Нашият политически език

Препубликуваме с позволение на медиата, текста на Тони Николов от портала "Култура" . Вътрешните заглавия са на "Дневник". 

Българската политика си остава говорене, в което самата личност на лидера – с жестове, мимики и интонации – трябва да допълва онова, което мисълта въобще не е в състояние да предаде. Не че словата, които се изричат у нас, са чак толкова сложни, по-скоро обратното. Просто очакванията към политическия изказ са други: да стряска, не да явява. По-точно целта е да се обиди или размаже опонента, вместо да се налагат позиции.

На това се дължи грубоватостта, както и умишлената архаичност на българския политически слог. Дори когато полемиката тътне из политическите върхове (наричани още "елити"), говоренето пак черпи думи от низините, поставяйки си двояка цел – едновременно да снизи и да масовизира изреченото. Нещо, което неминуемо

свежда цялото ни политическо говорене до политически диалект

Тенденцията не е от вчера за днес. Тя има своите корени далеч преди целокупният български народ да научи значението на думата накокаръжа, благодарение на премиера Бойко Борисов.

Представете си колко много езиковедски усилия бяха положени, за да се проникне в същината на следния цитат: Те са сега много накокаръжани, много резки и много страшни. Нали по другия начин ще ни свалят. Те са свикнали всички да треперят от тях десетилетия наред (7 декември 2012 г. в парламента). Започна се едно прелистване на речници, че и езиковедски справки в БАН, за да се стигне до извода, че думата е позната от края на XIX в. и води началото си от северозападния регион. Какъв обаче беше политическият извод от всичко това? Разбрахме единствено, че накокаръжените не са някакви караконджули, кървави таласъми или родственици на Клан-Недоклан, а само наежени (сиреч репчещи се) опоненти.

Сигурно ще се запитате: защо на родения в Банкя премиер му трябваше да проговаря на северняшки диалект? Не заради Радичков, уверявам ви, изобщо не заради описаното от автора от Калиманица "свирепо настроение". Нищо подобно. Чисто и просто

Бойко Борисов следва добре познат политически ритуал

усвоен от времената, когато надничаше иззад рамото на Симеон Сакскобургготски или Тодор Живков.

Не долавяте ли при прерязването на безчислените ленти, с които изобилстват телевизионните репортажи някои добре познати интонации от близкото минало? В жестовете, в характерния смях, че даже и в пъхането на залци от погачата в устата на девойки в народни носии (та да не останат гладни). Да не говорим за задължителните шегички как сега откриваме половин (или половин на половината) магистрала, но догодина задължително цяла.

И всичко това защо? Защото "народът" го очаква. Сбран, сплотен и развълнуван. Окуражен, а не "накокаръжен". Тъй де, народ не от "врази", а от "нашенци".  Последният израз не е цитат от Чудомир, а истински езиков ключ, изкован лично от Елин Пелин за цар Борис III, с чиято помощ той се превръща в "цар от народа" (за което вече писах в друга статия). Оттам тръгва и рецептата на цялото това "народнеене", с което Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза подготвиха изборите през 2001 г. Спомнете си какво ги предшестваше: то не бяха срещи с "нашенци" и тътрене на "дисаги" по летищата, не бяха китки здравец и лискана вода от менчета на изпроводяк, та да им върви на късмет…

Лично аз пък си спомням как месец преди изборите през 2001 г. екип на френската телевизия France 2 пристигна в България, за да заснеме филм за българския цар, решил да се кандидатира на републикански избори (истинска сензация за Франция, разпознаваща в негово лице един праправнук на Луи Филип). Екипът получи разрешение да заснеме царската предизборна обиколка в Благоевградско. И няма да забравя как слисан френски журналист спешно ме извика на "езикова помощ" пред монтажния компютър.

