Субсидирана демокрация

 В средата на октомври миналата година експертното правителство на Италия оряза финансирането на политическите партии за сметка на пострадалите при земетресения. „Абсурдно е партиите да получават по 4 евро на глас, когато живеем в метални фургони”, възнегодуваха жителите на два пъти раздрусаната област Емилия-Романя, а политиците без бой се разделиха с близо 50% от субсидиите си.

В същото време у нас управляващите предложиха с част от държавното финансиране партиите да платят пропорционално „ядрения” референдум, насрочен впоследствие за 27 януари 2013 г. Идеята лансира министърът на икономиката и енергетиката Делян Добрев („Би трябвало БСП и ГЕРБ да платят за допитването до народа, даже само БСП, защото ГЕРБ не са искали референдум”), а финансовият му колега Симеон Дянков я доразви с аргумента „парите да не излизат от държавния бюджет за сметка на болничната помощ, пенсионерите или културата.”

БСП, която не просто инициира допитването, а по презумпция би следвало да обгрижва „унизените и оскърбените”, обаче яростно се възпротиви. Лека-полека идеята отшумя, докато на последното си заседание през 2012 г. правителството одобри план-сметката (13.8 млн. лв.) за провеждането на референдума. Тя, естествено, ще бъде платена от всички български данъкоплатци, като добрата новина е, че поне ще ни излезе наполовина от първоначално заделените в резерв 30 млн. лв.

Тези 13.8 милиона обаче не са и сума за пренебрегване, особено когато заради поддържането на строга бюджетна дисциплина правителството замрази пенсиите и майчинските помощи.

Те, например, са незначително по-малко от годишната издръжка на Университета за национално и световно стопанство (15 738,4) и значително повече от бюджетите на трите национални академии по изкуствата, взети заедно – театралната (3 051,4), музикалната (4 105, 8) и художествената (4 359,2). Надвишават почти два пъти държавната субсидия за Лесотехническия (7 032,7) и кажи-речи три пъти тази за Минно-геоложкия университет (4 499, 1).

Какво пречеше партиите, и особено БСП, да платят поне част от „масрафа”, е въпрос с понижена трудност. Липсата на солидарност с целокупно удареното от кризата общество не е новина, което обяснява защо през 2013 г. партиите ще получат около 51 млн. лева от бюджета. Само с 8 милиона по-малко, отколкото е издръжката на Българската академия на науките, и точно с 20 млн. повече от Медицинския университет в София!

Давам примери с учебни и научни институции, за да не бъда упрекната в сиромахомилство. Което впрочем би било лесно:

С 13.8 млн. лв. всички пенсии могат да се увеличат с 60 стотинки. Смешно е, но по-добре от нищо, нали?

Отделно от това биха се повишили почти двойно еднократните помощи при раждане на дете (250 лв. за първо, 600 лв. за второ, и по 200 лв. за всяко следващо).

Още: щом през 2012 г. бяха похарчени 12 млн. лв. за лечението на 715 деца в чужбина, то през тази година сумата за референдума би стигнала за лечението на поне толкова или дори повече от 715 деца.

Вярно, от 1 януари минималната работна заплата беше увеличена на 310 лева, а оттам субсидията за партиите, спечелили над 1% на парламентарните избори, също можеше да нарасне. Нека припомня: по времето на тройната коалиция парламентът реши да увеличи парите, като за всеки глас държавата отпуска не 2%, а 5% от размера на минималната работна заплата, която тогава беше 240 лева. На следващата година новите управляващи от ГЕРБ гласуваха за намаляване на партийните субсидии с 15%, но след това ги възстановиха на старото равнище от 12 лева. В Закона за държавния бюджет за тази година тя продължава да е 12 лева за всеки подаден глас, което съответства на равнището от 2009 година – скромен жест към данъкоплатеца, който едва ли би преглътнал цинизма да се излеят повече пари в партийните каси.

