България потъва в търбуха на ГЕРБ

Преди десетина дни споря със социолога Кольо Колев в радиопредаване. Предната вечер с шумен успех е преминал първият протест срещу застрояването на Иракли.

Колев: „Протестите няма да постигнат нищо, защото идват избори и правителството ще прави поведение. Властта веднага ще откликва на всички искания и няма да остане, за какво да се протестира.”

Аз: „Ще става точно обратното – протести до дупка. ГЕРБ и техните приятели усещат – макар да не си признават – че времето им свършва. Затова е обявен последен юруш да се окраде всичко, което може. Всеки ден властта ще дава нещо на своите приятели и затова протести ще има почти непрекъснато до деня на изборите.”
На пръв поглед прав бе Колев, защото още докато течеше протестът МРРБ обяви, че спира строежа на Иракли. Но след това кратко стъписване дойде бурята – огромния, непреодолим натиск от страна на приятелите (роднините, кумците, шуренайките) на ГЕРБ.
Не се минаха и 48 часа – и се стигна до фаталната сряда, 16-ти януари, в която властта би всички рекорди за произвеждането на безобразия в рамките на един работен ден:
1.На заседание на правителството Бойко Борисов обявява, че подкрепя исканията на базирания в Банско олигарх Цеко Минев за строежа на допълнителни писти и лифтове. За да се случи такова строителство е необходимо да бъдат прегазени 5-6 закона и още толкова международни договора, по които България е страна – и премиерът знае това много добре. Президентът също подкрепя „развитието на Банско”. Ще рече: ръководителите на държавата призовават за смачкване на законите на държавата в интерес на свой приятел.
2.В услуга на грабителите на природата, Висшият административен съд обявява за законни едни заграбени от Цеко Минев 68 хектара пиринска гора – и узаконява незаконно построения на заграбената територия лифт. Два дни по-късно съдът ще реши, че Минев може да построи още един незаконен лифт. Замесеният в решението съдия е виден приятел на ГЕРБ и е сред „социално слабите” съдии, построили палати на първа линия на морето.
3.Държавата позволява застрояването на досега защитения плаж „Корал”.
4.Правителството обявява, че строежът в Иракли е законен – освен две-три бунгалца, които ще трябва да отпаднат.
5.Съдът пуска спрения от години общ устройствен план на Царево, според който ще се бетонират защитените територии по южното Черноморие и Странджа. Планът предвижда построяване на 13 000 легла в Синеморец и 11 000 – в Резово. Това е краят на Странджа.
6.Министърът на аграрните работи Найденов, заедно със заместничката си (продала за стотинки дюните край Несебър) прави пресконференция, на която защитава практиката, описана от въпросната заместничка като: „носят ми за подпис – подписвам”. Но все пак признава, че в министерството му отлежават искания за още 93 подобни „подписвания”. Ако тези 93 сделки минат, и последният храст по морето ще бъде залят с бетон.
7.В медиите изтича видеозапис, на който се вижда, че строителните работи на Иракли продължават. Правителството отново е излъгало.
8.Премиерът се заяжда с потъващите в глад и мизерия работници от ВМЗ-Сопот, че имали златни пръстени и да не се правят на страдащи. Той също бил обядвал хляб с лук (а ние си мисилхме, че – със свинска мас, все пак); и нямал златни пръстени.
За осем-часов работен ден – осем мащабни, огромни безобразия, чиито ефект ще кънти с десетилетия. На този фон схемите на Симеон с горите изглеждат почти невинни, а шмекериите на тройната коалиция – детинско беладжийство.
Резултатът от всичко това е нов протест, в София и големите градове, в четвъртък 17 януари. Часове преди протеста, уплашена от тътена на гражданския бунт, министър Лиляна Павлова отново дава на заден. Предлага да се спре цялото строителство в Зона А (най-близо до бреговата линия) по Черноморието. За разлика от нея Нона Караджова, министър на околната среда и водите, не отстъпва. Дори отказва да уволни шефа на РИОС-Бургас, до шия замесен в незаконните сделки и строежи по плажовета. Нейната заместничка обаче, Евдокия Манева, проплаква, че против България от Брюксел вече се водят 21 наказателни процедури заради незаконните строежи в защитени територии. Новият главен прокурор също плаче – да не дойдат всички незаконни сделки при него, защото няма да може да се справи.
В нито една секунда, никъде в държавната машина нито един човек не показва държавническо – или поне професионално – поведение. Всички се щурат в различни посоки, спъвайки се един в друг и вдигайки писклива врява – като кокошки, в чийто курник се е намъкнала лисица.
