За драмите на десния избирател, за колапса на десницата и за бъдещето на България

Изкушавам се да се намеся в задочния спор между Едвин Сугарев и Весела Пашева. В тезите и на двамата има неща, с които съм съгласна. С други - по-малко.

Дали наистина всички тези 2 223 714 души бяха десни гласоподаватели. Или част от тях бяха привлечени от нещо невидяно и различно. Помня, че в зората на демокрацията в проучвания и анкети, където фигурираше въпрос: „Подкрепяте ли …” - тук следваше име на несъществуваща партия, движение или организация - отговорът гласеше „да”. Тогава беше налице масова готовност да се подкрепи нещо ново - в случая несъществуващ политически субект. Възможно е за част от хората тази готовност да е била повече магически импулс, а не обмислена осъзната потребност.

Сценаристите на прехода добре разчетоха тази готовност. Не един път - и то успешно, те моделираха поредния си проект, който привличаше масов интерес и доверие. Дотогава, докато съответният проект не изпълни наистина временното си предназначение.

Мисля, че немалка част от двата милиона и нещо се стекоха към НДСВ, след което пък оттекоха към ГЕРБ. През лятото предстои постъпателно движение към „България на гражданите”, макар и не толкова масово.

В самия СДС бяха заложени бомби със закъснител. Немалко известни от съюза лица, поздравяващи множеството със знака „victory”, постепенно разкриха към чий лагер принадлежат всъщност. Пред очите ми е Румен Воденичаров. Виждам как преминава сред аплодиращите го сини привърженици с вдигната дясна ръка с два пръста, виждам присвитите му очи и вълчата гримаса, наподобяваща усмивка. Още не бях чувала нищо за Илия Минев.

ОДС изправи страната на крака след управлението на специалистите по катастрофи, които пак щурмуват върха. Последните си имат свои привърженици, на които е изключено да се повлияе с каквито и да било разумни доводи. Нямам предвид тези, които имат действителен интерес от управлението на партията - като употреба на властови ресурс, като хронологично присъствие в тази власт - един вид роднинска щафета. Не, че и на тях може да се повлияе. Самият опит за подобно влияние би им се сторил неразумен и смешен. Имам предвид ядрото белокоси фенове, които ще приключат земния си път с неразколебана от многото поводи за това вяра.

Да, факт е неоспоримият отлив на синьото море. Факт е все по-трагичното представяне на изборите. За съжаление, имаше обективни причини за отдръпването. За съжаление, имаше и субективни, чисто личностни причини. Мнозинството сини гласоподаватели не се оказа монолитно и почти неразбиваемо цяло, каквото съставляват червените им „колеги”. Да, избори след избори следват наказателни вотове и те не са в полза на сините. Наистина има „срив на фона на най-позорни и корумпирани управления”, както пише Едвин.

Поредният такъв вот беше за ГЕРБ. Водачът и създателят му не се появи от нищото. Той беше появен оттам - появиха го, създадоха го, отгледаха го. Имаше дълга, търпелива и премислена реклама. Това беше нов продукт, който да пасне на масовия потребител, да се хареса безусловно. Цареше и цари благоприятна медийна среда. На такава среда управлението на ОДС - особено през втората му половина, никога не се е наслаждавало. Днес при никой трагичен инцидент, убийство или каквато и да е мизерия вестниците не излизат със заглавие „България уби дете”.

Не оспорвам, че много десни гласоподаватели в момента нямат своето представителство и не го припознават никъде. Тягостно е перспективата да е закачена на двата менци на кобилицата - ГЕРБ и БСП. Да, ДСБ и евентуална нова Синя коалиция може да не са върхът на сладоледа и никога няма да съберат два милиона, но при положение че нищо по-смислено не се появява - за кого друг да гласуваме, докато не излезе нов сериозен и убедителен десен проект.