В същото време, за сведение на разгневените жители на Емилия-Романя и най-вече на българските граждани, въпросните 12 лева правят около 6,13 евро на глас. В най-развитата икономика в Европа – Германия, политическите партии получават субсидия от 0,85 евро, и то само за първите 4 милиона гласа. За всеки глас над 4 милиона тя става 0,70 евро.

За разлика от германската, нашата държава дава 7 пъти повече средства на партиите. Пък и зависи как пресмятаме. Когато през 2009 г. парламентът увеличи рязко партийните субсидии, тези 12 лева бяха 5% от минималната работна заплата, а жалките 0,85 евро за германските партии - някакви си 0,05% от минималното месечно възнаграждение в страната. Всъщност бием германците близо 100 пъти!

Във Великобритания положението е още по-трагично. Там държавата също подпомага политическите партии, но по особено коварен начин. Не плаща на глас, а покрива само някои административни разходи. Още по-коварното - не на всички партии, а само на тези, които са в опозиция. Управляващата партия не получава нищичко от държавата. Нейният единствен ангажимент е да управлява безплатно, като в същото време осигурява средства на опозицията да я критикува, даже да състави правителство в сянка, издържано от бюджета...

Когато в края на мандата на тройната коалиция беше прието драстичното увеличение на държавното финансиране на партиите основният аргумент беше, че така ще се намали чувствително възможността да получават средства с неясен произход, както и че солидната сума ще се използва от политическите формации за подготовката на кадри.

На практика обаче партиите харчат субсидията си главно за заплати, наеми и консумативи на централите си и местните партийни клубове. По признание например на бившия административен секретар на управляващите, сега шеф на ГЕРБ-София, Цветомир Паунов, на щат към формацията са 270 души, които от средата на 2009 г. до началото на 2011 г. са получили над 3,5 млн. лева.

Отново от субсидията преди две години ГЕРБ купи на министрите и депутатите си iPad-и за 200 000 лева, а през 2010 г. премиерът Бойко Борисов пътува с правителствения самолет за сметка на формацията, за да гледа футболното дерби „Ел класико” между отборите на „Реал”-Мадрид и „Барселона”. Дори с щедрия си жест да подпомогне с 1 млн. лева от партийната каса пострадалото от скъсана язовирна стена село Бисер, управляващите де факто пак нарушиха Закона за политическите партии, а дарението им с парите на данъкоплатците напомни приказката „с чужда пита помен прави”...

Дали в година на парламентарни избори извършването на подобна благотворителност няма да представлява още по-сериозно изкушение?

Ако министър Дянков наистина беше силно загрижен за „болничната помощ, пенсионерите или културата”, нямаше нищо по-лесно от това да поореже субсидиите на партиите. Още повече, че липсват каквито и да е признаци след 2009 година „черното” финансиране да е намаляло. Напротив, многобройните скандали за купуване на гласове и лобистките поправки в законодателството говорят по-скоро за обратното.

Но има още един сериозен аргумент против раздаването на държавни субсидии на основата на последния резултат, получен на парламентарни избори: българската политическа система е нестабилна, за разлика от страните с утвърдена демокрация, хората бързо се разочароват от политическия си избор и рязко сменят предпочитанията си.

Само за 8 години, например, избирателите на НДСВ намаляха над 15 пъти. От друга страна, на всички парламентарни избори през последните 20 години са се появявали нови партии, които бързо са събирали значителна подкрепа. Те не са субсидирани от държавата и сегашната система създава неравностойни условия за участие на „старите” и „новите” партии.

На предишните парламентарни избори най-масовата „тарифа” за купуване на гласове беше 50 лева. Почти толкова  са парите, които партиите получават за всеки глас за 4-годишния период между два вота. Всъщност, получават ги от избирателите. И в крайна сметка се оказва, че чрез държавната субсидия стимулираме партиите да купуват гласовете ни с нашите пари.

Звучи цинично, но е факт.

Сп. „Тема”