WASH AND GO

Бе те не си мият косите по една седмица, пък искат обем, коментира моя позната фризьорка наскоро. Къпането в неделя, но не всяка неделя си е отколешна традиция по българските земи. Така де, в средновековието европейците (с които днес така отчаяно искаме да се изравним) са вярвали, че честото къпане разболява. Принципно се предполага, че сме изминали доста път от тогава до днес, имаме течаща топла вода, изобилие от козметика и всички условия за отлична хигиена. Но въпреки това има достатъчно  емпирични доказателства, че хигиената не е високо ценена добродетел у нас.

Защо се занимавам с хигиенните навици на българите, ще речете? Защото се опитвам да си обясня тая почти истерична гнусливост от политическия живот. Чудя се защо човек може да не си смени чорапите една седмица и да е в мир със себе си, но се гнуси да гласува. Непосредствен повод за тия ми чудения е референдумът от 27 януари, но те са си принципни и се явяват периодически, заидват ли избори.

В дните преди референдума проведох десетки спорове с разни хора в социалните мрежи, приятели ми звъняха да питат добре сега, да гласуваме или не, слушах хората в метрото и на опашката в магазина. Аргументите да се гласува бяха най общо следните: за първи път имаме такава възможност в демократичната история на България; защото въпросът е важен (въпреки всички резерви към формулировката му и изобщо нуждата от референдум по този въпрос) и защото е по-добре да отговорим ние, вместо да се произнесе парламентът; защото трябва да се използват всички възможни демократични механизми за участие на гражданите в управлението, особено предвид нарастващите критики на първите към второто.

Аргументите против бяха вариации на обичайните по темата „защо не гласувам на избори”: въпросът е неясен и манипулативен, референдумът като демократичен механизъм е опорочен, това е обида за избирателя. Някои аргументираха въздържанието си с нуждата да се ограничи избирателната активност до под 20%, за да не влезе въпросът отново в парламента. В резултат се получи поредното разделение вдясно - негласувалите обвиниха гласувалите с НЕ (очевидно, съществува презумпцията, че всички „десни” са били „против” и съответно- всички „леви”- „за”), че единственото, което са постигнали, е минаването на санитарния 20-процентов минимум. За което разбира се е виновен Костов, щото ДСБ призовавали да се гласува с „не”.

Коментарите след края на гласуването (на журналисти, социолози и политици в медиите, както и на редови граждани в социалните мрежи) продължиха да обясняват резултатите от гласуването с партийната принадлежност (симпатии) на избирателите. ГЕРБ били бойкотирали, БСП гласували с ДА, Костовистите и те гласували, ама с НЕ. Не ми остана нищо друго, освен и аз, подобно на бойкотиралите гласуването, да се обидя от механичното ми причисляване към твърдия партиен електорат. Изобщо не ми е ясно защо автоматично беше отхвърлена версията, че е възможно да се гласува по съвест, а не по партийно пристрастие. И кога ако не в отговор на един доста експертен по същността си въпрос е моментът за това?

Защото всъщност на въпроса дали да се строи нова атомна централа може да отговори и неексперт. В крайна сметка, става дума за приоритети. Примерно, дали искаме да се инвестират 20 (или повече) милиарда лева в един енергиен проект или в образованието? Защото нали ще развиваме икономика на знанието, а и сме длъжни (по силата на европейското си членство) да повишим (драстично) енергийната си ефективност. Ама нямало достатъчно информация, ама избор без реален избор не е избор и каквото и да решим, в крайна сметка ще реши някой друг...

Да, всичко това е така. Но често е така и в реалния живот, нали? Нима не ни се налага да взимаме важни решения без да сме достатъчно информирани или с ясното съзнание, че избираме по-малкото зло? Нима ежедневно не чувстваме липсата на реален избор за живота си, но въпреки това действаме, правим нещо, взимаме решение, било то и погрешно, просто защото няма друг начин? Или пък има? Нямам представа как се живее така, но познавам хора избрали да не избират. За сметка на това, критикуват, плюят, жалват се от лошия си жребий и жестоката си съдба. А ако е възможно да не поемаш отговорността за собствения си живот, защо ти трябва да се главоболиш с ирелеватни (поне привидно) по отношение на съдържанието на хладилника въпроси като дали да има нова ядрена централа или кой да те управлява в следващите четири години?

Най-лошото за мен не е резултатът от референдума като такъв, а евентуалните му последици върху предстоящите парламентарни избори. Натрапването на партийния избор и партийната надпревара доведе то там, че много хора да се замислят дали да отидат до урните през лятото. Един от най-често срещаните статуси във Фейсбук, поне сред моите познати, е „сега вече съм съвсем отвратен и няма да гласувам и на изборите”. Ако това е била целта на политическите партии, могат да отчетат успех. Защото по-малко гласували означава, че контролираният (платеният) вот ще има по-голямо значение, а такъв партиите могат да си осигурят, без много да се напъват. И да закрепостят още веднъж статуквото. Това ли искаме всъщност? Нали именно срещу това статукво роптаем в социалните мрежи и псуем в кръчмата?! Как ще го променим като не правим нищо? Ще чакаме политиците да се трогнат от демонстративната ни погнуса? Ще се молим измежду тях да се появи принцът на бял кон, който за разлика от останалите е прясно изкъпан и добре соаниран? Ще се надяваме отново да има референдум, ама тогава въпросът да е ясен и точен, и кампанията да е по учебник, и политиците искрено да се вълнуват от мнението ни (и да не забравят кюфтетата!)?

Една поука извадих от референдума: ще кажа на детето да бойкотира тестовете в училище, защото там огромна част от въпросите са неясно и подвеждащо формулирани. Верно, може да повтори класа, но ще е с позиция. В крайна сметка, защо му е да е отличник в общество, което повтаря първи клас в училището по демокрация повече от 20 години? Защото в неделя, вместо да отиде да гласува, избирателят се къпе, а после сяда пред телевизора (компютъра), за да изкоментира „международното положение”. Така де, толкова важни неща стават по света, а ние тука някакъв си референдум! Ето и премиерът ни, след като гласува в самия край на изборния ден, за да има съспенс, най-напред поздрави почитателите на Джокович за победата му над Мъри (тенис, дами и господа, тенис). И мача на Челси гледал (английски футбол, уважаеми). Избирателят гледа, кима, а после си ляга с чиста, изкъпана съвест. До следващата изборна неделя.