Рождение Христово, Anno Domini 2012

“И словото стана плът и пребиваваше между нас;и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.”

                                               Йоан, 1:14

Сега светът се свършва. Тук мнозина

копнеят края му, вещаят хищно свършека

на всичките надежди и копнежи.

Вещаят свършека на словото, което

Единородно бе с Отца, бе утринна роса

увиснала от връхче на тревица,

вещаят грохването му в ломотене и кикот,

вещаят свършека чрез хленч. Да, да – чрез хленч,

сър Томас Елиът бе прав за съжаление –

че тъй – чрез хленч – сега светът се свършва,

през Лето 2012-то. Но маите не са

виновни тук – а ние – изхабени сме –

изкормили сме, изкорубили сме себе си.

Остъргали сме се отвътре и душата

прилична е на куха змийска кожа

оставена сред сухите листа. Защо ли

дойде Спасителя – да бъде тук от нас

разпнат, преди хилядолетия изпълнени

единствено с изтъркване и похабяване

на словото, платено с кръв и болка;

единствено от бесове и уроди, единствено

преминати в сноване хаотично. Как

човек да бъде горд със миналото свое?

Какво да изберем сега сред немотата си

когато дойде словото сред нас

да пребивава в славата си, да говори

за нашето забравено Единородство

с Отца ни, с Универсума, със себе си?

Какво да правим пред езика, който не разбираме –

но в който сме покръстени, на който

изречени са пръвните слова –

словата кръстени в любов, достойнство, вяра...

Чии са тези думи, смислите погубени,

разчекнатите нежности и памети,

сега превърнати във пепел? Кой оракул

по тези вътрешности клети би гадал

какво ще стане утре, когато няма да ни има,

от себе си когато отлетим с осакатените криле

на ангели осаждени, отгледани от дявол?

Какво да разберем и как да проговорим

в деня, във който идва погубеното в нас,

ръка на рамото полага и ни пита

защо сме тъй оскъдни и измислени,

защо сме толкоз неми и напразни,

чии са тези сухи змийски кожи, дето скърцат

ведно със сухите отколешни листа

под идните пети на днес родения

и върнат тук – за новото разпятие

така очаквано сред бездиханието на живота ни,

че кухите ни длани от години вече

греди за него дялат и клинците коват?

Да, словото бе плът, тук пребиваваше.

Да, пръст омесихме със сперма, запушихме ушите си

в страх гордия му смисъл да не оскверни

животеца ни лепкав и размазан. И напразно

пак идеш, Господи на възпалената му плът,

и пак духът навлича донкихотовското тяло.

Голготата те чака. Ахасфер

устата отсега в проклятие раззинва;

за Юда сребърници фарисеите броят; Каяфа

подготвя речите си; дрямката тежи

в клепачите на твойте ученици;

приготвят вече купата с водата за Пилат;

а пък търговците във храма предвидливо

продават вече образите твои

на разните зяпачи, сбрали се отвред

да наблюдават шоуто световно,

да чуят твоя вопъл – “защо си ме оставил”

и “нека ме отмине тази чаша,

не както искам аз, а както искаш ти.”