Добре, де, ще кажета, защо става всичко това? Нали държавата е по-силна от всеки частен интерес – и може да се опъне на всички такива интереси, стъпвайки върху силата си като държава? Какво й пречи, в края на краищата, просто да не допуска да се нарушават писаните от самата нея закони?
И как смята да я вземаме насериозно, след като кляка пред натиска на всеки минаващ наоколо разбойник? Какви са тези хора, които предпочитат да станат за смях и презрение, вместо просто да правят онова, за което получават заплати?
Такива въпроси обаче могат да се задават само там, където има държава. У нас такова нещо нямаме. Имаме си нещо съвсем различно – ГЕРБ. И онези странни хорица, които предпочитат да станат за смях, но да не си вършат работата, са – гербаджии.
Отговорите са тук – в разбирането на онова, какво представлява ГЕРБ.
ГЕРБ не е партия, защото няма характерните белези на такава. Тя няма идеология, политика, програма или структури. ГЕРБ е единствената „партия”, която няма и върховен орган – Конгрес (като при БСП), Национална конференция (като при СДС и ДПС), Национално събрание (като при ДСБ) – който да се събира през година-две, за да дава решение на големите въпроси и да избира ръководство.
Никой не избира или контролира ръководството. Напротив, ръководството избира и контролира всички останали. Откъде тогава се появява самото ръководство? От самото себе си. Ръководството на ГЕРБ назначава и контролира себе си – нещо, което не съществува в нито една политическа партия извън Зимбабве, например.
Ако беше партия, ГЕРБ щеше да е предсказуем. Щяхме да знаем, в какво вярват тези хора, за какво се борят и какво смятат да правят. Ние не знаем нищо подобно и, още по-лошо – самите гербаджии не знаят това.
В такива ситуации остава само един принцип: „Аз съм силният и правя онова, което правя, защото съм силен. Какво ще правя утре? Каквото ми скимне утре. Защото съм силен…”
Или, както ни разясни миналата година депутатът Емо Ротманса (замесен, между другото, в станалите известни незаконни строежи по морето): „Държавата е наша, гората е наша и с нея ще правим, каквото си искаме.”
Когато няма принципи и ценности, силата е единственият регулатор. Онези, които смятат себе си за силни, презират слабостта и уважават само силата. Затова Бойко Борисов се подиграва на гладните работници от ВМЗ-Сопот и нарича старите хора „материал”. За него те са слаби, маловажни и достойни само за презрение.
Но когато се появи някой силен – той веднага става приятел на Борисов. Затова покрай властта се хранят монополисти и олигарси, които нямат нищо общо с ГЕРБ. Връзката не е по партийна линия, както става при корумпираните партийни управления. Връзката е по оста „сила-слабост”. Цеко Минев, Цветан Василев, Валентин Златев са продукти на комунистическата върхушка, но са близки приятели на гербаджийската власт единствено, защото успяват да я убедят, че са сред силните – че са като нея.
Звучи ви като закона на джунглата – „силните изяждат слабите”? Точно така е и няма как да е иначе. След като разруши институциите, закона, приличието и добрите нрави ГЕРБ върна нещата там, където са били преди възникването и на най-древните цивилизации.
Но все пак днес из планините и долините на Европа не бродят диваци, облечени в кожи и размахващи възлести тояги. Затова всеки, който се опита да върне нещата към грубата сила всъщност е постоянно уплашен – да не се появи някой по-силен, или да не го шамаросат цивилизованите нации, които винаги печелят битките с диваци.
Този страх обяснява щурането на властта в последните седмици. От една страна, важно е да бъдат обслужени интересите на силните – на олигарсите и монополистите. От друга страна, през ден-два по улиците се появяват някакви други силни – протестиращите, които очевидно не изпитват никакъв страх от властта. А щом не ги е страх от силата – значи самите те са сила. Ха, сега де…
Падението на ГЕРБ ще стане в момента, в който започне да изглежда, че гражданите са по-силни от властта. В този момент гербаджиите на всички нива на властта ще хлъцнат и ще започнат да се щурат в търсенето, кому сега да се подмажат качествено. В следващия момент ще стане възможно да се отървем от тази напаст и да започнем да оправяме безобразията и да си възстановяваме страната.
А дотогава щурането на власт-имащите ще води до все повече и все по-големи протести. Дано те успеят да спрат поне част от престъпните намерения на властта, за да остане все пак нещо, което да не е потънало в търбусите на гербаджиите и техните приятели…