За евреите вчера, днес и утре

Част от онова, което се опитвам да правя с някои от писаниците в този блог е да запознавам читателите в България с начини на мислене, с обществени прояви и постъпки, с принципи и традиции в Германия.

Понякога раздразнение и гняв отпоредната тукашна проява на късогледа политическа коректност ме подтикват да седна зад клавиатурата. Друг път ми се приисква пък да привлека вниманието и към тукашни модели на поведение, които ми се струват привлекателни, похвални, а защо не и достойни за следване. Интерес, мисля, могат да представляват например случки, събития, церемонии, които въпреки изминалите десетилетия от „промяната“, си остават чужди и все още далечни за нашата, българска реалност…

Днес идва ред да споделя накратко впечатления от тазгодишното възпоменание на жертвите на Холокоста, което Бундестагът провежда традиционно в края на януари. (Тук припомням церемонията от 2012 г.).

Този път то бе съчетано с отбелязването на 80-тата годишнина от връчването на властта на Национал-социалистическата германска работническа партия и избирането на нейния водач Адолф Хитлер за канцлер. Началото на т.н. Трети райх.

Вечерта на 30 януари 1933 г. кафявите колони на бойните отряди на нацистите – СА – маршируват триумфално с факли и песни от рода на „Драго ми е, когато от ножа пръска еврейска кръв“ през Бранденбургската порта.

Големият художник Макс Либерман наблюдава от прозореца на своя дом досами Портата този призрачен марш и ликуващите многохилядни тълпи, стекли се към булевард „Под липите“.  Тогава той изрича легендарното изречение „Не мога да ям толкова много, колкото ми се иска да повръщам“…

Германският евреин Либерман почива само малко по-късно и това навярно му спестява ада, който преживяват следващите години шест милиона негови съплеменници от Германия и цяла Европа.

Една от минималното число оцелели свидетели на онова време бе поканена днес в сградата на Райхстага, за да говори пред парламента и онази част от днешното германско и чуждоземско население, която е готова да слуша, да мисли и съчувства.

Германо-израелската писателка Инге Дойчкрон е 90-годишна и е жива днес само защото семейни приятели, неевреи я крият – рискувайки своя живот – последните 3 години на „Хилядолетния райх“ по мазета и тавани из Берлин.

Инге Дойчкрон е въпреки своята възраст изключително енергична и борбена дребничка дама, типично берлинско чедо. Израснала е в квартала, за който вече бе писано тук във връзка с почти пълното му изтребване в лагерите на Изтока. Баща й – социалдемократ, герой от Първата световна война, патриот и носител на Железния кръст – е подложен като евреин на унизителни преследвания. През 1939 г. той успява да се откупи и да емигрира в Англия с намерение да изтегли след това и жена си, и щерка си.

Но избухва войната и двете остават безизходно в Германия. Така Инге преживява отблизо всички етапи на „финалното решаване на еврейския въпрос“: нощните извличания от дома, хайките по улиците, депортациите със специалните влакови композиции. Докато накрая през 1943 г. тя и майка й потъват в нелегалност за да изплуват отново през май 1945-та.

От тогава Инге Дойчкрон си поставя задачата да направи всичко възможно за да докаже, че оцеляването й не е било случайно. Че с необикновената си енергия, красноречие и човечност тя може да допринесе за осъзнаване страшната истина за геноцида, за да не се повтарят подобни катастрофи другаде по света.

Тя става уважавана писателка, журналистка (дългогодишна кореспондентка на израелския Ма‘арив), авторка на гледани пиеси. През 1968 г. Инге Дойчкрон протестира срещу антиизраелските позиции на левичарските студентски бунтари, на които отначало симпатизира и отвратена се изселва през 1972 в Тел Авив.

Вчера, появата на Инге Дойчкрон пред германския парламент и многобройни гости, пред камерите и микрофоните болезнено напомни колко е важна ролята на последните оцелели свидетели на Холокоста. И колко ще липсват тези очевидци след няколко само години…

Простичко поднесеният й разказ, спокойният, всекидневен тон, с който тя зареди спомен след спомен от най-всекидневни наглед, но чудовищни по същността си ситуации трудно оставят равнодушен слушател или зрител.

Какво изпитва едно младо момиче, когато майка й трябва да й пришие голяма жълта звезда на височина на сърцето, когато в трамвая, по улицата минувачи й правят гримаси и отвръщат погнусено лице? Не прониза ли всекиго усещането, събудено от гласа на Инге Дойчкрон в блестящата, модерна пленарна зала, че тропотът на ботуши посред нощ по стълбището може да спре точно пред твоята врата?

А вледеняващото признание на оцелялата за чувството на вина, с което излиза на светло след май 1945, вина пред всички онези, роднини, приятели, съседи, не намерили спасение като нея, а заминали – което тя едва тогава научава – през комините на Аушвиц и Треблинка…

Това чувство, казва Инге Дойчкрон, не я напуска до днес. Водена от него и от дълга към отсъстващите тя с години и до сега пътува от училище в училище, среща се с младежи, води групи из музеи и по местата на еврейската хроника на Берлин.

Нещо повече – както днес си спомних, бях чел преди 4 години репортаж за това – Инге Дойчкрон се среща отдавна и с мюсюлманки-активистки от „мултикултурните“ квартали на Берлин. Тя им разказва за Холокоста, за своята съдба, за тази на Ане Франк, на някогашните еврейски жители на града, обитаван днес и от семействата на жените от Палестина, Ливан, Ирак, Анадола…

Оказва се обаче, че докато съдбата на Ане Франк и връстничките й карат мюсюлманските активистки да подсмърчат разчувствано и да окайват „трагедията която се е случила тогава“, само малко по-късно същите лелки една през друга се надпреварват с антисемитски клишета, щом стане дума за Израел. Надвикват се, разправяйки как „евреите изнасилват малки деца, защото за тях неевреите не са хора“, как „евреите стоят зад всички злини на света“…

Поне подобни разочарования бяха спестени вчера на непримиримата и дребна женица в черно. Пленарната зала я изслуша вкаменена, изпрати я уважително станала на крак, до изхода я съпроводиха трите главни институции на страната – президент, председател на парламента, бундесканцлер.

Като че нямаше лице, което да не изразява съкрушеност и печал. Но политиците затова са политици – защото знаят кога и как трябва да изглеждат. По-важно от изражението на лицето е реалната им политика. Отношението им към днешното родно огнище на евреите – държавата Израел и нейната сигурност.

Тема, по която може много да се пише и разсъждава, когато става дума за днешна Германия…

Като по поръчка само два часа след церемонията, за която разказах, в Берлин бе посрещната с тържествена военна церемония пред канцлерството и с всички изискващи се от протокола салтанати една тантуреста, брадата фигура с очила.

Същата фигура, която през 2010 година се бе увековечила със следното изказване:

„Евреите са кръвопийци и войнолюбци, потомци на маймуни и свине“.

А също така с призив към своите (мюсюлмански) братя: „Никога да не забравяме да учим нашите деца и внуци на омраза към ционистите и евреите. С тази омраза трябва да ги захранваме, тя не бива никога да отслабва!“…

Тази фигура се казва Мохамед.

Германските коментатори успокояват: г-жа Меркел била подчертано хладна към египетския гостенин Мурси. Не го прегърнала например, както й бил адетът!

А пък аз си мисля, че просто е била наясно какво би се случило, ако жена прегърне един мюсюлмански брат пред хора…