Драмата на десния избирател

В тази статия ще говоря за дясно и ляво, така че е необходимо да се уточнят понятията. И у нас, и по света тези понятия отдавна са се смесили, така че ще използвам една практична, а не теоретична дефиниция. Според тази дефиниция десни избиратели са хората, които са привърженици на Съюза на демократичните сили и са гласували за него и неговите производни през периода от 1990 до днес. Според една сходна дефиниция пък леви избиратели са хората, които през същия период са гласували за БКП, преименувана на БСП, както и за десетината произлезли от БКП дребни формации, имената на които днес помнят само специалистите.

 

Тази дефиниция е удобна и може да се обобщи. Например често възниква въпросът що е това български комунист? Аз приемам, че български комунист е всеки, който е членувал в Българската комунистическа партия или пък е подавал молба за членство. Щото има хора, които не са били членове на БКП, но молба за членство са подавали. Така те са изминали своята част от пътя. Аналогично китайски комунист е човек, който членува в Китайската комунистическа партия или е подавал молба за членство в нея. И така нататък.

 

Мога да обоснова не само полезността, но и основанията за подобно определение. Когато човек подаде молба за членство в БКП, там пише, че той приема комунистическите идеали, че ще работи за укрепването на партията и че

 

ще строи комунизъм

 

Точно и ясно. Толкова ясно, че няма какво да се коментира повече. Ако пък кандидатът за член на БКП ги е писал тези работи, но не е вярвал в тях, значи е лъжец и също не заслужава да бъде коментиран.

 

На левия български избирател не му е лесно, но драма той не изживява. Вляво удобно се е разположила БСП и левият избирател няма какво толкова да му мисли. Ако иска гласът му да не пропадне, той гласува за БСП. Защото няма опасност тази партия да не влезе в парламента. Дори и сега, когато е с най-ниския си резултат от 1990 г. насам, БСП има 40 депутати. Внушително число, за което много партии у нас само мечтаят. БСП изобщо е феномен. В Източна Европа бившите комунистически партии изчезнаха, а на тяхно място се появиха социалдемократически или откровено комунистически формации. У нас БКП се запази под чадъра на сакралния лозунг „Единство”. Издигнат още през 1990 г. от левия стратег Лилов, този лозунг обединява левите и до днес, като не допуска нищо различно от БСП в левия политически ареал. Или допуска, но за малко.

 

За разлика от положението вляво, през изминалата година драмата на десния избирател в България се издигна до невиждани висоти, а предстоящите парламентарни избори ще спуснат окончателно завесата. Или пък агонията ще продължи – предстои да видим. Как се стигна дотук е добре известно, но винаги има смисъл

 

историята да се разказва

 

Че нещо много бързо и много лесно сме почнали да забравяме. А и който не си познава историята, е осъден да я повтори. Вярно, често не като трагедия, а като фарс. В единия случай е тъжно, в другия – комично.

 

На изборите на 19 април 1997 г. за Обединените демократични сили (СДС плюс някои дребни партии) гласуваха феноменалните 2 223 714 избиратели! Това е най-високият абсолютен резултат за дадена коалиция след 1991 г., който е ненадминат и днес. И едва ли ще бъде надминат предвид на изчезващото българско население. Полученият резултат е много висок и относително: цели 52,26% от гласовете бяха подадени за ОДС. Това донесе и рекордните 137 народни представители. Десницата беше покатерена на Олимп, а перспективите пред БСП изглеждаха плачевни. Както днес разбираме от спомени на партийци, на „Позитано” 20 зъзнели на студено, щото нямали пари да си платят парното. Тогава много високопоставени социалисти изоставиха партията си и се изнизаха по терлици в разни посоки. Само няколко години след това някои от тях отново напираха за държавни постове и място около хранилката. И ги получиха в доста от случаите.

