Колапсът на десницата и бъдещето на България – І

Няма да продължа директно дискусията, подхваната от проф. Михаил Константинов и Весела Пашева под името “Драмата на десния избирател” (І и ІІ) – ще изследвам само някои от нейните аспекти. Съжалавам, че трябва да го кажа – днес не ме интересуват драмите на десните избиратели – доколкото такива изобщо съществуват.

Интересува ме бъдещето на България. И смятам, че колапсът на десницата застрашава именно това бъдеще. Застрашава го, защото предполага един политически деформиран модел на съществуване, който днес, при настоящият опит за глобално възкресение на комунистическата деспотия под кодовото наименование “Евразия”, не ни вещае нищо добро.

За разлика от други наблюдатели аз смятам, че “традиционната” българска десница вече цяло десетилетие води мизерно полусъществуване, в хода на което е подменила всичките си цели и ценности. Тези, които обещаваха да променят България и да я превърнат в нормална държава, днес се опитват просто да оцелеят в следващия парламент. Тези, които се опитаха (с много променлив успех) да реформират своята допотопна страна, днес показват една реформирана по Догановски коалиционна култура.

(И не си мислете, че казвам това само по адрес на СДС. Казвам го и по адрес на Синята коалиция, която спокойно можеше да е и до днес в редиците на управляващите, стига да й бяха дали жадувания брой министирски кресла плюс зам.областни управители навсякъде в страната. И след като не й дадоха абсолютно нищо, тя близо две години подкрепяше кабинета на Бойко Борисов – сакън да не изпуснат момента, в който тяхната подкрепа би станала насъщна.)

Това полусъществуване обаче създава съвсем реален политически вакуум. Обърнете внимание само на скоростния темп на деградация, описан от проф. Константинов чрез изборните резултати.

Нека приемем за начална точка на актуалното политическо днес 1997 г., когато комунистите за пръв път бяха радикално пометени чрез избори. Тогава ОДС спечели  гласовете на 2 223 714 избиратели, имаше абсолютно мнозинство от 137 депутатски места, имаше свой президент, плюс един изключително важен бонус: наличието на достатъчен брой демократично настроени магистрати по върховете на съдебната власт.

БСП току-що беше довела страната до национална катастрофа, имаше само 40 депутати (абсолютния минимум в историята на прехода) – и беше направила най-недопустимото според стогодишната си традиция и според редовите си избиратели – беше дезертирала от властта. Инфлацията беше 520 %, заплатите бяха с равностойност десетина долара месчно.

ОДС оправи целия този батак и чрез въведения валутен борд гарантира икономическата стабилност – естествено следствие от което би трябвало да бъде и собствената политическа стабилност на коалицията. С пълно право проф. Константинов посочва, че практически всички наблюдатели са предвиждали поне два управленски мандата за десницата – и наистина, от днешна гледна точка ми се струва просто невъзможно, а и кощунствено целият този политически капитал да бъде профукан само в рамките на един мандат – с каквито и трудности да беше свързан той, каквото и затягане на коланите да предполагаше.

Резултатите обаче са известни. Четири години по-късно ОДС получи само 830 338 гласа и имаше само 51 места в парламента. Иначе казано, прекият политически резултат от управлението на десницата (второто и последно в нейната история) се измерваше с минус 1 393 376 гласа и минус 86 места в парламента.

Нека си зададем сега въпроса така: какво се е случило с гласовете на тези 1 393 376 избиратели? Да са се изпарили случайно? Да са олевели и да са започнали да гласуват за БСП? Да са гласували с краката си?

Дори и някоя от тези хипотези да е частично вярна, тя не далеч не се покрива с реалното положение на нещата. Истината е друга: разочарованието не от политическите и икономическите резултати от управлението, а от неговата нравствена парадигма създаде политически вакуум, който даде възможност десницата да бъде подменена с неидентифицирани политически фигури, представящи се за десни. Това бяха тъй наречените “спасители” на нацията – първо бившият (с извинение) цар, а след това и неговият бодигард Бойко Борисов.

Точно тези изгубени от кабинета Костов гласове създадоха техния електорат. И точно те разбиха единствено работещия демократичен модел в повече от специфичните български условия: двуполюсния такъв. Преди царя имаше поне относителна яснота кой кой е – имаше комунисти и имаше демократи. След него точно тази яснота липсва. Всеки може да се съюзява с всеки – в зависимост от ситуацията и изгодата. Всичко е извадено на политическия тезгях – което създава чувство на национално омерзение и всеобщо недоверие в политическото като цяло. И култивира цинизъм и отчайващо късогледство у българския избирател, както и глобална амнезия за станалото само преди години.

