Свободата днес и тук 04 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ВИК ЗА ИЗРАЗ (фрагменти)

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Божидар Кунчев

1.

Готфрид Бен, един от най-значимите в европейската литература, пише за “…измъчения европейски мозък, който прогони от земята боговете и животните, създаде от вътрешни и външни разрушения мисловни помощни конструкции, красиви думи, арии, изхабявания.” В едно от стихотворенията си поетът казва:

Кризи в изразяването и еротични пристъпи:
това е днешният човек,
отвътре кухота,
континуитетът на личността
се съхранява от костюмите,
които при добра материя траят десетилетие.
Останалото са фрагменти,
полузвуци,
откъслечни мелодии от съседски къщи,
негърски спиричуъли
или Аве Марии.

(“Фрагменти”)

Но Готфрид Бен има и друго стихотворение, което завършва така: “Да живееш, туй значи мостове да хвърляш/ над реки, във които вода не струи” (“Епилог 1949”). За мен истината се намира и в двете творби. Кризата, полузвуците, кухотата или с една дума – патологията. Такъв е този “фрагмент” от потока на времето, наречено модерно, а после постмодерност, но както и да го назовем, то е човешкото ни време, задължаващо ни да строим мостове над реките му. И да направим така, че те да се напълнят с животворната вода на това, което ни липсва.

За това ще ни помогне изкуството, което за Бен е “същинска задача на живота”. За Готфрид Бен “мирозданието е желание за форма, човекът е вик за израз”. Само този вик ще превърне аморфното ни съществуване в качествено, но за това са нужни “най-голям дух и най-голямо умение, иначе всичко е маниерна игра и детинщина.”

Прочетох много от стихотворенията  на Бен, издирих и “Двойствен живот”, “една от най-значителните автобиографични творби на ХХ в.”, както я определя Надежда Андреева. Преди години тя издаде като преводач и автор на студия за поета книгата “Метафизика на формата”, съдържаща негови стихотворения и есета. Цитираните мисли на Бен са от тази книга. Като пише за живота и творчеството му, Андреева, казва: “Развитието на антропологията и мозъчните изследвания, на биологията успоредно с физиката, Дарвиновите възгледи за произхода на човека, откриването на закона за запазването на енергията, този всеобщ възход на точните науки внушава идеята за пълната разбираемост на нещата и създава нов човешки тип. Бен е безпощаден, когато изброява неговите отличителни черти, той трупа мрачни до черно определения: “…материалистично организирания консуматорски тип, монтажния тип, оптимистичен и повърхностен, цинично надрасъл всяка представа за човешка съдбовност”, или “…човекът е добър, неговата същност е рационална и срещу всички негови страдания може да се води хигиенна и социална борба…, мирозданието е достъпно за науката, от тези две идеи произлезе разпадането на всички стари връзки, разрушаването на субстанцията, нивелирането на всички ценности”.

2.

Боян Пенев:

“Политически се освободихме, но краят на духовното ни робство не се вижда.” И сега тези думи трябва да ги повторим с горчивина, защото робството ни продължава. Не можахме да убием роба в душите си. Истината за причините и последствията се оказа безпомощна. Очевидно част от хората няма нужда от нея. Така, както го писа един политолог, “мутризацията на българската икономика и общество беше и си остава мощната антитеза на крехката и уязвима посткомунистическа демокрация.”

3.

Чеслав Милош раз­миш­ля­ва­ше за тра­ги­ка­та на живота, на­сил­ван от по­ли­ти­чес­кия терор. Тъкмо онези, ко­ито тряб­ва­ше да бодърстват, прис­пи­ва­ха съ­вес­т­та и ра­зу­ма си. Писателите, за ко­ито ни го­во­ри Милош в „Поробеният ра­зум“, бя­ха из­гу­би­ли „вку­са“ си. Затова и Милош твърдеше: „Няма друг път за чо­ве­ка на изкуство­то, ос­вен да се довери на вът­реш­на­та по­ве­ля и да при­еме рис­ка да из­ра­зя­ва това, ко­ето сам смя­та за истина. Тази вът­реш­на по­ве­ля би би­ла абсурд, ако не се опи­ра на вя­ра­та в един по­ря­дък от ценности, съ­щес­т­ву­ващ от­въд из­мен­чи­вос­т­та на чо­веш­ки­те дела, то­ест вър­ху ме­та­фи­зич­на­та вяра. В то­ва се зак­лю­ча­ва нак­рат­ко тра­ге­ди­ята на два­де­се­ти век. Да тво­рят днес мо­гат са­мо хората, при­те­жа­ва­щи все още та­зи вя­ра (…)“.

