Сюжети за неми филми - 3

11.

Художник, който се подготвя да рисува: избира четки, изстисква бои върху палитрата, смесва ги. Виждаме как се приближава до платното, слага боя върху четката и се оглежда внимателно в поставеното до статива огледало. После протяга ръка и нанася първата мазка, но камерата е поставена в такъв ракурс, че виждаме само него, неговите жестове – не и повърхността на платното. В мига, в който нанася първи щрих, чест от него изчезва. При вторият изчезва друга част – и така, докато изчезне целият. Камерата сменя ракурса си – сега виждаме автопортрета на художника, нарисуван в цял ръст, експресивно, с ярки цветове. Камерата се задържа така – и виждаме как нарисуваното започва да се променя: цветовете избледняват, контурите се очертават ясно, мазките чезнат и се появяват дребните подробности. Накрая пред нас е нещо като цветна снимка – в този миг художникът слиза от платното и става отново триизмерен. Отива някъде, връща се с туби бои, четки и палитра, изстисква тубите, размесва боите, оглежда се внимателно в огледалото.

12.

Младо момиче излиза от един вход на стара готическа сграда, примигва сънено срещу слънцето, оправя прическата си, тръгва по улицата. Камерата следи нейното движение – нехайно и като че ли без посока, но периодично се съсредоточава върху нейното лице – това продължава дълго и безсмислено. Тя се заглежда във витрините, поглежда към небето, изглежда замислена, като че ли е някъде другаде. Някакво малко кученце започва да подскача радостно около нея, тя се навежда, за да го погали, до нея спира собственикът на кученцето – млад мъж с приветливо лице, което камерата фиксира, и старомодна сламена шапка, разменят няколко думи, тя се засмива, мъжът завързва кученцето за каишката, сваля шапка за довиждане, отминава. Момичето гледа след него, обръща се, продължава нехайната си разходка, камерата фиксира лицето й, тя внезапно спира с изумен вид, втренчена някъде напред. Проследяваме нейния поглед – срещу нея идва същия млад мъж, облечен по същия начин, със същата шапка, но вече без кученце. Тя проследява неговия ход с широко отворени очи, в мига, в който се разминават, протяга ръка напред и промълвя накакви думи, но мъжът продължава, без да спре и да се извърне. Тя се вторачва в неговото отминаване и виждаме как се сепва, как очите й се разширяват, инстинктивно вдига ръка към устата си, дръпва се встрани. Виждаме как проследеният от нея мъж се разминава с двама други – но те са абсолютно същите, и двамата са абсолютни двойници на мъжа с кученцето. Камерата ги проследява – виждаме как минават покрай момичето, което гледа ужасено. Тя тръгва отново по улицата, гледа ту на една, ту на друга страна – всички минувачи са идентични. Минава покрай кафене, в което по масите седят отново същите двойници; сервитьорът е същият – със същите дрехи и сламена шапка, само дето е дълга бяла престилка над тях. Движенията й издават все по-голяма паника: тя оглежда дрехите си, взира се в отражението си в една витрина, примигва, щипе конвулсивно ръката си. Нищо не се променя, идентичните мъже, чиято навалица неусетно става все по-гъста, изобщо не забелязват нейната уникалност. В един момент тя започва да се крие във входовете, да притичва от ъгъл в ъгъл, в тази игра на криеница обаче неволно с блъска в един от многото двойници, смутено се извинява, мъжът казва някакви думи, сваля шапка, покланя се леко. Момичето се отдалечава бързо, все по-бързо и все по-панически, започва да тича, лавира между еднотипните мъже, промъква се през един гъсто населен от тях площад, спъва се, пада. Виждаме отблизо лицето й, тя плаче, започва да крещи, седнала върху паважа. Мъжете около нея спират, заобикалят я, скоро я виждаме в центъра на плътен кръг от мъже, натрупват се все повече и повече, всички мълчат и я гледат съсредоточено. Тя бърше сълзите си, оглежда се като подгонено животно, в погледа й се чете отчаяние, вдига очи към небето, застава на колене, прилепя длани за молитва, притваря очи. Камерата се плъзга по лицата на еднотипните мъже наоколо – и виждаме, че изражението им е рязко променено – някои са изкривени са от ярост, други цинично ухилени; мъжете се скупчват по-плътно, пристъпват напред. Виждаме ги снимани отвисоко – плътната и блъскаща се тълпа и малката женска фигура в центъра на все по-стесняващия се кръг – изведнъж всички като по команда се нахвърлят върху нея и тя изчезва под тях. Блъсканицата става все по-ожесточена и по-ожесточена, те се тъпчат един друг, удрят се, хвърлят се върху струпаните в центъра тела – камерата продължава да следи сцената от висока гледна точка. Виждаме как накамарените тела в центъра започват да пропадат – сякаш ги всмуква някакъв въртоп – как това прорадане повлича и тези от периферията, как кръгът от мъже става все по-малък и по-малък – накрая и последните изчезват в някакъв тайнствен процеп, зейнал неочаквано в паважа. Камерата се задържа няколко мига след изчезването на последния – процепът има форма на огромна вагина, с разтворени и пулсиращи срамни устни – постепенно обаче се стеснява, смалява се, изчезва – остава само паважа, по който се търкалят няколко смачкани сламени шапки.

