Нищо ни няма

Избрахме да публикуваме текста на Емилия Славова* в навечерието на Рождество Христово, защото това е време за замисляне, преосмисляне...промяна.

"Набий го, като не слуша. И нас са ни били, пък нищо ни няма."

Често срещан аргумент, който оправдава всякакви издевателства над децата ни – от напълно ненужното откъсване на бебетата от майките в родилния дом, през рутинния шамар за непослушание до принудителното изпращане на детска градина, въпреки рева и отчаяното съпротивление всяка сутрин – нали и ние сме минали по този път, пък ето виж, станали сме хора, нищо ни няма.

Дали обаче наистина ни няма нищо? Сещам се за онзи стар виц, където един се събудил след дълъг запой и нищо му няма: няма му сакото, няма му панталоните, няма му портфейла...

Докато си мисля тези неща, се качвам в автобуса и питам за билет. Шофьорът приема това за чудесен повод да ми се накара, че не съм си купила на спирката и защо го занимавам с неща, които не били негова работа. Замислям се за контрольорите, които нападат като хиени най-беззащитни пътници, дори и когато са редовни, но случайно забравили да дупчат билет, защото не са могли да си съберат глобите от истински нередовните. Сещам се и за пътниците, които с ярост се нахвърлят върху кондуктора, за да защитят нередовен пътник с аргумента: "А циганите защо оставяте да се возят без билети?"

После се замислям и в съзнанието ми изплуват още множество подобни житейски ситуации. Сещам се за акушерката в родилното отделение, която ми се развика, защото съм тръгнала да я безпокоя (едвам се държах на краката си след операцията, а ходенето по безкрайния коридор си беше цяло геройство). Търсех я, защото детето ми се скъсваше от рев и от глад, а аз не знаех какво да правя и вместо да ми даде полезен съвет, ми се сопна:

"Бебетата плачат, не знаете ли!!!"

Сещам се за директорката на детската градина на детето ми, която ми вдигна скандал, защото исках да си я взимам на обяд, докато свикне – при тях си имало ред и правила и не можело така. Сещам се за писъците на детето ми, вече поотраснало, когато тръгна на задължителна предучилищна и сутрин едвам я оставях, вкопчена в мен и пищяща "Отведете ме оттук!", сякаш я пращах на заточение. Сещам се за хилядите деца, които не са имали късмета на моето и са оставени от родителите си в домове за деца без родителска грижа. Сещам се за хилядите възрастни, оставени от децата си в старчески домове при мизерни условия. И още, и още...

Цялата среда у нас е наелектризирана, абразивна, потискаща и смачкваща – от семейството, в което насилието често минава незабелязано, особено ако е без тежки физически последствия, през детската градина, училището и работното място, до отношенията на обикновените граждани с Държавата в лицето на нейните служители.

Всичко това ме отнася към една смешна случка назад във времето, когато живеех в малко селце във Великобритания. Отидох там със стандартните стереотипи за учтивите и студени англичани, но още през първия ден установих, че съвсем не са чак толкова студени и че всъщност се държат много мило с непознати. На улицата шофьорите спираха отдалече, ако само се бях доближила до тротоара. В автобуса пътниците си купуваха билети от усмихнатия шофьор и на слизане му благодаряха, че ги е повозил. Хората се поздравяваха на улицата и си казваха

"Thank you!" и "Sorry!"

с повод и без повод. Установих, че нямам нищо против лицемерието, ако това е цената да живеем по-учтиво, по-спокойно и без толкова агресия помежду ни.

След дълги месеци в провинцията попаднах в лондонското метро и докато блеех по афишите на стената, се блъснах в една дама, която троснато ми каза: "Внимавайте къде ходите." Стана ми много смешно и много мило. Почувствах се като у дома, толкова познато и забравено беше това поведение на улицата. И изведнъж си дадох сметка, че през последните няколко месеца никой не ми беше правил забележка на публично място, никой не ме беше нагрубявал. Чак ми липсваше.

Живеех в свят, където учтивостта беше социална норма и хората старателно се придържаха към нея, защото знаеха, че срещу своята учтивост получават учтивост в замяна. И най-минималната молба (като например в "Подай солта") е задължително придружена от "Please!" или друг маркер за учтивост. Веднъж ми се случи на улицата да ме попитат за посоката към университета и след като бях обяснила подробно, казах "Thank you!" – беше станало почти автоматично. Дори българи с балкански маниери, прекарали известно време в тази среда, след това по инерция казваха "Sorry!" на хората, които се блъскаха в тях по софийските улици.

Не обичам стереотипизирането и не ми се иска да затвърждавам добре познатия стереотип за учтивия английски джентълмен и за недодялания Бай Ганьо. Нещата съвсем не са така прости. И там, и тук има най-различни хора. А и учтивостта е социално благо, улеснява живота,

смекчава ударите му като въздушна възглавница

(казал го е Шопенхауер), но не е най-висшата човешка добродетел. Има хора, които учтиво ще те подминат, когато си в беда, както и хора, които ще ти подадат ръка в нужда, пък макар и тази ръка да не е в изящна бяла ръкавица, и дори да е с кал под ноктите.

Но все пак... все пак... има някакво усещане за обреченост, за обърканост, за живот втора категория, което витае около нас, макар далеч да не сме сред най-бедните и мизерстващите в световните класации. Защо се получава така, се чудя? Какво ни има?

И си отговарям, че малко като в онзи виц, вероятно ни няма нищо: няма ни я вярата в доброто у човека срещу нас, няма ни го вниманието и учтивостта към хората, особено към по-малките и по-слабите от нас; няма ни го съчувствието към другите и техните болки; няма ни я сърдечността в отношенията и топлотата. Няма ни я също увереността, че държим живота си в своите ръце и че можем да променим нещо; че можем да нарушим този порочен кръг и да създадем едни по-хармонични отношения наоколо си.

Няма ни ги. Взети са ни много отдавна, някъде там, с първото напълно ненужно откъсване от тялото на мама, с първите шамари, с първия плач в детската градина. И сега нищо ни няма.

* Емилия Славова е преподавател по английски език в СУ "Св. Климент Охридски". Майка на две деца. Председател на сдружение "Плейцентър Приятели" и основател на първия родителски кооператив у нас със същото име (2009-2011 г.).