4.

Фокнър казва, че “проблемът за духа повече не съществува. Остана само един въпрос: кога ще разкъсат тялото ми на части ? Отказвам да  приема това.  Вярвам, че човекът не само ще устои: той ще победи.”  Почерците са различни, писателите и философите не забравят за кризисната ситуация. Философът  Муние ратува за доверие към  човека, който за него е  “смисъл и увенчаване на участта на света”. Муние пише, че “личността е духовно същество,  конституируемо като такова с начина на съществованието си  и самостоятелността в своето битие; тя поддържа това съществование посредством приемането на някоя йерархия на свободно прилагани и вътрешно преживени ценности, посредством отговорното си включване в дейност и постоянно осъществявано общуване; по този начин тя реализира дейността си в свободата и освен това развива посредством творчески актове своеобразието си в цялото му своеобразие”. Муние казва, че културата може да бъде само  личностна и метафизическа. “Метафизическа означава, че нейните цели са над човека, над чувството за удовлетвореност, полезност и социална функционалност. Личностна означава, че само вътрешното обогатяване на субекта, а не порастването на неговите умения, действия или начин на говорене заслужават да се нарекат култура.“

5.

Безусловната повеля, за която говори Ясперс, е въпрос на вяра, избор  и свобода. Ако са толкова много злините в живота, дължи се на това, че безусловното, свещеното, е чуждо  на онези, които и сега са насилници, и отново деморализират човешката реалност,  която още наричаме “общество” и “народ”.

Необходимо е да се положат огромни усилия за възпитанието ни. Карл Ясперс казва, че “да си човек, означава да ставаш човек”. Кой  друг ще ни помогне в този процес, ако не вярата, изборът и свободата.

6.

Предишните властници се окопаха във всички сфери на живота. Никой не беше наказан. А трябваше да се прочете историята и да се направят съответните изводи, за да станат те ефикасни морални присъди. Това не се получи и понятията се размиха, изгубиха своята точност. Обществото заболя и от нови болести, без да се е излекувало от предишните.

Фабриките и заводите са пак   т я х н а   собственост. Мутрите, повечето вестници, повечето телевизионни канали и радиостанции, банките, нравствената деградация – всичко, даващо облик на живота ни, се дължи на факта, че не бе потърсена отговорност. От  о н е з и…

7.

“Не се вижда начин човечеството да бъде освободено като цяло, облепено с фалш, отдадено на низша истина, то винаги ще бърка видимост със съдържание.” (Чоран) Сегашното му състояние, пък и цялата му история, сякаш потвърждават тази мисъл. А тя ме подсеща и за мисълта на Кенет Уайт, че “Не може да има  р а з в и т и е  върху основа като нашата.” “Ако веднъж – казва той – променим терена, ние ще бъдем освободени от тинята и гнилотата, които въпреки всичко не могат да се нарекат живот.” Но как да стане? И дали е прав Чоран, казвайки още: “Замесен ли е Сатаната, просветление няма.”

Чета го, той ме привлича с негативните си съждения, в които долавям много истина. Издирих гроба му в гробището на Монпарнас, направих снимка на къщата с мансардата, където е живял. Един от неговите преводачи на български ми каза, че го е посещавал там. Спомена ми за акцента, с който е говорел на френски. Но пък знаем, че е писал на този език като голям писател и философ.

Чоран пише: “Разбереш ли, че всеки проблем е лъжлив проблем, намираш се в опасна близост до спасението.” А за себе си е написал:  “Аз съм един  ч у ж д е н е ц: за полицията, за Бога, за мен самия.”