13.

Млад мъж върви по коридор между високи рафтове с книги – очевидно хранилище в някаква голяма библиотека, но коридор, който никога не свършва. Виждаме го как се спира да поспи между книгите, как брадясва, как постепенно в лицето му се вдълбават бръчки, как остарява. Междувременно коридорът с книгите придобива все по-занемарен вид, навсякъде е прашасало, тук-таме по пода се валят книги и откъснати страници, по стените избива мухъл, на няколко места зейват процепи и през тях проникват корени, по които сълзи вода, на други места пък между книгите са прокарали клони. Мъжът вече не е млад – сигурно е на около 40-те, когато среща самия себе си във вече занемарения коридор. Човекът и неговият двойник вървят един срещу друг, срещат се, гледат се сепнато, постепенно започват разговор – с думи, които, естествено, не чуваме, но от твърде изразителните им жестове проличава, че всеки се опитва да убеди другия да го последва в неговата посока. Скарват се, крещят един на друг, дори в един момент се вкопчват в схватка, в която никой не побеждава. В крайна сметка всеки продължава в своята посока – и камерата следи пътя и на единия, и на другия, като отвреме на време се съсредоточава върху лицата им, по които все по-отчетливо се забелязват белезите на старостта. Първият мъж продължава напред – книгите около него редеят, чезнат в избуяващата през стените растителност, самите стени е рушат, зейват големи дупки, през които се вижда нощно небе или свети ослепително слънце, подът често бива пресичан от потоци, които чезнат незнайно къде. Накрая коридорът се превръща в джунгла, само тук-таме между клоните наоколо остава заплетена по някоя книга, после и тези последни останки от Библиотеката изчезват. Мъжът е вече много стар, едва-едва крета, промъква се през храсталаци и лиани, виждаем как между тях прелитат пъстри папагали, как по клоните скачат маймуни. Накрая виждаме гърба на стареца, който се отдалечава – вече без никакъв път, и три леопарда, които се провират подире му. Тези кадри се редуват с пътя на другия, дошлия тъкмо от джунглата мъж – той остарява сред все по-чистите, стройни и плътно запълнени рафтове с книги. Накрая, вече много стар, стига до някаква врата, отваря я, влиза в читалня на библиотека, в която всички места за четене са заети. Отива с кретане до гишето, изважда от джоба си абсурдно дебели очила, казва нещо, подават му дебела книга с позлатено заглавие, което той се опитва да разчете, проследявайки буквите с пръст – взира се, мести се напред и назад – но очевидно не успява, не вижда достатъчно добре. Накрая махва с ръка, сваля очилата си, притваря очи. Камерата се съсредоточава за миг върху набразденото от бръчки лице – и това е краят.

14.

