Горд?!?

Е сега вече наистина се ядосах на себе си. Вадя си тетрадката с решенията за 2013 година, задрасквам „Да спра да пуша!”, паля цигара и записвам ново решение: „Да спра да се притеснявам за Росен Плевнелиев!”

От първите си изяви като кандидат за президент този човек предизвиква у мен жалост, чисто женска, по-скоро майчинска. Усещам го всеки път като заговори. Чувствам се точно като се чувствах като родител на празненства в детската градина, когато някое по-плахо детенце си казва несигурно стихотворението. Все треперех дали ще стигне до края, дали няма да се разплаче. Отдъхвах си, като изкараше стихчето до края. Ей така ме кара да се чувствам и президентът. Ох, стигна му въздухът! Ооох, състави изречение.

А се оказа, че през това време той бил горд. „Гордея се с тази реч и ми се иска повече хора да чуят и да разберат посланията в нея.” Щом се гордее с „тази реч”, представям си как пък се гордее с участието си в театъра „Марковска” и цирка „Цацаров”. Основен аргумент за гордост: Светлана от Бургас му писала „Който има очи – да гледа, който име уши – да слуша.” Като уточним, че не го е казала Светлана от Бургас, а Исус от Назарет, вярно е. Който пък има ум, да мисли.

Ето какво мисля, че е станало всъщност.

Голям труд е бил положен в президентството в навечерието на новата година за изпълнение на бойната задача поздравлението на Росен Плевнелиев  да е различно от всички предишни. В такива случаи се прави мозъчна атака. Някой е казал, че текстът трябва да е не с обичайните политически клишета, а по човешки топъл. Прието. Друг е рекъл, че трябва да бъде произнесено не от висотата на трибуна, а в по-вдъхновяваща обстановка. Къде, къде – в библиотека. Трети е решил словото да се онагледи. С какво, с какво…С първото, за което човек се сеща – с картинки. Ако някой се беше замислил повече от минута, сигурно щеше да се сети за жестомимичен превод, само че кой у нас се замисля за повече от минута. А щеше да е и по-полезно от излишните картинки, и по-обхващащо всички българи.

Идеята за картинките по начало си е била лъжичката катран в кацата на меденото слово. Да си го кажем без увъртане: картинките у нас се крадат. Хората на президента задигнали картинка от сайт на „Балкантурист”, там пък я гепили от безбрежните пространства на интернет. Така лека-полека Скалистите планини се придвижиха от Колорадо до българското президентство, минавайки през Родопите. И лъжичката с катран стана черпак. Ако някой от екипа се беше замислил повече от една минута, можеше да се сети да призове от сайта на президентството хората да изпратят свои любителски кадри от красиви места в България…Гражданите щяха да станат съавтори на поздравлението, снимките щяха да са дарение с уредени авторски права и със сигурност щяха да са предостатъчни за една хубава изложба в президентството или поне за галерия в сайта. Само че до такива идеи се стига, като се мисли повече от една минута.

Най-странното в цялата работа обаче е, че един-единствен атрибут остава недосегаем – времето. То е заковано: пет минутки преди настъпването на съответната Нова година. Заковано е от Тодор Живков и на никого досега не му е минавало през ум да го откове. То си е и практично от една страна. Хората си хапват, пийват, смеят се или дремят, но почне ли да говори държавният глава, това е знак, че трябва да се извадят чашите за шампанско, да се донесе бутилката, да се приготви бойното снаряжение за пукотевицата. Но пък от друга страна краят на една година и началото на друга е лично и семейно време, не държавно и партийно. Поздравлението на президента Плевнелиев щеше да е наистина много по-различно, ако беше произнесено в друго време – в 20 ч. на 31 декември, да речем. Освен всички останали предимства – по-нормално е. Само че за това не знам дали е нужно да се мисли повече от една минута или повече от 23 години.

Спирам да се притеснявам за хора, които се гордеят с това, което не могат.