Сюзан Зонтаг казва: “Както Ницше искаше да желае своята морална самота, така Чоран иска да желае трудното. Не че есетата са трудни за четене, не че техният морален смисъл, така да се каже, е безконечното разкриване на трудността. Разсъждението в едно типично есе на Чоран може да бъде описано като мрежа от предложения за мислене – предлагано заедно с едно разпиляване на основанията за продължаващо поддържане на тези идеи, да не говорим пък изобщо за някакви основания „да се действа“ въз основа на тях. Чрез своето комплексно формулиране на интелектуални безизходици, Чоран конструира една затворена вселена – на трудното – която е и темата на неговия лиризъм.”

8.

Случва се заради нашето лекомислие или заради доброто стечение на обстоятелствата да не осъзнаваме  трагичното като същностен момент в живота. Ако пък го осъзнаваме,  не бива да изпадаме в “непрогледна чернотата”, в “злината и порока”( Ван Гог). Стане ли това, животът ни е вече онази безнадеждност, която ще ни погуби. Изстрадана от Чоран, основен тон на книгите му, трябва да я мислим  като него. Но с тази безнадеждност не може да се живее, поради което предпочитам да се опра на Камю с истината му:  “Бунтувам се, следователно съществуваме”.  Бунтът на Камю не отрича “смазващата съдба”, но отрича “примирението, което би трябвало да я придружава”.

9.

Според Чеслав Милош “историята е голяма шегобийка, която непрекъснато ни изненадва.” А според Октавио Пас историята е “непредсказуема, защото главното й действащо лице, човечеството, е олицетворение на неопределеността.” Ще цитирам и Лешек Колаковски: “За тези, които черпеха вдъхновение от марксистката идеология за утопичните си мечти, историята не беше нищо повече от претекст, поддържащ вярата им, че естествената според тях неизбежност скоро ще вдъхне живот на плодовете на тяхното въображение. Месианските очаквания предоставиха правото да се използват всякакви средства и всякаква форма на насилие, за да бъде постигнат бъдещият златен век.”

Ето и думите на Радой Ралин: “Страшни са изненадите на историята. Тя определя какво човек е постигнал, а човек сам не може да прецени какво е постигнал.”

10.

За Хенри Дейвид Торо няма да има свободна държава, докато „държавата не признае личността за по-висша и независима сила, от която произлизат цялата нейна сила и власт, и не започне да се отнася към нея в съответствие с това“.

11.

“Няма по-жалко нещо от думата, а тъкмо тя ни извисява до усещането за щастие, до върховно разпростиране, когато оставаш съвършено сам, освободен от всякакъв товар.” (Чоран) Странно ми е, че този философ, у когото всяка дума излъчва толкова смисъл, красота и значения, говори, че думите са жалки. Но пък съм съгласен, че думата ни извисява. Доказва го чувството, което ни обзема, когато четем поезията и прозата на майсторите, включително и мислите на Чоран, които, без да ни правят щастливи, ни освобождават от товара на илюзиите. Ако не до щастието, те ни извисивят до свободата на съзнанието, която е особено щастие.

12.

Ортега-и-Гасет  пише за това “вулгарно самодоволство” на човека, който е забравил за духовните традиции.  Смазан от издребнялото си настояще,  човекът май не осъзнава, че  е “заплашен от израждане”.

13.

Помислих си къ­де са ко­ре­ни­те на ор­га­ни­зи­ра­но­то насилие, на как­во се крепи,  не са ли по някакъв начин не­го­ви съ­учас­т­ни­ци и онези, ко­ито ня­мат об­що с него, но са се примирили, мълчали са. Каква е фи­ло­со­фи­ята на на­си­ли­ето? Защо, независимо от различните епохи, се разчита  на сходни или на  ед­ни и съ­щи пох­ва­ти и най-ве­че на лъжата и терора, на ма­ни­пу­ли­ра­не­то на об­щес­т­ве­но­то съзнание, на из­мис­ля­не­то на зап­ла­хи и врагове?

14.

Историята, в която захвърлят човека, го обрича на забрава и нейното бездушие не познава граници. Затова Радой Ралин пише в “Обяснение в ретро”: “Историята е бездушна дама!” Работата на поезията е да я очовечи – продължава той.

Артистът в историята, поетът в хода на времето, което му е чуждо. И на тази тема Радой Ралин има стихове с богат подтекст. Поразява с драматичната си експресивност неговата “Балада за края” – размисъл  за съдбата на Добри Чинтулов след Освобождението. “Вече е свободна раята…”, а поетът, с чиито песни робът се е възраждал, се оказва ненужен и забравен. Останал само с личните си страдания, защото е загубил най-близките си хора, той гасне в самота. “Песните му забравиха всинца”, сега е време за “възмогване”.

