Дзен, или изкуството да станеш себе си

Написах си новогодишната резолюция, казва Силви. Тя е от поколението, при което думите нахлуват откъм компютъра. Ако й кажа, че е направила списък с решенията си за новата година, думата списък ще я поозадачи. Реши ли да я употреби, ще се наложи да я поизтупа от доста прах. „Ей, тая думичка не съм я чувала от времето, когато в училище правехме списък на участващите в … екскурзията, да речем.” После списъкът с адреси е станал мейлинг лист, списъкът за проверка – чек лист, списъкът на кандидатите с шанс за класиране – шорт листа. Силви е симпатично момиче, добро и любопитно, каквито повечето симпатични момичета са.

Ще познаеш ли какви са решенията ми за 2013-та, пита. Всичките едва ли, но първото със сигурност, отговарям. Не вярвам, но опитай, смее се Силви. Мисля, че първото ти желание е да отслабнеш, казвам. И Силви спира да се смее. Тук трябва да кажа, че Силви не е дебела, не е пълничка, не е закръгленка, не е пухкава. „Наистина е да отслабна - казва, - откъде знаеш?”

Колко момичета познаваш, които са се зарекли да не излизат от дома си, докато не отслабнат, питам Силви. Тя се замисля сериозно. „Да не излизат от вкъщи въобще, или да не ходят на дискотека например?” Второто, да речем. „Амии, познавам няколко, три, не, може би четири. Ааа, пет…” А колко момичета познаваш, които са се зарекли да не излизат от дома си, докато не поумнеят? – питам. Тя гледа неразбиращо. Пояснявам: Колко момичета според теб има, които са си казали няма да изляза от вкъщи, докато не стана по-умна, не по-слаба, а по-умна. „Ти пък…, николко естествено.” Е, при това положение, шансът на всяко момиче първото му желание за новата година  да отслабне, е някъде към …колко процента – 70, 80? „Толкова ли е очевидно, аз пък мислех, че ще споделиш някаква голяма тайна за разпознаване на желанията.”

Каква ти тайна, то е пред очите на всички. И какви желания, като желанието е сведено до едно – да приличаш на момичетата от екрана. А те са по-слаби от Силви. Те са по-красиво разсъблечени, по-лъскаво гримирани, по-силиконово скулптурирани, по-банално, но и по-самоуверено говорещи. Някои толкова банално и толкова самоуверено, че ги елиминираш с дистанционното на мига. И попадаш на следващата кукла от съседния канал. Ако са толкова празни колкото изглеждат и ако наистина е толкова лошо да си кух, колкото казват мама и тате, защо само такива момичета са обект на вниманието? – най-вероятно се чуди Силви. Защо камерите са насочени все към тях, защо те стават водещи или са интервюирани от водещите?  Защо в живота вицовете са за тях, а на екрана най-сериозно ги разпитват за бъдещите им планове? Силви е умно момиче, но също така и много младо, затова й е по-лесно да си задава въпроси, отколкото да намира отговори.

Силви, нека ти разкажа за един каменар. Той бил съвсем обикновен каменар и се мразел за това. Искал да е толкова голям, важен и силен, че другите да се съобразяват с него, а не той с тях. И за да е съвсем сигурен, искал да е най-силният. Да не се чувства застрашен от никого. Да не кърти по цял ден скалите, а да бъде например като ей оня силен с богатството си човек, който минавал по същото време с файтон по пътя между скалите. Денят бил горещ като пещ, каменарят едва издържал на жегата, а оня си пътувал спокойно, ех, ако може ей така изведнъж да е на неговото място. И – хоп! – каменарят се оказал във файтон. Желанието му се изпълнило. Вместо да удря по скалата, пътувал. Само че денят си оставал все така непоносимо горещ. Слънцето парело и във файтона със същата сила. Значи слънцето е по-силно, искам да съм слънце! – пожелал си каменарят. И в следващия миг вече бил не във файтон, а на небето и греел.

Точно си помислил каменарят-слънце, че вече е най-силен и пред него застанал облак. Скрил го от очите на хората, те си отдъхнали от жарта му и се радвали на облака. Значи облакът е по-силен – казал си каменарят-слънце. Искам да съм облак! И веднага станал. Наместил се пред слънцето доволен, че вече е по-силен от него, най-после е по-силен от всеки. Обаче в този момент задухал силен вятър и го понесъл по своя воля ту насам, ту натам. Облакът не можел да му се противопостави, вятърът със сигурност бил по-силен. Не му оставало друго, освен да поиска да се превърне във вятър. И ето го вятър. Цялото небе е негово. Може да си играе с облаците, може да ги подреди пред слънцето, от него зависи какво ще е времето, как ще се чувстват хората. И в този миг каменарят облак се ударил в нещо твърдо, в нещо непреодолимо, нещо много по-силно от него – твърда скала. Стояла непоклатима. Значи тя е по-силна и от вятъра, казал си каменарят и поискал да се превърне в скала. Най-после доволен. Най-после толкова силен. Най-после осъществил мечтата си от него да зависят нещата. Най-после край на терзанията. Отдъхнал щастливо. И в следващия миг видял, че към него се задава един най-обикновен каменар с кирка в ръката.

Много добре, но нека пък аз да ти разкажа за една държава, казва Силви. Вие я създадохте. И за да бъдем приети от нея, ни се налага да изглеждаме по определен начин. Не ни се налага да поумнеем, това даже пречи. Не ни се налага да четем, а да издържаме да слушаме пошла музика на гръмотевични децибели. Да сме много гримирани, да гледаме празно, да дрънчим на кухо, да сме навити за купон, да сме без изисквания, да отговаряме на всички изисквания, да говорим, без да казваме нищо. Да си мечтаем първо за дрешки, после за кола. Преди колата – за някой, който да купи колата. След това за някой друг, който също да купи кола, когато оня, първият, си я вземе, а междувременно да се оглежда за следващ потенциален купувач…

Ние сме много виновни пред Силви. Ние нещо сбъркахме с нашите резолюции и не направихме добра държава за момичета като нея. Докато бяхме заети с други уж по-важни неща, тя порасна и се оказа в държава, в която за да бъде добре не трябва да бъде себе си. „Този каменар… – казва Силви, - мислиш ли, че просто е можел да си представи целия цикъл и да си остане каменар, вместо да преминава през всичките тези премеждия?” Труден въпрос ми задава Силви, докато чета следващите й намерения за 2013-та година. „Второ: Да стана приятел с някого, когото не съм познавала досега. Трето: Да направя нещо, което не съм правила досега. Трето: Да отида на място, където не съм била досега.”

Не знам, Силви. Мисля, че всеки минава през премеждията си, въпреки че някой му е разказвал мъдри притчи. И така трябва да бъде – има разлика между това да се примириш да бъдеш каменар и да избереш да бъдеш каменар. И ти ще минеш през няколко роли, докато се завърнеш в своята. Няма как да ти го спестим. Можем като извинение само да правим знаците по пътя ти все повече и по-лесни за ориентиране. Оглеждай се, вглеждай се.