БЛАГОДАРАНОСТИТЕ КАТО ПОЛИТИЧЕСКИ РИТУАЛ

Онзи, който по време на аудиенцията кара подчинените си да се кланят, веднага след аудиенцията тича някъде да се поклони на някой по-висок от него. Поклонът е негова най-дълбока природа.

Щом му се кланят толкова много хора, ходи ли Бойко Борисов после да се кланя на някого?

 В началото на управлението си ГЕРБ тръгна да атакува коалиционното опълчение надъхано, твърдо и кажи-речи откровено. Понякога грубо, хулигански, с ругатни и крясъци пред камерите.

 Редом с това, обаче, премиерът започна да въвежда в политическата практика и задължителни процедури по благодарене. Отвсякъде по медиите ни заливаха благодарности. Към кого ли не! Благодаряха си най-вече един на друг без приличие, без свян, а често и без причина.

 Най-противното впечатление беше, че се благодари, задето някой си е свършил работата, която и без друго е трябвало да свърши. И все пак безсмисленото благодарене се превърна в ритуална практика, доминираща публичния живот. Съвсем естествено всичко това създава усещане за целофан, за всеобщо безсмислие, за някакво скърцане, имитиращо въртенето на иначе неподвижното колело.

 Да се построи дори един километър път е много хубаво нещо. Да се построи цяла магистрала е още по-хубаво. Но когато влизаш в една задимена и задушна стая, каквато беше България през 2009 г, най-хубавото нещо е да проветриш стаята, да смениш въздуха на хората. Да смениш атмосферата. Да я изпълниш с честност, с принципност, справедливост.

 Благодарностите не бяха нито честни, нито принципни, нито справедливи. Те не бяха и не са нищо друго, освен реверанси, които изграждат пирамидалната йерархия на силата. Като абсурден, незаобиколим полицейски устав.

 Масовата публична употреба на благодарностите с един и същ адресат докъм 2011 г. създаваше усещането, че на върха на пирамидата стои премиерът. Той самият постоянно оразмеряваше всеки властови жест в първо лице единствено число. Като последна инстанция. Но нещата се оказаха различни.

 Постепенно из мъглата изникнаха зловещи в могъществото си фигури на цекоминевци, валентинзлатевци, цветанвасилевци, все хора с по две имена и без прякори. И стана ясно, че премиерът в никакъв случай не е последният в редицата на поклоните и благодарностите.

 Да не говорим за тежките кучешки поклони пред Москва, за поредицата от смешни ултиматуми към Кремъл и дори лично към Путин (за личното му присъствие на последното подписване за Южен поток). Това е изключително тъжно на фона на пълната лична анонимност на премиера сред европейските държавни люде на важните форуми, по правило надхвърлящи компетенциите му.

 Тъжни са и безпринципните скрити домашни поклони – първо към Волен Сидеров и Георги Първанов, после към Яне Янев. А следреферендумните благодарности към Сергей Станишев, изразени с най-безпомощната ирония на света, са гротескни, защото миришат на искреност.

 Пълната безсистемност на благодарностите и поклоните е само един от многото индикатори на политическата безсистемност на сегашната власт. Тя не може и не трябва да се персонифицира само с личността на Борисов.

 Безсистемността е всеобщ принцип, чрез който сега се упражнява властта в България. Оттук идва нейната непредвидимост, лъкатушенето между „да” и „не”, отчайващите, понякога радикални смени в посоката на движение, включително недопустимото объркване между Изток и Запад.

 Още от самото начало беше ясно, че без ясна идеологическа платформа ГЕРБ не може да бъде партия в политическия смисъл на думата. И все пак тази партия има огромна подкрепа. Дали заради благодарностите и народния начин на изразяването им?

 Много хора, несвикнали да решават проблемите си сами, живеят с чувството, че имат пряк достъп до Човека, който би могъл лично и бързо да разреши въпроса им. И не само техния.

 Това създава опасно високо ниво на ентропия в държавата. Хората предпочитат да имат на своя страна един конкретен човек, отколкото абстрактната, далечна и тромава социалнополитическа машина на държавата. Тук е сърцевината на антиполитическото българско мислене – персонификацията на властта.

 В сърцевината на тази сърцевина лежи българското политическо безкултурие. Въпреки пороя от благодарности като форма на фалшиво публично възпитание, ботушите на властта ще продължат да газят босите нозе на слабите, додето самите слаби вкупом не разберат, че прекият и къс път до Човека, който решава проблеми, е вредна политическа илюзия. Тя ражда спасители, но не води към спасение.

 Българското политическо тъпчене на място се дължи на факта, че Освобождението от тази илюзия няма как да дойде отвън.