Едно ми е ясно - дори да се появи такъв проект, и той не би обединил подобен брой привърженици. Но поне би могъл да се опита да бъде един от менците на кобилицата, ако не е в състояние да събере достатъчно подкрепа.

Отделно непренебрежимо мнозинство ще продължи да се лашка и да гласува за поредния нов „спасител” - предварително замислен и отгледан, а не самосъздал се „на полза роду” - както твърдеше един от тях. Всъщност, той отново се появи - засега в реклама, за да напомни, че все още би могъл да бъде актуален, доколкото актуална може да е притоплена манджа. Да напомни, че в политическия ни театър, предизвикващ стомашни спазми, отново е предвидена някаква роля и за него.

Още не е ясно колко точно и какви скиори ще се пуснат по пистата. Ваксата на нечии ски, обаче, още отсега издава силен аромат на нафталин. А други ще претендират за нова и невиждана досега марка.

Много добре си давам сметка, че „политическият вакуум вдясно предполага перспективата БСП отново - за четвърти път от началото на прехода - да се окаже на власт.”

Но има ли смисъл да спорим кое е по-голямото зло - ГЕРБ или БСП. Наистина ли този спор е най-важното нещо и върху него ли трябва да се фиксираме.

Първите се обявиха за коректив на вторите и на тройната коалиция, но демонстрират подозрителна приемственост на точно техните практики. Това е видно както от разкритията на сайта „Биволъ” за имотните сделки в Несебър, така и от синхрона между ГЕРБ и БСП да натрапят референдума за развитие на ядрената енергетика. Един от резултатите ще е профукването на „някакви си” 14 милиона по време на криза. За друг от резултатите изобщо не ми се мисли.

Синхронът по тази тема между сега управляващите и управлявалите непосредствено преди тях е очевиден. Развръзката предоставя два варианта - възможност за енергийна независимост или гарантирана стабилна мизерия и национална несигурност. Призиви да се гласува с „не” на референдума не могат да прикрият или да омаловажат този синхрон.

Напълно съм съгласна, че Бойко Борисов е „поредният призрак, с който БСП си подава топката, за да гарантира скритата си власт, както и за това - кои са истинските диктатори. Също - и за червените опасения, че няма да получат топката обратно, а ще последва неочакван за тях пас.

БСП може и да се опитва да играе ролята на ОДС от 1997, но тази роля не й подхожда и е най-малкото неуместно и нахално да претендира за нея. Защото излиза, че иска да обединява и да протестира срещу себе си или поне срещу значителна част от себе си. „Сам на себе си мъстящ”.

Освен всичко друго, враждите са една от причините да се подкопае солидарността сред десните избиратели. Докато не се е появило нещо по-добро, не виждам друг избор, освен ДСБ и евентуална нова Синя коалиция. Ако ще - дори с отвращение, но да се гласува. Защото време за друго до изборите няма и не може да се появи. Дано обаче се създаде в близко бъдеще. Но докато това все още не е станало и новата реколта вино все още не е готова, има опасност старото и помътено вино, от което не щем повече да пием, да се разлее. Като отречем безспорния му потенциал и възможности изобщо и по принцип, а не в сравнение с ГЕРБ и БСП, ги обричаме на по-голям парламентарен и всякакъв комфорт. 

Това имах предвид в предишната си статия „Покорени от възможното тук” - кой донесе най-малко вреда за България по време на така и несвършващия ни преход. Ако не отговорим правилно на въпроса и допуснем виното да се разлее - дори да не е „Dom Perignon” - ни очаква сух режим или пък някоя „изненада” като коалиция между ГЕРБ и БСП например, и то все заради „бльагото на Бльъгария”, както казваше един министър-председател.

Вероятно това е причина костовизмът ми със затихващи функции все още да не отмира напълно. Поне засега. Защото някои стари муцуни може по някакъв начин да са полезни, може още само да закърпват положението, но не до такава степен - че да го владеят и да задават дневния ред на България. А нали точно това искахме и искаме.