В продължение на половин снимачен ден екипът бе заснел посещения в дванайсет населени места, разиграли се по един и същ, абсолютно непонятен за френските телевизионери сценарий. Обобщавам накратко: селски площад, на който е сбрано младо и старо. Задължително отпред са девойки от местното читалище в народни носии, които чакат с поднос, на който има погача и сол. Край тях баби и дядовци нетърпеливо източват вратове, за да видят най-сетне цар на живо. Безшумно на площада спират няколко черни джипа. Вратите са отварят и оттам излиза Симеон Сакскобургготски, съпроводен от Бойко Борисов и неговите момчета. Отнякъде задължително се протяга бебе, което проплаква.

Следва реплика от царя: Как е? Как е? Народът с плач се тюхка: зле е, зле е. След което височайшият гост пощипва бебето по бузката с думите: Ей, доживяхме да се видиме. Народното вълнение се усилва. Сетне царят с бърз поглед различава сред тълпата свой връстник, приближава се към него и съчувствено пита: Наборе, лумбагото (или ишиасът) как е? Кръстът боли ли? И без много да дочака съответният (вероятно протяжен отговор), приключва срещата с думите: Айде, видяхме се, да не правим повече задръствания… Вратите на черните джипове се захлопват и така до следващата среща в следващото село. Със следващото бебе, развълнувани баби и дядовци и възгласът: Доживяхме да се видиме…

Четиринайсет пъти подред,

четиринайсет политически дубъла на едно и също събитие

- Какво им казва? недоумяващо ме питаше френският журналист. – С какво ги омагьосва?

Какво можех да му отговоря? Да се впусна в дълбинни обяснения на нашенската идеология за правене на политика и нейния диалект (по-точно идиолект)? Да обяснявам, че отколе така се прави политика у нас със срещи по градове и паланки? И че това е единият политически регистър, който всеки държавен мъж (а вече и политическа жена) трябва задължително да владее.

Както впрочем и другият регистър: на огрубяването на езика, което превръща думите в своего рода езикови цепеници. Подобни на онази "света цепеница", с която Стамболийски плаши враговете си.

Защото връзката между дърво и език в България наистина буди страх. Не толкова като "дървен език", като онзи политически и нищо не значещ жаргон, който добре познавахме от комунистическите времена и чийто отзвук съзираме днес даже в брюкселските директиви. А в съвсем буквален смисъл, който просветва от политическите документи от началото на ХХ в. Например от телеграмите, които д-р Васил Радославов в качеството си на премиер разпраща до своите околийски управители по повод на някой "накокаръжен" политически противник: Хвърлете му една кола дърва (сиреч теглете му един бой).

Става дума за малки пожълтели хартийки в архивите, предрешавали обаче човешки съдби. Ала ще мине време и никак не съм убеден, че на някой бъдещ изследовател няма да му хрумне да ги разчете другояче: като хуманитарна загриженост, подтикнала примерно тогавашния българският премиер да отпусне на свой политически опонент кола дърва за огрев, та по-леко да изкара лютата зима.

Не се шегувам. Искам само да покажа, че

политическият идиолект е незаменим и безценен

Защото той е повече от ясен по хоризонтала (сред "народа") и доста непонятен за непосветените. На посветения е ясно, а непосветеният така и няма какво да търси в случая.

Така "нашенци" и "не-нашенци" още повече, дори драматично се разминават. А българската политика някак анекдотично се разполовява. Като в онази прочута история, накарала Стоян Михайловски да се оттегли от политиката. Пред събралото се множество на площада на голям български град видният поет и баснописец с гръмовен глас решава не просто да издигне кандидатурата си за парламента, но и да обясни на мало и голямо "конституционните истини", които ще върнат свободата в обременената от личен режим българска политика.

В един момент трибунът явно се увлича в терминологията, което предизвиква видимо отегчение сред тълпата. Михайловски усеща, че губи народната любов и бързо решава да приключи словото си с поантата: Това са нашите Liberté, égalité, fraternité (Свобода, равенство, братство). Тогава разказват как ловкият му политически опонент се подал от по-долния балкон и извикал към тълпата: Не чухте ли,че ви напсува на влашки? И с чисто сърце мога да ви спестя описанието на развръзката.

Защото в родния политически дебат една дума не "накокържва" ли избирателите, спукана ти е работата. Инак не ти остава друго, освен да "стовариш една кола дърва" връз опонента.