Хората, глупако!

Търсенето на лесна формула за прераждане на залинели партии или създаване на нови е сред любимите занимания на българските политици. Особено в настоящия изборен сезон. Някои („Атака“) се обръщат към добре познатата истерична политическа сценография, други (партията на Меглена Кунева) пробват прераждане в реално време, трети („ГОРД“) инсценират ярост чрез почасови протестиращи. Установените партии отдавна са се отказали да си общуват „с низините“, депутатите не си ходят по избирателните райони, защото ролетката следващия път може да ги прати на другия край на страната, за „гражданско измерение“ винаги можете да  пришиете някоя обръчова структура. Държавните субсидии удобно премахват нуждата от хора, които плащат членски внос, а разликите и екстрите спокойно могат да бъдат осигурени от някой благодетел. „Стари“ партии като СДС си загубиха националната структура без дори някой да обърне особено внимание. Въобще, формулите на политически успех включват всичко само не и усилие за обръщане към избирателите.

Удобна патерица за това статукво е и идеята за „медиаизацията“, миграцията онлайн на безструктурното общество, което и без това няма как да откриеш „на терен“. Гласовете са или „онлайн“ или просто се пазаруват. Между тези две „реалности“ няма поле за смислено политическо поведение, няма и смисъл да се пробва. Подобна теза е удобно алиби в българската среда. Отвъд нея и по други земи реалността е далеч по-пъстра, но ние избираме да виждаме единствено виртуалното преселение. Независимо от това обаче в политическата активност и общуването с избирателите все повече се наблюдава синтез между виртуално и физическо, балансиране на „електронните общности“ с възстановено пряко общуване „на терен“, пред дома, в квартала, по телефона. Това се вижда дори във вече легендарните кампании на Барак Обама, който изгради може би най-мащабната и организирана машина за онлайн присъствие и активност. Под нея обаче функционира огромна мрежа от хора, които са активни във „физическата“ политическа реалност. Те не просто умножават ключовите послания на кандидата, но работят като сензори, улавят непосредствени реакции и коментари, провокират мнения по различни въпроси, наблюдават и търсят най-точната дума и аргумент за конкретния човек. Подобна вълна може да се открие и в Европа. Преди две години по време на кампанията за Парламентарни избори в Дания един от кандидатите за премиер си постави за цел лично да се срещне с една трета от избирателите и да размени някоя дума с тях. Заразата на примера е налице и новия синтез на политическо общуване ще намираме на все повече места.

Много интересно е, че това обръщане към избирателите в „реално време“ и облик дава резултати в съседна Гърция, най-вече в поведението на нелицеприятната крайно дясна „Златна зора“. Повечето обяснения за нейния възход са в рамките на добре познатите ни теории за развитието на крайно десните партии в западна Европа. Комбинацията от безпрецедентна икономическа криза и вълните от нелегална имиграция в най-неподходящия момент носи основната динамика. Драстичният спад на икономика и социални придобивки съвпада с момента, в който все повече имигранти се борят за внимание и публични ресурси. Допълнителна възможност е изоставеното политическо пространство от по-старата национал-религиозна крайна десница „ЛАОС“. Най-интересна обаче е идеята на тази партия да „слезе“ при тези, които тя определя като жертви, да намери нов подход към тях, да им даде „глас“. Оставям настрана характера на нейната идеология и крайните цели на политическата й активност.

„Златна зора“ се вкоренява чрез идеята, че ще уплътнява луфтовете, оставени от неработещата държава и ще върне социалното съчувствие. Помага на възрастните да си вземат пенсиите, поправя разваленото осветление на площади и улици, раздава пакети храна по домовете на хора в пълна безизходица. Включва се успоредно с полицията в правоохраната на различни градове, когато публичните ресурси започват да не достигат. В някои квартали с голяма престъпност дори прави местни групи за бърза реакция при нападения на имоти и магазини, докато полицията дойде. С подобна стратегия партията само в рамките на малко повече от три години успява да извърви пътя от 1% до 14% подкрепа за своите радикални позиции. Нейният възход не е добра новина, но това не отнема от успеха й да намери нов подход за общуване с избирателите.

Прословутата, макар и втръснала, формула за връзка с реалността на Бил Клинтън („Икономиката, глупако!“) отдавна е произведена в универсална политическа мъдрост. Но връщането на общуването с гражданите на тяхна територия със сигурност се превръща в знак на времената. Може би е безмислено да си задаваме въпроса дали и по нашите земи ще се намери някой, който да пробва по този начин да стигне до гласовете на хората. Местната реалност почти веднага би го сложила в графата „балък“, но дори в един провален опит ще има някакъв лъч светлина, че политическото настояще не е вечно бъдеще.