Само рибите знаят

Няколко малки рибки си плували, а насреща им се задала голяма риба. „Здравейте, малчугани, как е водата?” – попитала ги и отминала. Малките рибки се спогледали: „Какво, по дяволите, е вода?!” Най-важната, най-трудната и най-пренебрегваната работа на голямата риба е да обясни на малката  рибка какво е вода. Най-големият и най-безплатният коледен подарък е да обясните на детето си някои неща, които са толкова очевидни, че чак невидими.

 

Да ви е хрумвало да учите детето си как да диша? А би трябвало.

Откакто щастието се превърна в университетска наука (70-те години на миналия век) никой не беше поставял под съмнение постулата на Ричард Истърлин. Професорът по икономика от Университета на южна Калифорния формулира съотношението между парите и щастието така: Хората са нещастни не защото доходите им са малки по принцип, а когато са на дъното на обичайното и конкретното за тях самите благосъстояние. Т.е. връзката на парите с щастието не е директна и доста хлабава. Това се нарича „парадоксът на Истърлин”, неоспорим четири десетилетия. Неотдавна Бетси Стивънсън и Джъстин Улфърс от Университета на Пенсилвания разбиха легендата със заключението, че парите могат да купуват щастие. И знаете ли какъв е големият им аргумент? България! Ако не вярвате, прочетете в „The Economist” публикацията „Богатите, бедните и България” (http://www.economist.com/node/17722557).

 

Логиката е следната: Българите сега имат повече неща, отколкото са имали при социализма, но са по-нещастни отпреди – значи Истърлин не е прав. Едновременно с това са и най-бедни в Европа. Следователно: връзката между пари и щастие не е толкова субективна, колкото се вярваше досега. Всичко това станало ясно на учените от Пенсилвания благодарение на кого? – на нас, българите. България като олицетворение на парадокса, че щастието е неуспехът на нещастието.

 

Опровержението на постулата на Истърлин ми е толкова съмнително, колкото и самият постулат. Учените не знаят много за щастието. Само рибите знаят всичко (текст: Емир Кустурица, музика: Горан Брегович). А аз знам само едно: че въпреки световно известната ни бедност децата в България ще получат коледен подарък. И не един. И не най-евтиният възможен. И не най-нужният, просто поредният. Виж с безплатните подаръци нещата са по-сложни – за тях е нужно повече от пари.

 

Подарете на децата си достатъчно любов. Нищо ново ли казах? Ключовата дума тук е „достатъчно”. И недостатъчната, и предостатъчната родителска любов са отровни, не знам коя повече. Виждала съм деца, недостатъчно обичани, които после се справят. Но не съм виждала предостатъчно обичани деца да се справят добре. Лесно е да се каже, че достатъчната любов е онази, която дава корени и криле. Само че какво означава това, колко е дозата? И аз не знам, знам само, че се налага да се отмерва всеки ден, всеки миг. Мъдреците предлагат следната проверка: Ако майката и бащата се обичат повече, отколкото обичат децата си, всичко е наред – в такова семейство децата крепнат. Шокиращо, а? И трудно изпълнимо в свят, в който семейството съществува в безчет разновидности. Но ако искате наистина да подарите най-важното на децата си, не им подарявайте страховете и егоизма си, като ги наричате любов. Ако това беше в съгласие с природата, щеше да го има при животните. Научете децата си да летят, да ловуват, да се катерят, да се пазят, след което се оттеглете. Ама, маймуните…. Е, да, затова онази уж любов, обсебващата, задушаващата, осакатяващата се нарича маймунска.

 

Подарете на децата си отношение като към книга, която трябва внимателно да бъде четена, а не упорито писана. Не приписвайте на техния живот своите мечти. Те не са тук, за да осъществяват вашите амбиции. Имайте очи и уши за шепота на техните дарби. Доловете ги, подкрепете ги. Децата светят със свои искри, не ги опожарявайте с вашите. Те не са дошли тук нито да потвърдят вашия успех, нито да заличат неуспехите ви. Те идват по свои причини, също толкова основателни като вашите. Не убивайте въображението им с присмех. Въображението им ще им свърши повече работа от всички факти в оня учебник, за който им се скарахте, че не е отворен. Научете децата си да се приемат точно такива, каквито са. Това става лесно – като ги приемате самите вие. Лесно?

 

Подарете на децата си умението как да мислят, а не инструкции какво да мислят. Животът не е аптека, в която се изпълняват рецепти с родителски съвети. За вас истината може да е очевидна, но децата проглеждат за нея през собствените си рани. Няма да я видят, дори да им я покажете и обясните. Няма как да им спестите техните конфликти. А и не бива. Не минат ли през тях, не могат да растат. Ако те ви казват какво им се случва и понякога са дори готови да чуят какво мислите – това е най-многото.

