Сюжети за неми филми - 5

21.

Група работници дълбаят подземен тунел. Вършат цялата работа ръчно – с кирки, лопати и колички. Изглеждат уморени, зле облечени, с похабени лица. Работата им наистина е тежка и те я вършат някак механично – като роботи.

Изведнъж нещо се случва и те се оживяват, скупчват се, сочат нещо крещят. Виждаме какво – в горната част на скалния пласт, до самия свод на продълбания тунел, се вижда дупка, а в нея – острието на крика, която от другата страна задълбочава своя пробив.

Всички крещат, ръкомахат, грабват сечивата си, започват безразборно да удрят и да блъскат тънкия пласт, който очевидно ги отделя от хората, пробиващи своято част на тунела от противоположната страна.

Този пласт рухва изведнъж – срива се на мънички парчета. Двете групи работници са застанали една срещу друга и извастно време се гледат мълчаливо. Никой не казва нищо, първоначалната радост е отстъпила място на смайването. И има защо – хората оттатък ходят по тавана на тунела и осъществяват своя пробив огледално спрямо първите работници – увиснали с глава надолу. Таванът за едните е под за другите.

22.

През цялото време звучи „Ей ухнем”, а самата сцена напомня „Бурлаки на Волге” на Репин. Няколко дузини окъсани и окаяни мужици теглят дебело конопено въже, впримчени като животни в него. Камерата дава лицата им, напрегнатите мускули на ръцете им, босите им пети, запънати в крайбрежните камънаци.

Очевидно работата не спори – защото успяват с голямо усилие да издрапат няколко крачки – след това въжето като че запира – и дори се сурват назад. Отново впиват пети – отново издрапват няколко стъпки, после пак запират.

Това се повтаря няколко пъти. Най-накрая камерата ги дава отгоре – и се вдига все по-високо, за да ги видим от птичи поглед. Тогава ни става ясно, че омъчените бурлаки не теглят всъщност никакъв шлеп. В средата на реката е побита голяма обла греда, въжето минава покрай нея – и е изпънато и към другия бряг, където друга една такава група бурлаки го теглят нагоре – със същите огромни и обречени усилия.

23.

Голям стереотипен супермаркет, из който сноват някакви лелки с големи колички – и подбират внимателно, съсредоточено своите покупки. Камерата ги следи известно време, плъзга се по стоките, визира табелите, които обозначават какви стоки могат да се намерят в съответния сектор. Табелите са със схематични рисунки – от тях разбираме, че тук са зеленчуците, там – месата, а там – кухненските принадлежности.

По едно време камерата визира същата стереотипна табела, на която е изобразена човешка фигура. Някаква строга лелка със студено изражение подкарва количката си натам, камерата я придружава.

Табелите услужливо и в какво състояние е съответната стока. Виждаме човешката фигура с надпис frozen – и леката минава покрай дълги и просторни хладилни витрини. Спира се край тях, поглежда. Зад витрините има детснки лица – смъртнобледи, покрити със скреж. Лелката се колебае, после поклаща глава, отминава.

Виждаме нова табела – човешка фигурка с надпис fresh. Тук лелката е застигната от електрокар на супермаркета, който кара голяма палета с клетка отгоре. В клетката са наблъскани деца – виждаме лицата им, прилепени до металните пръчки. Всички са на една възраст и с един ръст, облечени са в едни и същи сиво-бели дрешки; гледат мълчаливо, с отсъстващо изражение.

Лелката стига до голям щанд, зад който има много такива клетки. Две-три лелки вече чакат, завързва се разговор, очевидно свързан с децата в клетките, лелките изглежда се съветват, сочат ту една, ту друга клетка. Във всяка от тях децата са еднакви, но иначе всяка клетка се различава – по възраст и по цвят на кожата; освен това в половината клетки са момиченца, в другата половина момченца.

Идва ред на нашата лелка. Тя сочи на руменобузата продавачка една от клетките, нещо й обяснява. Продавачката разпорежда нещо на един мустакат общ работник – той отива до съответната клетка, повдига капака й, изважда едно от момченцата в нея. Поставят детето пред лелката, то стои безропотно и мълчаливо. Тя го опипва подробно, оглежда го, повдига главата му, оголва зъбите му. Изборът се оказва добър, тя кимва и работникът поставя детето в нейната количка.

Следва нов избор – този път на жълтокожо момиченце. Първото посочено изглежда не отговаря на нейните критерии за качество – и бива върнато в клетката. Второто се оказва подходящо – след него по същия начин и със същата придричивост лелката избира ново дете – отново момче, негърче.  Лелката се отправя към изхода, децата, притиснати в тясното пространство на количката, в която има и други покупки, се возят мълчаливо.

