Какво да се прави оттук нататък?

Статията е написана на 20 ноември 2011 г., когато Синя коалиция все още имаше, а председател на СДС беше Мартин Димитров. Независимо от разликата във времето, я поместваме тук и сега, защото част от темата й попада в мишената на породилата се в сайта дискусия. Става въпрос за статиите: "Драмата на десния избирател" от проф. Михаил Константинов; "Драмата на десния избирател - 2" от Весела Пашева; "Колапсът на десницата и бъдещето на България" - І и ІІ от Едвин Сугарев; "За драмите на десния избирател, за колапса на десницата и за бъдещето на България" от Славея Балдева; "Защо китовете се самоубиват" от Весела Пашева.

Авторът (the trooper) също представя своята гледна точка, а по всичко изглежда, че с поредното мнение дискусията остава отворена в търсене на оптималния вариант - полезен както за дясномислещите хора, така и за България.

                                                                                                       С.Б.

(изводите от анализа - http://thetrooper.blog.bg/politika/2011/11/19/zashto-se-stigna-dotuk-vtora-chast.853227)

Тази част от анализа е насочена основно към партия ДСБ, но тя може да бъде от полза и на членовете и симпатизантите на СДС, тъй като голяма част от проблемите в двете партии са идентични.

След изборен провал най-лесно е да се тръгне по пътя на обвиненията. Виновен е щаба, или централата, или „предателството на СДС“ и т.н. Възможно е да се потърсят конкретни лица за изкупителни жертви. Това е най-неприятния, но за съжаление напълно възможен сценарий. Тогава, вместо да се помисли трезво за това какво е положението и как да продължим напред, енергията на активистите ще бъде насочена във вътрешно партийни битки. От които никой извън партията не се интересува. И които създават опасност от ново разцепление.

Успокоението, че „видите ли, не сме чак толкова зле“ също е пагубно. Да, вярно е, че на национално ниво Синята коалиция (заедно, поотделно или в местни коалиции) събира около 220 хиляди гласа за общински съветници. Което щеше да е достатъчно, ако днес имаше избори за парламент. Но в ситуация на разпад на ядрото, след 2 години, когато са редовните парламентарни избори, тези гласове има опасност да се свият значително. И тогава ще трябва да се прави „пожарна“ коалиция между ДСБ, СДС, РЗС, ВМРО, НДСВ и др., за да се премине 4-процентовата бариера. Което пак няма да е сигурно, ако сегашните процеси се задълбочат и избирателите не получат адекватни сигнали за промяна.

Вече се чуват и гласове за „създаване на нова дясна партия“. Да, България има нужда от дясна партия, но въпросът е дали десните хора към този момент сме готови да я създадем? Тук не става дума за това няколкостотин души, които изповядват истнските десни ценности, да се съберат в една зала и да учредят партия. Става дума за това дали обществото е готово за такава партия, независимо дали е нова, или някоя от досегашните е завила надясно.

Ако днес се учреди истинска дясна партия, тя много бързо ще бъде смазана и/или дискредитирана от крепителите на сегашното статукво. За да бъде една партия устойчива, тя трябва да има зад себе си както критична маса убедени последователи, така и солиден финансов гръб. Колкото и на някои от нас да се иска ДСБ да се превърне в дясна партия, факт е, че поне 70% от членовете на партията са (не)осъзнато леви. Затова пътят е към плавен завой надясно, чрез просветителска дейност и постепенно налагане на десни ценности – както в партията, така и сред обществото. Създаване на кръгове от съмишленици, които бавно и упорито да отстояват дясното. Намиране на път към хората с десни убеждения – в средите на бизнеса, свободните професии, академичната общност, висококвалифицираните специалисти, Църквата, армията. Спечелването на тяхното доверие ще накара хората с финансови възможности да ни възприемат насериозно и да инвестират в подобен проект. Защото днес има хора с осъзнато десни убеждения, които нямат политическо представителство. Само че те не припознават никой от самообявилите се за „десни“.

В момента ДСБ е наистина в комплицирана ситуация. Безогледната канонада срещу ГЕРБ ще продължи да води до асоцииране с БСП и ДПС. Анти-БСП риториката обаче няма да донесе гласове, защото това го прави и ГЕРБ. А тя е голямата и силна партия. В подобна ситуация единственият шанс е в позиционирането. Ние в ДСБ първо трябва да си отговорим на въпроса: „Кои хора искаме да представляваме?“, а после и на втория въпрос: „Как да спечелим тяхното доверие?“

Шансът на ДСБ е в заемането на дясното. ГЕРБ са анти-БСП, но не са десни. Дясното в България е празно. Затова ние не просто трябва да се заявим като десни (това го правят и други партии, но без успех), а да покажем с поведението си какво е да си десен. Тогава заблудата, че ГЕРБ е дясна партия ще отпадне от само себе си.

Дясното в политиката стъпва на изброените в началото на анализа фундаменти. Тяхното отстояване като политическо верую може да създаде у част от обществото желание за връщане към християнския морал, традициите и националните ценности. Това ще бъде дълъг в политическо отношение процес, но трябва все някога и все отнякъде да се започне. И не толкова заради самото дясно, колкото заради България. Защото единствено връщането на тези ценности може да спаси България като държава и същевременно да превърне населението на страната в нация.

Ако ДСБ не започне да става дясна партия, някой друг ще я изпревари. Или още по-лошо, ще изимитира „дясност“, което отново ще ни отдалечи от това, към което се стремим.

Дебати от рода на „с или срещу ГЕРБ“, „със или без СДС“, „обръщане към ядрото или подаване на ръка към гражданското общество“ са чисто тактически и конюнктурни. Те в никакъв случай не бива да ни отклоняват от истинското предизвикателство, а именно да формулираме национална цел. Защото след приемането в НАТО и ЕС (все цели, формулирани от „сините“) България няма национална цел. А без национална цел няма смисъл от ДСБ, защото така или иначе няма да има България.

България има нужда от своите истински водачи. И те ще се появят от нашите, десни среди, където са събрани потомци на болярски и възрожденски родове, на царски офицери и бивши политици, на административния, индустриален и интелектуален елит на преддеветосептемврийска България. Кой друг, ако не ние? Кога, ако не сега?

Лозунгът на нашата кампания в София бе „В крак с времето“. Крайно време е и ДСБ да влезе „в крак с времето“. Да излезе от тясната дреха на дребнавите политически сметки и да осъзнае своята историческа мисия. Обратното означава отиване в политическото небитие.