Сюжети за неми филми - 6

26.

Един човек – убог и плашлив на вид, а донякъде и налудничав, стои сред безкрайно поле и гледа към небето. Над него се вие огромно витло щъркели, които се изчакват за своето отлитане на юг.

Човекът ги гледа дълго – с някаква неразбираема тъга в очите. По едно време няколко щъркела се снишават и кацат недалеч от него. Човекът започва да говори нещо, ръкомаха, затичва се към тях – очевидно е колко много им се радва. Разбира се, щъркелите отлитат.

Човекът спира насред своя бяг, ръцете му увисват, фигурата му се сгърбва. Виждаме го в близък план – преглъща мъчително, очите му са овлажнели. Дълго гледа след отлетелите щъркели, после свежда поглед към земята: бедна и сурова, покрита с анемични треви. Вдига поглед към небето, тропва с крак. Затичва се, като маха с ръцете си като с криле, в един миг подскача – и разбира се не отлита никъде.

Не се отказва обаче. Опитва отново – засилва се повече. Този път прелита тромаво десетина метра – след което тежко пада на земята и потъва до колене в нея. Измъква се с видимо усилие, опитва отново.

Този път почти успява – издига се на няколко метра височина, прелита стотина, преди да пропадне внезапно – и да затъне до кръста в пръстта.

Излизането оттам му коства много повече усилия, но щом изпълзява, веднага опитва пак. Този път излита много високо, почти достига витлото щъркове, което точно в този миг вече се престроява за отлитане. Вижда се ясно как няколко от тях като че поглеждат към него, изтракват с клюнове. Ала човекът не може да балансира своя полет като тях – люшка се, започва да губи височина; напряга се и размахва ръце с всички сили – ала без резултат.

Известно време полетът му плавно се снижава, после пропада главоломно. Затъва до шията в земята –отначало като че прави някакви усилия да се измъкне, но бързо разбира, че е невъзможно – и се отказва. Остава си така – зарит до шия в земята и взрян в небето. Времето, което му остава, е достатъчно, за да види как щърковете се подреждат в клин и отлитат към хоризонта. После се чува звук, подобен на този при изважадане на тапа от бутилка – и човешката глава изчезва в меката влажна земя.

27.

Нощ с огромна, светла луна. Камерата се плъзга по покривите на някакъв старинен квартал – всичките са със стръмни скатове, спускащи се от тесни била, покрити с обли керемиди. Точно по тези била се плъзга нашият поглед – пресичан понякога от медни ветропоказатели и бездни, в които се виждат осветени с фенери улички.

Внезапно забелязваме, че срещу камерата, по тясното било, се движи човек с отнесен поглед и сякаш автоматични движения – очевидно лунатик. Облечен е нелепо тържествено за ситуацията, в която го откриваме: с фрак, цилиндър, лъскави чепици, бели ръкавици и пенсне на носа. Камерата ни го показва отблизо, а после го дава в страничен ракурс- сякаш за да видим дългия стръмен покрив, по чието било се движи лунатикът.

И тогава съзираме, че той не е сам. Право срещу него се движи друг лунатик – в същото тържествено облекло като първия. Виждаме ги как се приближават един към друг – камерата визира ту лицето на първия, то това на втория – те са сродни в своята отнесеност, но и в своите черти – като че ли двамата са близнаци.

Стигат на стъпка-две един от друг и изведнъж спират. Първият сомнамбул сваля своя цилиндр и изискано се покланя. Вторият прави същото – по не по-малко изискан начин. Първият прави жест с ръка – показвайки учтиво, че дава път на втория да мине по билото – върху което е очевидно, че нямат шанс да се разминат. Вторият прави същия жест. Двамата се гледат един друг една дълга секунда – после едновременно правят крачка встрани – върху наклонените керемиди. И в същия този миг и двамата се подхлъзват – и се свличат по стръмните керемиди – от двете страни на острия покрив.

28.

Огромно здание от мрамор с малка врата от кована мед, изпъстрена с богати орнаменти. Двама гвардейци стоят на пост пред вратата – в пълни парадни униформи, застинали като восъчни фигури. Дълга опашка от хора, облечени в еднотипни черни костюми, се е проточила покрай стената на сградата; те са по двойки, носят венци. Пристига огромна черна лимузина, около нея се суетят, струпват се бодигардове, човек във фрак отваря вратата. Излиза ниско човече с олисяла вече глава, гладко обръснато, облечено също в черен костюм.

Отварят му вратите на сградата. Виждаме го как върви през дълги коридори, съпровождано от своя антураж. Накрая стига до голяма зала, в която стотина траурно облечени люде с еднотипни посивели лица са наобиколилиогромен мраморен саркофаг. В него, под стъклен похлупак, лежи мумия. Покойникът е също с черен костюм, лицето му е изпито и восъчно застинало.

Човечето приближава до саркофага, минута-две стои и напрегнато се взира в лицето на мумифицирания. След това щраква с пръсти, без да се обръща назад. Неговите гардове се скупчват и внимателно вдигат стъкления похлупак, поставят го отстрани. Отнякъде се появяват двама бачкатори с изслючително тъп вид, облечени в работни комбинизони – те носят някаква мърлява носилка. Поставят я на земята до саркофага, после хващат мумията и крайно непочтително, със замах, я хвърлят върху носилката. Човечето маха презрително с ръка – един вид казва: изнасяйте го. Бачкаторите вдигат носилката и бързо, почти в тръст, се изнасят през някаква странична врата.

Бодигардовете докарват малка стълба на колелца и я опират върху саркофага. Човечето се обръща, оглежда бавно и внимателно присъстващите в залата. После се качва по стълбата и поляга в саркофага, като кръстосва ръце върху гърдите си и затваря очи. Отнякъде се появяват пак предишните бачкатори, само че този път са блечени в церемониални фракове. Те вдигат стъкления похлупак и внимателно го полагат върху саркофага. Камерата следи още известно време лицето на човечето. То е напълно неподвижно, не издава никакви признаци на живот.

29.

Смръщено, сиво, почти свечерено небе. Градът е стар и някак запуснат, по улицата минават безлични минувачи. Проследяваме сградите – повечето от тях са с високи прозорци, със спуснати завеси, зад някои от които проблясва светлина.

По улицата се прокрадва хлапе. То е типичен гамен, опърпано облечено, промъква се с потайни движения под стрехите, притичва от вход на вход. Издебва един момент, в който на улицата няма никой. Измъква от джоба си голяма прашка, намира камък, насочва прашката право към небето, стреля.

Чува се силен грохот и отвсякъде се посипват стъкла. Виждаме как всички прозорци буквално избухват, внезапан вятър разлюлява пердетата, тук-таме изпод тях се показват смаяни и уплашени лица.

Виждаме отново хлапето, приклекнало зад някаква ограда и надничащо внимателно към суматохата навън. Камерата следи погледа му – и се насочва към дъното на улицата. Там един човек с басдтонче и бомбе тегли ръчна количка, натоварена с разнородни стъкла за прозорци – това е Чарли, разбира се.

След това камерата се насочва нагоре, към небето. Виждаме, че то не е вече толкова плътно сиво. В него е зейнала пролука, през която се промъква лъч светлина.