Подарете на децата си моженето да чуват тялото си. Тялото е като рибите, то знае всичко. И го знае преди нас. И децата го знаят по-добре от нас. Педиатрите имат термин „тест на коремчето”. Коремчето се присвива при надушена опасност. Само че ние  казваме на детето: „Не говори с непознати!” А с кого да говори едно дете, ако се загуби? Всички наоколо са непознати. Не им казваме: внимавай какво ти казва коремчето, ако се свива – бягай! Не им казваме: „Ако някой много мило и упорито ти предлага да направи нещо интересно за теб – викай!” Защото е невъзпитано да се вика. Най-лошото, което може да направи възпитанието, е да убие инстинктите. Детето трябва да чува сигналите на тялото си и да ги храни, за да растат. Знаете ли как се хранят инстинкти? – като се слушат, като се изпълняват напътствията им.

 

Научете детето си да диша. Почти никой не го умее това най-лесно нещо. Научете го да се движи, научете го да пие вода. В никое училище няма да го научат на тези неща. Точно затова ги умеем най-малко, защото се предполага, че би трябвало да ги умеем. Кажете му, че когато мие зъбите или ръцете си, върши много важна работа за себе си. А важните работи се правят с внимание, не автоматично. Да се живее с внимание, с присъствие и в съзнание в бързия автоматичен свят е най-сложното усилие – то изисква да не се полагат никакви други усилия, освен нужните, важните, природосъобразните.

 

Подарете на децата си самоуважението да казват „Не”. Да-кащите деца са лесни за отглеждане, но се превръщат в лесни за манипулиране възрастни. Ако държите да се съгласяват с вас сега с аргумента, че вие им мислите най-доброто, те после ще станат възрастни, които ще се съгласяват и с хора, които им мислят злото. Добрите хора не са тези, които никога не отказват. Добрите хора са тези, които знаят кога да кажат „Да” и кога „Не”.

 

Подарете на детето си умението да се хранят. Впрочем те го имат по рождение, просто не им го отнемайте. Има хора, които вярват, че не бива да се ядат неща, които не растат. Има други, които не слагат в устата си неща, които имат родители. Има трети, които си разрешават всичко, освен продукти в станиолова опаковка. Други не могат без месо. Моята теория е календарна – не му ли е сезон, не го яж. Давам гаранции само за плодовете, зеленчуците, ядките и меда. Ако детето може да чува тялото си, всичко ще е наред. Научете детето си да се храни бавно, да се наслаждава на това общуване с външния свят. Впрочем, загасихте ли телевизора преди да седнете на вечеря?

 

Подарете на детето си мъдростта, че другите са важни. Не повече, не по-малко от нас – толкова, колкото самите нас. Научете го как да общува с тях – това знание ще му трябва най-много в живота, но няма да му го дадат в училището. Предупредете го, че най-трудното е да слушаш другия, да го чуваш. Да следиш думите му, докато говори, а не да репетираш наум как да го опровергаеш. Умението за активно слушане е рядка и много ценена дарба, подарете я на детето си и тя ще му помага цял живот. Кажете на детето, че не е негова работа да накара хората да го харесват, неговата работа е да харесва хората.

 

Дайте му съвети как да спори. Как да отстоява себе си, без да обижда другия. Как и при най-шумния конфликт да оспорва конкретната грешка на другия, а не цялостната му личност. Как да не унижава другите, да не им лепи етикетчета с названия, цена и срок на годност. Да спори с идеята, а не с човека. Да ползва аргументи, а не обиди. Изиграйте един спор с него. И пак – със сменени роли. Гарантирам ви, че тази игра ще я играе по-дълго в живота, отколкото всяка игра, която ще му купите за Коледа. И ще я играе в страна, в която човешкият климат е по-лош и от икономическия.

 

Подарете на детето си смелостта на губи, да се проваля. Хитрувате ли, когато играете с него, така че то винаги да спечели? На какво го учите в такъв момент? Че да се губи е много страшно? Нали се сещате какво ще се случи, когато порасне – за да не губи, няма да играе. И така ще се лиши от всички възможни победи. Те ще бъдат за тези, които ще играят, защото са готови да приемат всеки изход от играта. Кажете му, че загуба на практика няма. Няма правилен начин да сбъркаш, научаваш правилния начин едва след като си сбъркал. Всяка загуба те учи на нещо, а това си е чиста печалба, урок. Някои уроци са много скъпи, но пък не се преминава в по-горен клас без научени уроци?

 

Подарете на децата си щедростта да дават. И на още по-трудното – да получават. Даването може да извира не само от щедрост и загриженост, а и от високомерие, от снизходителност, от самоласкаене. Приемането обаче изисква смирение и благодарност, затова е по-рядък дар. Кажете на детето, че тези неща трябва да са в равновесие. Виждала съм хора, изпепелени от даване. Виждала съм и инвалидизирани от приемане. Виждала съм болни хора – и заради едното, и заради другото. Когато умът и душата спрат да ни предупреждават, тялото поема тази функция.

 

Как да подарите всичко това на децата си ли? Най-добре е да живеете като хора, които вярват в изброените по-горе неща. А не да възпитавате децата в тях. Няма нужда да ги възпитавате – те така или иначе ще станат като вас.

 

Сп. „Тема”