 

Изглеждаше, че СДС и сателитите му

 

ще управляват поне два мандата

 

до 2005 г., а и след това. Аз лично бях убеден в това, а и всички анализатори бяха убедени. Но това му е хубаво на бъдещето, че винаги крие изненади. В началото на изборната 2001 г. вдясно започна необяснима серия от гафове и политически грешки. Съчетана с успешната акция по вкарване на царя във властта, тя доведе до двойна загуба: загубиха се парламентарните избори, а малко след това и президентските.

 

Днес знаем точно защо и как се случи всичко. Царят искаше, а и повече му прилягаше, президентския пост. Пречка пред това му желание беше конституцията, но тя можеше да се тълкува по различни начини. Тогава Конституционният съд я изтълкува така, че затръшна пред царя вратите на президентството за следващите 5 години. А това значеше завинаги. Така царят се качи на другата писта, тази на парламентарната надпревара. Но той нямаше да успее и там, ако не беше един неочакван „подарък”, който ръководството на ОДС му направи. За какво иде реч?

 

Царят изнесе знаменитата си реч с 800-те дни на 6 април 2001 г. След това почти на галоп събра кандидати за депутати, намери две партии за коалицията НДСВ и отвя всички със 120 депутати, които можеха да са даже 133, ако не бяха две фалшиви НДСВ-та, които му отмъкнаха 5% от вота. Изборите бяха на 17 юни 2001 г., 70 дни след тази реч. А според конституцията можеха да бъдат и на 22 април. В този случай нямаше как да се вдигне царското цунами и ОДС щеше да спечели за втори път народния вот. За целта указът на президента Петър Стоянов трябваше да бъде издаден в края на януари или началото на февруари 2001 г. А не, както в действителност, на 29 март 2001 г.

 

Можеше ли това да се предвиди? Не, не можеше. Но можеше и трябваше

 

изборите да се насрочат в края на април или началото на май

 

2001 г. не заради царя, а за да не се влиза в порочния 50-месечен парламентарен цикъл, предвиден от конституцията. Този цикъл отдавна трябваше да бъде премахнат, но никой не иска и до днес да си мръдне пръста. Докато поредната порция политици не се опари.

 

На злополучните парламентарни избори през 2001 г. ОДС взе само 830 338 гласа, което беше 18,18% от вота и донесе 51 депутати на десницата. Това беше катастрофа, но за момента предстоящите в края на годината президентски избори с фаворит президента Стоянов като че ли тушираха нещата. СДС можеше и да излезе в опозиция, но със стабилна парламентарна група и с президент втори мандат. За съжаление, десните хора трябваше да изпият още една горчива чаша. Уж сигурно спечелените президентски избори се загубиха. След огромна мобилизация на левия електорат смятаният за аутсайдер Георги Първанов спечели и двата тура на изборите. С тази победа започна проправяне на пътя на БСП обратно към властта.

 

А десницата пое надолу

 

Двете тежки загуби доведоха до не по-малко тежки драми в ръководството на СДС. Иван Костов подаде оставка и партията се пое от Надежда Михайлова. За съжаление това не стана след съгласие в ръководството, а след тежка битка с една достойна кандидатка, Екатерина Михайлова. Последва разгром на местните избори през 2003 г. и нова смяна в ръководството. Новият ръководител на СДС, президентът Стоянов, не успя да вдигне партията на крака и да я извади от будната кома. И логично беше сменен от Пламен Юруков. Междувременно през 2004 г. беше създадена партията ДСБ с претенцията да стане

 

автентичния представител на десните хора

 

в България. Не се получи и агонията вдясно продължи. Десните се почувстваха като деца на разведени родители, едно доста неприятно чувство впрочем. Но те още веднъж дадоха гласа си за десни партии.

 

На изборите през 2005 г. три десни крила вкараха общо 50 депутати, но след това всичко безславно се срина. През 2009 г. много десни избиратели провидяха ГЕРБ като свой представител, а традиционната десница с 285 671 гласа и 15 депутати отбеляза най-слабия резултат в цялата си история. Но най-лошото предстоеше. Последва допълнителен разпад в СДС, при което ръководството се разцепи. Дали са се разцепили избирателите, ще видим догодина.