Този вакуум е изгоден не само за политическите търгаши и епизодичните спасители. Той е изгоден и за тези, които започнаха българския преход с идеята да съхрансят своята власт, като я трансформират от политически на икономически релси – сиреч за бившите комунисти. Толкова бивши, че тихомълком успяха хем да останат леви, хем да станат олигархия.

Точно този вакуум им позволява да разиграват топката с мними опоненти и спотаени партньори при превръщането на политиката в бизнес. Член първи, който постановяваше абсолютната власт на БКП, може и да не съществува в днешната българска Конституция, но липсата на реална политическа алтернатива на практика им позволява да удържат политическото статукво в рамките на едни неписани правила, според които корупцията е обичайна, мафията контактува пряко с държавната власт чрез съвсем законни посредници (справка – виж Алексей Петров), а обществото бива видиотявано чрез натрапвани от медиите “успешни” модели на поведение, които пращат етиката на боклука и величаят байганьовската психика на дебелите вратове.

Ако бъде запазено това статукво, споменатото разиграване на топката може да продължи до безкрай. С огромно съжаление трябва да кажа, че не виждам никакви белези, които да вещаят неговата промяна (с изключение на протестите на “Орлов мост”, правени обаче от хора, които са още твърде далеч от политическото). И това ме принуждава да си спомня нещо, което мнозина изглежда са забравили – едно изказване на някогашния комунистически лидер проф. Топенчаров, според когото ако в България нямаше опозиция, БСП щеше да си я създаде и сама.

Не, нямам предвид добре известната конспиративна теория, според която СДС е бил създаден от БКП и ДС. Истината е още по-мръсна: опитите за инфилтриране в ранните години на прехода постигнаха известни, но частични успехи – и имаше обрати, на които никаквме ченгета не успяваха да повлияят.

С течение на времето обаче самите инфилтранти станаха излишни – българската опозиция и сама влезе почти изцяло в сценария, който й бяха определили стратезите на прехода. Което ще рече: опозиция гласовита, умна, международно призната, говореща на сносен политически език, придържаща се към демократичните правила, в никакъв случай екстремистки настроена. И опозиция декоративна. Сведена до незначително участие в политическия живот, до присъствие в миманса. Опозиция, която чрез своята наличност легитимира демократичния статус въпреки неговия привиден характер. Може би ще ми възразите, че не е така? Ами вижте продължаващия срив – и си направете съответните изводи. Президентските избори през същата тази 2001 г. бяха изгубени. Което е вече повече от парадосално, след като в полза на Петър Стоянов тогава се бяха обявили и от управляващото НДСВ, а СДС имаше все пак своите остатъчни гласове. Първанов беше аутсайдер, отписан дори от собствените си съпартийци. Какво се случи тогава?

Истината за тези избори много отдавана е обсъждана под сурдинка. Време е да бъде казана директно. Ами случи се това, че либералният цар само манкира подкрепа, а реално обслужи интересите на агент Гоце. И ако при неговите леви убеждения и връзки с видни фигури от КГБ това е поне донякъде обяснимо, то съвсем необяснимо е къде и най-вече защо изчезна подкрепата на СДС. Горчивата истина е, че тогава беше разпратено тайно послание до структурите на синята партия – да не се подкрепя сегашния президент. Крайно време е някой от настоящите сини политически динозаври да благоволи да обясни поради какви причини СДС предпочете да сдаде и президентската власт – след като изгуби изпълнителната и парламентарната.

Последва разцеплението в СДС, създаването на ДСБ и загубата на изборите през 2005 г. След това и катострофалния разултат от 2009-та година: когато новообединената традиционна десница във формулата на “Синята коалиция” получи само 285 671 гласа и 15 депутатски места, което е и най-слабия резултат в цялата седесарска история. Топката беше прехвърлена към новопоявилия се спасител, който високомерно отхвърли прекалените искове на сините и ги остави разкрачени между коалицията с ГЕРБ и опозицията заедно с БСП. Този резултат именно е нещото, което бих нарекъл влизане в сценария на перестройката. Защото при неговата наличност сините са превърнати в история и в търговска марка – а управляващите ги носят и ще ги носят на ревера си като индулгенция за своята демократичност – все едно дали става дума за БСП или за някой от нейните несистемни играчи.

Защо се стигна дотук е въпрос, който предполага по-задълбочен отговор. Надявам се да го представя на вашето внимание в следващите части на тази статия.