Сбогом на номадите

Синята коалиция и ГЕРБ осъществиха си първия акт на политическо партньорство, като при гласуването на новия парламентарен правилник гласуваха текст, който не допуска създавенато на нови парламентарни групи, роенето на вече съществуващите, приливането и сливането на помежду им. С това се сложи край на политическото номадство, белязало целия преход, но особено интензивно проявявано по време на последния парламентарен мандат – и на конюнктурното роене непосредствено преди избори – чиято цел бе да осигури на новопоявили се политически субекти участие в централната и районните избирателни комисии.

Срещу това решение бурно протестираха депутатите от БСП и ДПС. Лютви Местан определи тези текстове като „несериозни” и посочи, че с промени в парламентарния правилник се решават вътрешнопартийни проблеми, а Янаки Стоилов се позова на текстове от Конституцията, според които обвързването със задължителен мандат е недействително.

На пръв поглед възраженията изглеждат справедливи: тъй като депутатите са отговорни преди всичко пред съвестта си – и не могат да бъдат закрепостявани, ако действията на техните партии влязат в разрез със същата. Има обаче два проблема, за които в тези възражения няма отговор.

Първият е, че далеч по-неморално е да бъде лъган избирателя, който гласува за депутата Х или У в зависимост от програмата на издигналата го партия – а после с възмущение наблядава как неговия вот бива подменян и как същият този депутат търгува с него за своя собствена полза, присъединявайки се примерно към партия, която следва съвсем други политически принципи. И ако гласуването „по съвест” е закрепено в Конституцията, то позицията на българския избирател като суверен на властта е нейният безспорен фундамент.

Поради което не можем да не се запитаме дали не е антиконституционна възможността да бъде подменяна неговата воля, без той да има възможност да отзове депутата, който извършва това. И още: като става дума за „съвестта” – то далеч по-честно е, когато издигналата те партия влезе в противоречие с нея, просто да напуснеш парламента, вместо да търгуваш с доверието на хората, гласували за теб.

Вторият въпрос е защо именно БСП и ДПС защитават политическите номади. Те просто нямат такъв проблем: изневерилите на партийната кауза в двете партии се броят на пръсти, а начинът, по който такива изобилани прецеденти биват заклеймявани, представя тези две партии па-скоро като противници, отколкото като привърженици на политическото номадство.

Драстично различна е картината вдясно: там политическото номадство е широко разпространена практика; разрояването на партии и парламентарни групи – също. Достатъчно е да си спомним появата на СДС-та с тирета прпи изборите през 1991 г.; Луджевия „Нов избор” и сините мравки, които провалиха правителството на Филип Димитров и доведоха на власт правителството на мафията, блокирайки за години напред реформите в страната ни; радикалите на Бакърджиев и Свободните демократи на Софиянски; политическите наемници от типа на Христо Бисеров и Йордан Цонев – та чак до голямото преселение преди месец и нещо, благодарение на което изчезна парламентарната група на Атака и се появи тази на РЗС, съставена изключително от политически номади, някои от които – като Марио Тагарински примерно – смениха цвета си няколко пъти в рамките само на един парламентарен мандат.

Отговорът е – струва ми се – ясен: БСП и ДПС не защитават политическите номади, а самото номадство като механизъм за задкулисно политическо въздейдствие. Като механизъм, който им позволява да пазаруват депутати, да наемат политически измекяри, да градят подставени партии и да ги използват като мюрета, да разделят и провалят политическите си противници. Решението, което предотвратява възможността за политическо номадство, на практика издърпва от ръцете им лостовете на тайната власт, на която те винаги са разчитали.