Сюжети за неми филми - 2

6.

Слънце, жега, безкрайно поле. Един разсъблечен до кръста човек разкопава пръстта: той е млад, силен, работи много интензивно и даже с някакво настървение: целият е облян в пот. Камерата обаче го дава само в близък план: ту напрегнатото му лице, ту танцуващите по торса му мускули, ту краката, които забиват правата лопата в пръстта. Не работи безразборно и не прекопава равномерно цялата нива, а дълбае дупки: от време навреме го виждаме как дозарива и затъпква някакви окастрени стебла – но и в този случай камерата фиксира само краката му – до коленете. В един момент чуваме грак, който съвпада с кадър върху лицето му, виждаме как се сепва и обръща, видимо ядосан. Ято гарги е накацало върху  неразкопаната още нива. Човекът се навежда, взема буца пръст и ги замеря; гаргите отлитат. Той продължава работата си, но този път камерата го следи в цял ръст. Най-сетне разбираме какво прави – както и че стъблата всъщност не са стъбла, а вертикалните колове на плашилата, които този човек побива в цялата нива – близко едно до друго, подредени в прави редици.

7.

Влак, теглен от стар парен локомотив, се задава от далечината – в една пуста и пустинна равнина. Гледната точка на камерата е ниска, на самата линия – така че виждаме как влакът приближава, дава сигнал, буквално преминава над камерата, която вече е насочена нагоре; виждаме как прелитат железата от долната страна на вагоните и мярващите се между тях ленти небе. Влакът отминава и известно време камерата остава насочена към небето, покрито с ефирни бели облаци, после бавно сменя ракурса си и виждаме същата равнина и някъде далече в нея – отминалия влак. Камерата отново се свежда надолу, към самата линия. Виждаме, че тя е доста особена: с железни траверси, наредени нагъсто – като между тях е опъната кокоша мрежа, а под нея има празно пространство, достатъчно дълбоко, за да потъне погледът ни в мрака. Не е само празно обаче, както ще ни убеди все по-снизената гледна точка на камерата: виждаме вкопчени в мрежата ръце, прилепени лица, очи, които с болка се взират нагоре. Камерата се задържа за момент неподвижно над линията, после почва да се движи напред – все по-бързо и по-бързо – над ръцете, очите, лицата. Паралелно с това все по-ясно чуваме характерните шумове на движещ се влак: тракането на колелетата, пуфтенето на локомотива. Движението се засилва, докато ръцете, лицата и очите се слеят от скоростта; тогава отново чуваме сигнала на локомотива и всичко изчезва в мрак.

8.

Върви по дълъг, абсолютно пуст плаж и изведнъж вижда как от пясъка стърчи една ръка – тънка и изящна. Първоначално изглежда безжизнена, но когато той приближава, виждаме ясно как потрепва и прави конвулсивни движения, сякаш се опитва да хване нещо в празнотата. Той спира, известно време се колебае, камерата показва смаяното му, нерешително лице. Накрая се решава, хвърля настрани шапката си, запретва ръкави, хваща ръката. Виждаме как пръстите на заровената в пясъка жена се стягат около дланта му, как неговите жили се напрягат. Виждаме го как тегли с всички сили, запънал крака в пясъка, но очевидно не може да се справи. Отново лицето му в близък план – виждаме как се променя изражението му, как започва да диша учестено, как очите му се разширяват. Камерата го дава в цял ръст и тогава разбираме, че не той тегли ръката, а панически се опитва да измъкне дланта си от нейната хватка. Виждаме го как крещи беззвучно, как си помага с другата ръка, но не успява. Близък план върху ръцете ни показва, че женската ръка бавно потъва в пясъка, теглейки след себе си мъжа. Отново го виждаме – вече на колене, как се опитва да измъкне собствената си, затънала почти до рамото ръка, но не успява. Бавно-бавно потъва, просва се по лице, после главата му изчезва, после торса, последни остават краката, които безсилно подритват във въздуха, после изчезват и те – и остава само пясъка. Една чайка каца там и последното, върху което камерата се съсредоточава, е кръглото й, немигащо око.

9.

Елегантен и привлекателен млад мъж и седнал пред малко бистро – на маса на тротоара – и пие кафето си. Уличката е пуста, в дъното се задава млада жена. Камерата я следи как приближава, като веднъж или два пъти дава лицето й отблизо. Жената е изключително красива, облечена е с дълга рокля и жакет в пастелни цветове, заметната е с копринен шал, има високо чело, нежно заоблено лице, зелени очи, гъста къдрава коса; носи на рамото си изящна дамска чанта. Всичко в нея: дрехите, изражението на лицето, походката, издават финес, интелигентност и загадъчност. Камерата се връща към младия мъж, той очевидно е забелязал жената – взира се напрегнато и като че ли обмисля нещо. Отново кадър върху уличката – виждаме как жената е вече на метри от мъжа, а после я виждаме отблизо – погледът й е отнесен, очите леко притворени, едната й ръка е вкопчена в дръжката на чантата. Виждаме отново мъжа: той се понадига от стола, отваря уста, като че ли иска да каже нещо. И отново жената – в момента на разминаването тя отваря чантата си и изважда от нея един много дебел розов кремвирш – и с хищна захапка отхапва половината от него.

10.

Ултрамодерна магистрала, по която се движат стройни редици коли. Магистралата се вмъква в огромно хале, чиито мащаби поразяват – конструкцията е от железобетон и стъкло, прилича на гара, но грамаден надпис върху фасадата на постройката указва, че става дума за супермаркет. Камерата фиксира една кола – кара я мъж с приятно, ала леко безжизнено изражение на лицето, до него е жена му, отзад е детето им – хлапак на десетина години. Колата се вмъква в халето и попада на обширен, сложно маркиран паркинг, на който освен места за коли и коридори за тях има и многобройни, маркирани с жълто ленти. Колата спира, вратите се отварят, обаче никой не слиза. Виждаме как от вратите се спускат наклонени метални плоскости, които опират асфалта. Самите седалки се завъртат странично към вратите – и едва тогава мъжът, жената и детето се спускат, седнали в тях – и ние разбираме, че седалките всъщност са инвалидни колички. Те се оказват снабдени с електрически двигатели – плъзват се по жълтите ленти и се отдалечават. Камерата дава поглед отгоре – безброй такива колички сноват напред и назад; всички клиенти на супермаркета са на този хал. Някои отиват навътре, други се връщат, закачили зад себе си колички с покупки. Камерата дава в близък план лицата на хората – всички те са безизразни, някак еднотипни, приличат на маски. Никой не говори, никой не се усмихва, никой не поглежда встрани. Камерата се вдига постепенно нагоре, все по-високо и по-високо. Виждаме колко голямо е всъщност пространството, в което инвалидните колички щъкат като термити около паркираните коли – то сякаш че запълва целия хоризонт.