ИЗ РАЗРАБОТКИТЕ НА ИНСТИТУТА ЗА БИТПАЗАРНА ИКОНОМИКА

Законите, управляващи обществото, са също толкова неотменими, колкото и законите на физиката. Това, че те изглеждат размити и незадължителни (и с това ни предизвикват да ги пренебрегваме) се дължи на едно просто обстоятелство: атомите, изграждащи вселената, са безкрайно много, докато атомите на обществото – отделните човеци – са ограничено и относително малко число, а освен това (някои от тях) притежават и разум.

От първото гореказано изречение следва, че пренебрегването на обществените закони не е препоръчително. Просто търсения резултат няма да се получи. Все едно да пренебрегнете закона за гравитацията и, вместо през вратата, да излезете през прозореца на осмия етаж.

Ето един закон, който често не бива взиман на сериозно и затова – пренебрегван:

„Работата се разширява дотогава, докато запълни времето, предоставено за извършването й.” (Първи закон на Паркинсон)

Времето е пари. Следователно:

„Работата ще се разширява дотогава, докато погълне парите, отпуснати за извършването й”. (Разширение на Кандимиров)

Нека сега помислим какво би станало, ако извършващият работата има и възможността сам да определя колко пари струва тя. Лесно е да се сетим, че той ще иска да получи колкото може повече пари за колкото може по-малко работа. Ако възможността му да получава пари клони към максимум, то неговата производителност ще клони към нула.

Природата не търпи ниската ефективност. Затова се е погрижила оценката на стореното да се дава от независима инстанция. Естественият подбор пресича безпощадно всеки опит на ниската ефективност да се промъкне.

Има, обаче, една човешка институция където тази възможност се ползува пълномащабно, и това е държавата.

Всяко същество се простира според чергата си. Една катерица не може да изразходва повече жълъди, отколкото са зимните й запаси, защото ще умре от глад. Едно семейство не може да харчи повече, отколкото са приходите му. (Освен ако не вземе заем от банката. Но това също може да е смъртоносно, както четем напоследък.)

Държавните бюджети, обаче, се формират по коренно различен начин: първо се решава какви са разходите, и чак след това се мисли как да се съберат пари за тях. Ако не се съберат, харчи се на вересия. За по-солидно вересията се нарича бюджетен дефицит. Когато се натрупат множество бюджетни дефицити терминът се сменя отново – сега вече това е държавен дълг. Отличителна черта на държавния дълг в сравнение с другите дългове е, че обикновено не се връща, а се отписва.

Така държавата успява да определя сама цената на работата, която върши. Това обяснява нейната ниска ефективност.

Последното, което искаме, е да ни вземат за анархисти.  Нашата цел не е да отричаме държавата като такава. Тя несъмнено има и своите полезни страни, след като продължава да съществува като устойчив артефакт. Само ще покажем с примери, че горния закон не е преувеличение, а сурова реалност.

Наскоро бяха публикувани резултатите от държавната поръчка за запазен знак, рекламиращ България като туристическа страна. (На запазения знак сега му викат лого. Това е толкова езиково оправдано, колкото и да наричаш снабдяването логистика. Но е извън темата ни.) Един художник-график ще е доволен, ако за такъв знак вземе 300 лева. Хайде, с допълнителни цветни варианти може да го докара до 500. Ако искаме да придадем важност на случая, може да обявим и конкурс с две-три награди от по хиляда–две хиляди.

В нашия случай държавата е платила милион и половина.  Колкото взема на консултация и един известен политик, когото тези дни гърмяха с тапешник. Върху знака са работили „между 12 и 15 човека”(?!) Несъмнено, на смени, защото толкова хора не се събират около една маса.

Някой може да очаква, че нещо, за което е платено хиляда пъти повече от пазарната му цена, ще е поне няколко пъти по-хубаво от средното за бранша. В действителност, някои оприличиха този знак на пържено яйце на око, гарнирано със зеленчуци. Не бих се намесил в спора за или против, но признавам, че в деня, когато го видях, наистина си опържих яйца на очи – нещо, което правя много рядко. Значи, трябва много да ми са се прияли.

Примерът с гърмения политик помага да реконструираме процеса в подробности. Както знаем, въпросния политик е дал 50 хиляди на колектив от гладни специалисти да му напише консултацията, а останалите е прибрал сам. Вероятно и тук основната сума е отишла у този, който е осигурил финансирането, а изпълнителите са си разделили петдесетина хиляди. Което пак е много над обичайното за такава работа.

Този пример изглежда по-скоро комичен, защото не ни засяга пряко, пък и какво е някакъв там милион и половина. Ще продължим, обаче, с друг, от който на хората им се и доплаква. Става дума за нашумялата напоследък стачка във ВМЗ-Сопот и Столичното парно. (Пишем го с главна буква, защото е животоопределяща институция.) Какво  е общото между тези две юридически лица, за да ги подлагаме на успореден анализ като някакъв Плутарх?

Общото е, че и двете са държавни. И като такива могат сами да решават колко струва дейността им. Разликата пък е, че едното от тях, ВМЗ, изведнъж изгуби тази възможност поради независещи от него обстоятелства. Просто държавата някак не може да ни накара насила да купуваме оръжията му. И ВМЗ изпадна в кома.

Затова пък държавата може да ни задължи да ползваме услугите на столичната топлофикация. Даже е изковала съответните закони за това. И топлофикацията цъфти. Тази година някои сметки са двойно по-големи от миналогодишните. Единствената й грижа е да напипа деликатната граница между сметката, която може да се понесе с ропот и тази, която би предизвикала бунт на потребителите. Не бих казал, че това е особено трудно. Работи се по метода на пробата и грешката.

От което следва, че нещата са до голяма степен и в ръцете на потребителите. Стига само да го осъзнаят.

Иначе, и ние не одобряваме анархизма.

Още от автора на www.kandimirov.com