Фаталният чар на диктатурите

Историята се повтаря с обратен знак. Във времето на Сталин Москва събираше на поклонение леви интелектуалци, които омаяни от грандиозните манифестации и димящите комини, някак не успяваха да видят милионите, заточени в лагерите.
Днес към Кремъл, маяк на дясната контрареволюция, тръгнаха десни - Депардийо, лично ангажиран с кампанията на Саркози, може би утре Брижит Бардо, за която се говори, че гласува за Льо Пен.

С какво страната на победилата олигархия привлича звездите? С ултраниския плосък данък, с огромните социални разлики, които създават на елитите усещане за превъзходство? В търсене на индивидуалната си (финансова) свобода подобни хора избират по-малко свободни (политически) страни! Комизмът на историческото повторение е и в това, че сегашните идеологически поклонници вече не са млади, пламенни идеалисти: Депардийо във Франция наричат холестеролова торба, а секссимволът на 60-те смята да се задвижи към идеала с патерици.

Не бива да мислим всичко това като реално действие: колкото в Съветския съюз се заселиха левите Джон Рийд, Хърбърт Уелс, Вайан-Кутюрие, Бертолд Брехт или Валтер Бенямин, толкова според мен ще заживеят там и двамата актьори (някои интелектуалци бяха уловени от Сталин и вкарани в лагерите, но това е друг сюжет). Става дума за публичен жест на протест, подобен на този да се снимаш с Кастро или Хо Ши Мин като акт в полза на световната революция. Само помислете си как ще се чувства Бриджит Бардо, която не може да преживее евтаназирането на два болни слона в зоологическата градина, сред
руските дами от висшето общество, облечени във всевъзможни скъпи кожи!

Протестът е насочен срещу опита на социалистическото правителство на Франция да се върне към някакви форми на солидарност, колкото и несръчни да са първите стъпки в това отношение (конституционният съд отмени засега вдигането на данъците поради несъобразяването им с принципа на семейно облагане). Ето ви я глобализацията: както бизнесменът може да си прехвърли парите от единия край на света на другия с едно кликване на мишката, така звездите вярват, че могат да носят със себе си славата, където пожелаят. Майната й на нацията, майната й на културата, аз съм си аз, където и да отида по света: правителствата не само ще ме приемат, но ще се бият да ме привлекат, както правят с капиталите. Впрочем освен политическата акция тук има и известна лична реклама на застаряващи величия, която ще пропусна.

Дали може една звезда свободно да пренася престижа си от едно място на друго, тепърва ще видим. Англосаксонците със сигурност се радват на Депардийо, който доказва правотата на предпочитания от тях икономически модел, където всеки се оправя както може, а на държавата се възприема с подозрение. Във френскоговорещия свят обаче - включително в Белгия, където той първо опита да се пренесе - жестът изглежда крайно неморален. Френското кино и театър са традиционно най-субсидирани в сравнение с останалия демократичен свят. Т.е. славата и милионите на актьора до голяма степен се дължат на високите данъци, които сънародниците му са плащали в продължение на десетилетия. Сега, когато идва момент от неговите данъци да се подпомогне израстването на млади актьори, той изведнъж става англосаксонец: моето си е мое, а вие се оправяйте.

Дебатът е така остър, защото зад него стоят много по-дълбоки проблеми на глобалния свят. Когато стане дума за данъци, обикновено напред изваждат единични случаи – певци, футболисти, откриватели, т.е. хора, които са спечелили огромното си богатство благодарение на някакъв талант или поне късмет, и които впрочем не представляват особена тежест в бюджета.

По-трудно става, когато решат да откажат национална солидарност по-невидимите и по-важни за нацията индустриалци, едри собственици, наследници, акционери. Да кажем, представете си, че Франция реши да напусне някой богат човек от автомобилната индустрия. От войната насам този отрасъл е мощно подпомаган от държавата - до степен, че едва ли би издържал сам в глобалната пазарна среда. Ще върне ли индустриалецът полученото от сънародниците си, преди да замине?

Подобна е моралната дилема днес във всички етатистки режими – преживяхме го в края на социализма у нас, започват да се сблъскват с нея в Китай (където половината от децата на Политбюро учат в Америка). Държавата развива някакви индустрии, материални или идеални, после едни индивиди пренасят натрупаното на други места. Трябва ли държавата да се откаже да не помага на индустриите? Или по-скоро трябва да се ограничи изнасянето на стойност?

В идеалната сфера на звездите отговорът е лесен – всеки е свободен да прави каквото си иска, а Господ ще го съди. Само че жестикулациите на звездата в случая маскират по-тежката тема за разпада на териториалната солидарност и приватизацията на националните активи.

Но да оставим икономиката. Привличането между Франция и Русия има стара културна история. Тези две страни влизат в модерната епоха не само без да отменят аристократическите йерархии, но и като ги модернизират, колкото и парадоксално да звучи това. Съветската система се учи, но и успешно задминава френската в изграждането на модерни интелектуални елити чрез система от ордени, почести и привилегии, които да направят тази прослойка независима от вулгарната стихия на пазара.

Във Франция, разбира се, средата е по-симпатична:
тя не само не ограничава, но разширява свободата на духа, а големи интелектуалци се раждат както във, така и извън официалните йерархии. В съветската версия, знаем, йерархията е просто инструмент на терора, който закалява духа на тези, които са изключени от нея. Но ако се абстрахираме от моралните съждения, социологически погледнато, между двете системи има много общо.

Интелектуалецът се чувства обгрижен, “уважен” от властта, нарцисизмът му (орган, силно развит при художествените лица!) е непрестанно удовлетворяван - с него се ръкуват държавни глави, канят го на трибуни, закичват го с държавни отличия. Доколкото знам, кралят на Белгия не се размърда особено по случая Депардийо. Виж, Путин веднага подписа указ и приши към имиджа си част от популярността на актьора, както правеха диктаторите от миналото. Вярно, че сегашният президент на Русия не е Сталин, но има нещо общо, и то не само при потъпкването на демокрацията, но и в боравенето с духовната материя. Приема, виждаш ли, представителя на високата култура, но хвърля в затвора недодяланите пънкарки от "Пуси Райът"...

Заслепени от нарцисизма си, интелектуалците често попадат в капана на аристократичната диктатура. Навремето СССР (както и България) охотно гощаваше културни дейци, решили да уважат режима. За разлика от сега те най-често бяха съвършено неизвестни, избрани след мъчителни бюрократични процедури от идеологическия апарат, през който могат да минат само най-безпроблемните единици. През 90-те едни френски приятели, попаднали в Иркутск, бяха удивени от това, че на улицата често ги спирали образовани хора и казвали „Франция? Да, да, познаваме френската литература, големия писател Пиер Гамара”. „Кой пък е той?”, питали моите приятели.

Времената се менят, сега никой няма да инвестира в Пиер Гамара: дори диктатурите се икономизират. Случаят с Депардийо и Бардо обаче ни показва колко малко трябва днес и най-популярният човек на планетата в миг да се опозори.