Улица и на нея – четвъртита, грубо скована будка. Виждаме как хората минават, спират пред нея, купуват вестници, продължават. Камерата приближава – и виждаме, че будката всъщност е на два етажа – горен, в който се продават вестници, и долен, в който седи ваксаджия с всичките си такъми. Цялата й височина е към два метра – мъжете седят по турски, всеки на своя етаж, и обслужват клиентите си. Виждаме как един се спира, завърза някакъв разговор с продавача на вестници, поставил единия си крак върху сандъчето на ваксаджията, който лъска обувката му. Мъжът купува вестник, изчаква, докато лъснат и другата му обувка, навежда се, хвърля една монета на ваксаджията, отминава. Камерата се съсредоточава върху лицето на вестникопродавеца – той мърмори нещо недоволно, надига се, опира гръб в тавана, напряга мускули – виждаме, как подът на неговия етаж хлътва осезателно надолу. виждаме, че ваксаджията е приведен под хлътналия таван на своята част от будката, той крещи ядосано, удря по дъските над себе си, също опира гръб в тях и се опитва да ги повдигне, ала дъските не поддават. Междувременно идва нов клиент, виждаме как вестникопродавецът, широко усмихнат, разговаря с него, а ваксаджията, неудобно извит, лъска обувките му. Клиентът плаща и на двамата и отминава; вестникарят се разкършва, надига се и отново напряга мускули, опран в тавана, подът отново хлътва – и виждаме крещящия отчаяно ваксаджия, който се побира в своята част едва-едва, изцяло превит на две, приличен на някакъв краб. Той отново отчаяно напряга мускули, но неговия таван не поддава, опитва се да изпълзи през прозорчето си, но то е вече твърде тясно. Камерата заема неговата позиция, която е практически на нивото на паважа, виждаме краката на сведващия клиент, който спира пред будката и подава обувката си напред – тя почти опира в носа на превития ваксаджия. Камерата дава будката в едър план – виждаме как клиента разговаря с вестникопродавеца, а долу от тесния процеп – сякаш направо изпод земята се подават две ръце, които лъскат неговата обувка. Клиентът плаща и отминава – вестникопродавецът отново се надига – неговото простраство е вече твърде обширно, за да може да опре гръб в тавана, но опира длани и отново напряга мускули. Виждаме как тесния процеп, останал от дюкянчето на ваксаджията, постепенно потъва в земята – последното, което се вижда оттам, са неговите очи. Двуетажната будка става едноетажна, вестникопродавеца въздъхва блаженно, изважда някъде отстрани сгъваемо столче, сяда на него, запалва цигара с видимо удоволствие.

15.

Намираме се в обширна, но малко старомодна лаборатория – множество колби, епруветки, плотове с различни микроскопи. Възрастен мъж в бяла престилка и с бяла брада изтегля с пипета малко мътна течност от една епруветка, поставя я върху стъкло за проби на микроскоп, намества стъклото, взира се през окуляра. Взираме се и ние – отначало образът е мъглив, паралелно с него прозвучава тиха музика. Мъжът фокусира внимателно образа и паралелно с това музиката става по-ясна и по-силна. Петънцата, които първоначално сме видели да шават под оптиката на микроскопа, се оказват дребни фигури, танцуващи върху голям площад със статуи и фонтани, добре запазени, но носещи всички белези на ранния ренесанс – впрочем и музиката напомня за същия период. Виждаме отново мъжа, който сумти, почесва се озадачено, върти настройките на микроскопа. виждаме отново същия площад, само че вече в по-близък план, образите постепенно се избистрят паралелно с фокусирането на картината, музиката зазвучава съвсем отчетливо. Виждаме, че танцуващите са в червени и черни трика, с кинжали на кръста, със златни и сребърни маски на лицата. Танцуват групово, изящно – но си личи, че танцът е подчинен на строги правила и не позволява импровизации. Групите на червените и черните танцьори са една срещу друга, ту приближават една към друга, ту се раздалечават; един-два пъти се разминават в стройни редици, без да прекъсват танца си – като като червените заемат страната на черните и обратното: при разминаването си танцьорите докосват връхчетата на пръстите си в нещо като бегла ласка. Виждаме отново мъжът, който се отдръпва от микроскопа, мисли напрегнато, сбръчил озадачено чело, записва нещо в една голяма тетрадка, взема с пипета течност от друга епруветка, капва я върху стъклото на микроскопа, взира се отново през окуляра. Виждаме същия продължаващ танц – само че този път, когато групите на черните и червените се вмъкват една в друга, за да разменят местата си, всеки от танцьорите изважда своя кинжал и пробожда минаващия срещу него от противоположния цвят – така танцьорите се пробождат взаимно. Музиката продължава, те изиграват своята смърт, следвайки стриктно нейната ритмика. След като движенията на всички замират едновременно, камерата показва как мъжът се отдръпва от микроскопа, на устните му грее доволна усмивка, той записва нещо в работния си дневник, изважда стъклото от микроскопа – и като си тананика нещо весело, отива до една лабораторна мивка, измива го – камерата се приближава върху миещите стъклото ръце, в този миг прозвучава кратък сегмент от музиката на танца, но някак минорен, провлачен, погребален.