На касата лелката изважда другите покупки на конвейрната лента. След като се маркирани, тя смъква картончетата с баркодовете, които са вързани на врата на всяко дете. Касиерката ги маркира, лелката плаща с кредитната си карта и си заминава.

24.

Един мърляв и опърпан клошар се приближава до контейнер за боклук.  Оглежда се, после открехва капака му. Неочаквано оттам се показват главите на други двама клошари. Клошарят се сепва, а те вдигат пръст към устните си, давайки му знак да мълчи. После се потапят обратно в контейнера и затварят отвътре капака й.

Клошарът е недоволен, муси се и нещо си мърмори. Продължава нататък – виждаме, че това е дълга, спретната улица с еднофамилни къщи и градинки, като пред всяка има контейнер. Спира пред следващия, отваря го, надниква вътре. Оттам се показва недоволната сънена физиономия на друг клошар, който търка очи и очевидно ругае разбудилия го. Завърза се неща като ням диалог – и нашият клошар изглежда също ругае с не по-малка сила – ала събуденият му събраг го отпраща с недвосмислено движение на ръката и тръшва капака на своя контейнер.

Ръкомахайки гневно и псувайки, клошарят продължава нататък. О следващия контейнер щръкват цели три глави на негови събратя, които още с появата си му сочат да продължи  надолу. Нашият клошар обаче упорства, кара се, вкопчен в железния ръб на контейнера – докато най-сетне тримата решава въпроса, като рязко затварят капака и притискат пръстите му. Той подскача, болезнено присвит, рита по тенекията, крещи, но все пак продължава надолу.

При следващия контейнер се примъква крадешком, рязко отваря капака и веднага скача вътре. Чуват се някакви звуци и кънтене на метал, контейнера се залюлява – и в крайна сметка нашия човек излита от него и се просва паважа.

Надига се с мъка, заканва се, проклина. Продължава до следващия контейнер, открехва капака, поглежда боязливо през ръба. Умивка озарява лицето му, той въздъхва облекчено – очевидно най-сетне е намерил незаетия контейнер. С ловък скок се прехвърля в контейнера и затваря капака.

Камерата дава улицата от по-далечен план – виждаме редицата контейнери за боклук, подредени в своите специални площадки пред всяка къща. От дъното се задава боклуджийска кола – двама работници изтласкват всеки контейнер до отвора й, закачат го – сетне машината се повдига и изсипва съдържанието му в своя метален търбух, който се върти с неприятно скърцане, смилайки изсипаните вътре боклуци. Виждаме ги как изхвърлят три-четири поредни контейнера – след последия виждаме лицето на нашия клошар, увиснал надолу с главата в тъмния отвор – той вдига пръст към устните си и ни прави знак да мълчим.

25.

Един човек лежи на пясъчния бряг. Горещо е, слънцето прижуря, чува се плисък на вълни. Човекът се приповдига на лакът и гледа известно време морето – наситено синьо и със смъглена ивица на хоризонта – изглежда тъй, сякаш небето и морето преливат едно в друго.

После човекът се отпуска по гръб и се вглежда в небето. Камерата проследява неговия поглед – виждаме дребните бели облачета, подухвани от вятъра, чайките, които бавно прелитат.

Виждаме как човекът се отпуска и затваря очи – после виждаме отново небето, което бавно избледнява, стапя се в някаква бяло-синкава неопределеност. За миг смъгляването се завихря, после всичко постепенно се стъмява, настъпва пълен мрак.

Виждаме отново лицето на спящия, но някак по-смътно, осветено от особена, зеленикава светлина. Той бавно отваря очи, изведнъг се сепва, придобива смаяно изражение. Прави движение с ръка – сякаш иска да разтърка очите си, но ръката му се движи бавно и с усилие – тъй че самият жест изглежда нелепо.

Камерата проследява погледа му – виждаме блуждаещи светлини и слънчеви отблясъци далеч над нас, но не и самото слънце. Небето е заменено с някаква снижена, разлюшкана повърхност.Не прелитат вече гларуси – вместо тях плуват риби – и високо горе преминава килът на някаква лодка – виждаме ясно загребването на греблата.

Отново се появява лицето на човека. Той се опитва да извика, но от устата му излизат мехури – задавя се, оттласква се от пясъчното дъно, опитва се да изплува – камерата проследява донякъде този му устрем, после сама се издига нагоре: човекът е изчезнал от нейното зрително поле, визията е надолу – към пясъчното дъно; самият кадър обаче е разлюлян като тяло, оптуснато безпомощно върху вълните.