В трамвая

        Вратите се отвориха. От спирката на предната врата се качиха три весели момчета и едно момиче. Две от момчетата седнаха на първите две срещуположни седалки. Момичето седна в скута на едното момче – по посока на движението. Третото момче – най-мълчаливото, остана право до тях. След това се появи възрастен господин в износено палто. Слаб и висок, късо подстриган, с поддържана брада. В очите му блестяха весели пламъчета. Никой не му обърна внимание, докато не проговори.

        - А, ето я четата. – обърна се той към младежите. – И така, момчета и момичета, знаете ли вие завета на Васил Иванов Кунчев? – от погледа и маниерите му се излъчваше добронамереност и мекота.

         - Знаем го. – тутакси изстреля момчето с момиче на коленете.

         - Похвално. – кимна мъжът и продължи: „Кой е войводата на тази чета?”

         - Аз. – отривисто се отзова същото момче.

         - А кой е знаменосецът?

         - Той. – последва светкавичният отговор на същото момче, което посочи отсрещното. То се усмихна широко, без да протестира.

          Мъжът продължи да излъчва благосклонност дори когато попита престорено наежен:

          - А кой е предателят, Юда Искариотски, този „мръсен червяк, този низък роб”?

          - Той. – отговори пак говорителят на групата, сочейки правото момче вдясно от него. То стоеше някак безучастно.

            Мъжът продължаваше да се усмихва, а пламъчетата в очите му не угасваха.

            - Кой ви говори сега? – запита той първото момче.

            - Ти. – последва незабавният отговор.

            - А кой съм аз?

            - Никой. – момчето не се колебаеше. Последва кратък смях. Но мъжът изобщо не се обиди.

            - Аз съм Рангел, пророкът. – каза той. – И смятам да се кандидатирам за президент.

            - Без майтап? – каза общителното момче.

            Палтото на мъжа беше разкопчано и над левия джоб на сакото му се виждаше дупка, проядена от молци или разкъсана по друга причина. Но той излъчваше невъзмутимо достойнство.

            - И като кандидат смятам да поговоря с хората. Да видя какво ще ме питат. – меко съобщи той. Усмихна се на младежите и продължи напред. На седалката зад тях седеше възрастна жена.

            - Въпроси, девойко? – обърна се той към нея. Жената поклати глава и потъна в себе си.

            Той продължи нататък. От другата страна седеше млад циганин по анцуг. Не изглеждаше заинтригуван от досегашния разговор.

            - А ти, момче? – заговори му. – Ромите са специална част от моята програма. Не сте втора категория. Само трябва да ви се даде възможност да се оттласнете. – Ромът го гледаше безгласно.

            - Какво би искал да правиш? – запита го мъжът. – Какво ти харесва?

            - Ми знам ли.

            - Хайде, не е трудно. – насърчи го мъжът. – Добре. Нещо те смущава. Ще ми кажеш ли къде си тръгнал сега?

            - Ми, при брат ми.

            - Какво прави брат ти, момко? – мъжът изглеждаше искрено заинтересуван. Излъчваше добронамереност.

            - Ми, работи на един строеж. Отивам да му помагам.

            - Браво, момко – залудо работи, но залудо не стой. Надявам се, че дребното хулиганство и кражбите не те изкушават, както и просията.

            - Какво не ме … - младият циганин сгърчи чело в усилие да разбере какво му говорят, но мъжът вече го беше подминал. Продължи напред и се спря пред навъсено сухо старче с вежди като бликнал водопад, от чийто джоб стърчеше свит на руло вестник.

            - Ами ти, братко от третата възраст – имаш ли проблеми?

            Старчето придоби още по-свъсен вид и процеди: „Проблем сте ми вие – тия брадатите, дето започнахте разни глупости. Митинги да ми правите, акъла на хората да размътвате. Такива като тебе са проблем, другарю.”

            Сдържан кикот се понесе от стоящата наблизо двойка на средна възраст. Жената държеше букет цветя, а мъжът – коледно дръвче. „Май е излишен басът кой е вестникът в джоба на другаря.” – се надигна на пръсти жената към ухото на мъжа, а той кимна с разбиране.

            - Вие, млади хора, във вас е надеждата – усмихна се мъжът на двамата. – Ние с набора – посочи с мек жест той към свъсеното старче – сме изпята песен. – Обещавате ли да обичате България и да работите за нея, каквото и да се случи?

            - Обещаваме – усмихнаха се мъжът и жената. Направиха го без следа от ирония, а кандидат-президентът и пророк продължи към опашката на трамвая.

            От кабинката на ватмана се разнесе „Silent Night, Holly Night”.