете им, внезапното оживление и танци, ликуващото им приближаване към смъртта, последните пируети преди дългото безсилие. Мълчиш в скръбта. А те се отдалечават, подтичват. Момичето само се обръща и пак този поглед, този вол, който неотместимо е запречил всичко.

Тълпата ги поглъща, скрива ги. Така и многото седмици, затрупали случката, я скриват под натрупващото се ежедневие.

 

Гъл-гъл: отмива се мръсотията под напора на водата. От време на време само волът се връща  и пита полусляп: но накъде се стича?

 

*

Топоси на тъгата

 

в края на града

при обръщалото на автобусите

където в дълбоки и тъмни локви

и лимонено-жълти, сухи през цялата година треви

се въргалят трикраки кучета

омазани с грес и евтин восък

подушват кой е от друг квартал

и го изяждат ако навлезе

 

а как се навлиза

в набитата с метални стружки земя

на някогашни макове в женски цветове

толкова е страшно вечер

когато хладният вятър

тръгне из дивите сенки –

надига освирепели пияници

и отчаяни наркомани

в дупките на ламаринената крепост

 

та в края на града

при обръщалото на автобусите

има само това: полиетиленови торбички

които вятърът влачи и разкъсва

като месата на мъртво животно

найлонови разкази

за полипропилените ни дни

жълти сини понякога сиви

любовни обяснения сведени до вулгарни графити

и надвиснало небе –

направо виснало

висящо

обесено небе

което тежи като похлупак

като капак на ковчег

тежи това небе под което всичко небесно е избягало

качило се е от първа спирка надежда

и е катастрофирало безнадеждно

 

в края на града –

руините са декор

декор който се учим да не забелязваме

гледайте действието

играйте си играта

чуват се разпорежданията с мегафона

но декорът настоява на своето

 

в края на града

децата ми играят с автомобилни гуми

и цопкат в преливащи шахти

понякога намират някоя скъпоценност

и я носят с грейнали лица вкъщи

бутилка или вазичка

понякога и двете

 

и при толкова съдове

няма с какво да изгреба потъването

КРАЙ

 

( или 2533 объркани думи – за объркването като следствие на живеенето. Особено в България. Особено днес.

 Гъл-гъл-гъл... все повече мехурчета изпускаме....)