15.

Сюзан Зонтаг, пишейки за Чоран, отбелязва, че формирането на човека е всъщност история за “изчерпване на неговите възможности.“ Струва си да помислим дали е така. И сигурно ще се съгласим със Зонтаг, ако имаме предвид изчерпаната ни възможност да вярваме и обичаме.

16.

Смисълът се завоюва непрекъснато. И дълбоко вярващият в него може да се осъмни. Да   б ъ д е ш,  да въплъщаваш смисъла в живота си, е много трудно. Това е подвиг. Правилният избор, особено в граничните ситуации, е вече подвиг. Епидемията в “Чумата” на Камю  погубва и невинните деца. Почти невъзможно е да  се направи избор. Но и при тези обстоятелства има хора като доктор Рийо, направил  своя избор.  Докторът знае, че “този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелства не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.”

17.

Вкусили от плодовете на онова дърво на познанието, покатерили се и върху него, стъпка по стъпка, от клон на клон,  се придвижваме нагоре, но върхът на дървото не се вижда. Губи се в безкрая, който не е според силите ни. Жадни сме, но водата, която поглъщаме е на капки. Отчайваме се някой път, за да предпочетем уюта на известното пред непонятното и неизвестното. Стигнахме дотам, че вместо Абсолютното с неоправдано самодоволство заговорихме за тоталната власт на относителното, рискувайки да изгубим досегашните си хоризонти и опорни точки. Стигнахме дотам, че се отказахме от безусловното, за да твърдим, че това, което сме, което съществува и към което се стремим, е в едно и също време истина и неистина. Затова ли искахме да разберем себе си и света? Нали съзнанието ни търсеше положителния смисъл, тайната, която утешава и ни дава надеждата.

Не мисля, че това е краят, колкото и да са признаците за едно поражение. И това ще отмине. Ще се върнем назад, но е възможно и да продължим напред, ако разумът,  колкото и да не е съвсем разумен, както казва един философ, не се предаде. Случи ли се това, а е съвсем възможно, защото атомните бомби не са унищожени, ще загинем. И поне тук, на безкрйно малкото ни атомче, наречено Земя, няма да го има повече проблемът за разбирането. Изобщо няма да има никакви проблеми. Ще го има само Нищото.

Но нали надеждата ни още не е умряла? Моята поне, така крехка, познала и пристъпите на отчаянието, все още трепти. Не искам да ме напусне и не искам да допусна, че светът ще свърши. Защото краят му ще означава да няма вече кой да прочете книгите, с които и аз съм живял. Да няма вече кой да види египетските пирамиди, картините на Ван Гог. Да няма кой да слуша музиката на Бах и Моцарт, да се радва на изгревите и залезите и на свой ред да си каже това “ако можехме да разберем.”

Какъвто и да бе досега животът ми – устремен, познал радости и мъка, объркан, но  и с просветления, ще кажа като Йосиф Бродски, че съм му благодарен. И никога няма да го прокълна. Вървях с моите “какво, кого и защо”. Заради това питане бяха и моите размисли, книгите, които четях, стиховете, които помня наизуст,  запомненото  от мъдреците. Живеех с убеждението, формулирано от Бердяев, че личността е качествено постижение. Че тя е тъкмо обратното на човека-маса, на ординерния човек, на стадното в човека, за което са писали големите мислители. И страдах, че пътят до раждането на личността в човека е така дълъг и от повечето хора – избегнат. Изтръпвах заради истината в думите на Чеслав Милош, че “всички носят печата на непълната човечност.” По пътя си и аз разбрах, че “човекът не е завършено творение” (Албер Камю). Но пък намирах опора при Ясперс с неговата мисъл, че “за да бъде самият себе си, човек се нуждае от позитивно изпълнен свят.” Търсех тъкмо този свят. И понякога го намирах, но и досега ме преследва натрапчивото чувство за криза, по-голяма от предишните, за разпадане на ценностите, което и мен тревожи, защото е набрало голяма скорост.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional