Свободата днес и тук 04 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Писмо до европейците

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Жорж Бернанос, портал Култура

Ноември 1941 г.

Хора от Европа! Хора от Европа! Бих искал да ви отдам дължимото, макар останалата част от света да е престанала да вярва във вас. Хора от Европа, каквато и тайна да се крие във вашата история и във вашата участ, никой не може да гледа без отвращение как се разкъсвате помежду си. Самият аз се опитвам да ви разбера. Не искам обаче да изпадам в лекомислен гобинизъм[1], казвайки, че не чак толкова много векове ви делят от вашите предци, които имперските властници наричаха варвари – под което имаха предвид не толкова диваци, колкото бунтовници, врагове на закона. Варварин в ухото на римляните е звучало така, както днес за мнозина звучи думата революционер. Варварите всъщност са революционери, но са били такива, без да го знаят; те държат на своите стари военни корени – и са истински влюбени в свободата, което би могло да мине и за анархия в очите на римския прокуратор, доколкото става дума не толкова за чувство, колкото за инстинкт. Онова, което е могло да се чуе в бедняшките им колиби или по селските площади, вярвайте ми, би трябвало да е сходно с това, което може да се чуе днес от който и да е винопродавец… Щом настъпва моментът, те са готови по съвсем естествен начин да се разправят с буржоата – „да превърнем миналото в чиста дъска” – като се опитват да изградят оригинална култура, видимо вдъхновена от омразата към хората на закона, лихварите, бюрократите и търговците, сиреч към четирите вида лица, от които са пострадали по време на робството. Така те са изградили, макар и с налучкване, една много сложна система, която времето крайно е опростило – от взаимни задължения, гарантирани от свободни ангажименти, за да може подчинението да се превърне в лоялност. Не отричам, че опитът търпи провал. Той се проваля, защото те са били предадени. Цялата наша история в продължение на векове бе подложена на една бавна, но неудържима реставрация на езичеството, на реванша на езичеството спрямо християнската цивилизация, която едва се е очертавала на хоризонта, защото самите духовници може би не са вярвали достатъчно в нея и никога не са посмели с открито сърце да поемат нейния риск…

„Езическата държава възкръсна!” – тъкмо този тревожен вик би трябвало да отеква денем и нощем сред човеците, ако все още са останали човеци. Езическата държава не само се е въплътила в институции, тя се е наложила над умовете и съвестите. Комунисти или тоталитаристи – работници или буржоа – всеки от нас има различен образ на своя си бог и му се кланя според собствените си обичаи. Ала всички вече жадуват неговото царство – adveniat regnum tuum![2] – народите не желаят да поемат риск, да живеят живота си на народи, тъй както човекът, достоен за това име, живее живота си на човек. Днес, както и преди двадесет века, те възлагат надежди на колосалната бюрокрация. Вече са прекалено страхливи, за да поемат свободно задълженията си и направо умират от страх при мисълта за възможните последици от сторените от тях грехове. Ето защо на драго сърце възлагат на администрацията грижата да ги пази от тях самите… Те дори възнамеряват още повече да усложнят системата. Лондонската преса триумфално обяви онзи ден, че учените трябва да се сдружат – спасението на демокрациите го изисквало. Ала в коя страна, ви питам, има повече учени, отколкото в Германия? Стерилизирането на душевно болните, елиминирането на по-нисшите видове, подлагането на нашия вид на процедури на селекция, така че по-слабите, в съответствие с природните закони да бъдат безжалостно жертвани в името на по-силните – всичко това ми се струва дяволски научно! Няма значение!… Комитетите на физиолозите ще дискутират с комитетите на моралистите и комитетите на богословите, докато се стигне дотам, че всяко неотменно гражданско право бъде гарантирано от дузина бюра, отворени всекидневно от десет до седемнадесет часа, с изключение, разбира се, на неделите и празничните дни… Ах, авторите на регламентите имат още работа на чернова! Колкото и усложнена да е нашата администрация, тя е само една детинска игра в сравнение с тази на Римската империя, няколко години преди възцаряването на Константин!… Езическата държава възкръсна!… Внимание! Пазете се! Това съвсем не означава, че държавните глави, тези глупаци, не ходят на изповед! А означава, че голям брой хора се отказват от героичната част на своя живот, че те отказват да встъпят в облог, подобно на Паскал, на страната на вечните ценности. Отбележете добре, че те не ги отричат изцяло. Ала дори и тези, които вярват в тях, не искат да се обзаложат в тяхна полза. И това е всичко; те не усещат в себе си призвание да се ангажират в тази насока. Биха искали, но не могат. Изгубили са усет за справедливостта; те са абсолютно неспособни да жадуват справедливостта с онова желание, което Евангелието дръзва да сравни с глада и жаждата. Лично те искат възможно най-малко да страдат от несправедливостта, поради което се смаляват пред нея, гледат да се снишат, за да не ги засегне, да не се отличат с нещо, да се изгубят в стадото. Още щом хората решиха да обединят посредствеността си, Езическата държава възкръсна и оттогава само набира сила. Хората стават все по-посредствени, а Езическата държава – все по-силна. На определено ниво на усъвършенстване на посредствеността, на уеднаквяването и на стадната дисциплина, те ще изгубят достойнството си на човеци и държавата ще се превърне в Бог. Какво значение ще има тогава името, под което ще я обожествяваме – демокрация или диктатура?

Хора от Европа! Не сте страдали толкова, за да се впуснете наново в едно сто пъти пробвано и сто пъти провалило се начинание. Не е вярно, както твърдеше Жан-Жак[3], че човекът се ражда добър, а обществото го разваля. Както и не е вярно, че обществото, усъвършенствано до безкрайност, ще е в състояние безкрайно да подобри човешката участ. Винаги настъпва време, когато обществото иска повече, отколкото дава, и когато дори най-малкото нарастване на благосъстоянието се заплаща с цената на съществена свобода. Доста жлъчно се подиграват над хората, които търсят в този свят Царството Божие. Ала онези, които претендират, че ще установят царството на човека, си подготвят много по-болезнени разочарования, защото земният рай е далеч по-недостъпен, отколкото другия. И дори да съумее до открие пътя към него, нашият човешки вид ще стигне до него силно деградирал: земният рай се превърна в рая на глупците…

Пазете се, пазете се, хора от Европа! Ако не вземете мерки, онова, което диктаторите искаха да сторят за няколко години, отново ще се случи след петдесет или сто години. И резултатът ще бъде пак същият: държавата ще завземе всичко, ще прелъсти всичко, ще погълне всичко; ще се окаже, че сте избягали от тоталитарните полубожества, за да затънете бавно в съблазънта на анонимната диктатура. Държавата със сигурност ще поеме вашето благосъстояние за своя сметка и единствено смъртта ще ви избави от огромната й съпричастност. Чуйте добре, хора от Европа! Опитват се да ви накарат да повярвате, че няма никакъв начин да се противопоставите на този чудовищен растеж, че той е напълно естествен. А аз ви казвам, че той не е в природата на човека, че човекът, стига да иска, има последната дума по отношение на нещата. Присъщо е за мнозина глупци да вярват, че и последните свободи рано или късно ще бъдат изтръгнати от ръцете им; ето защо те предварително се отдръпват от тях. Всъщност не им ги изтръгват; те са тези, които ги изпускат от ръцете си като разхлабват пръсти, без дори да го забележат, а държавата бдително ги прибира след тях, за да попълни колекцията си. Прекомерната мощ на държавата отговаря единствено на нашата нарастваща страхливост. Земното се разраства чрез всичко, което губи духовното; ех, разбирате ли го най-сетне, хора от Европа? Държавата е някаква застраховка срещу рисковете. И щом искате да бъдете гарантирани от нея срещу легитимни и неминуеми рискове – тези, които човек не може да избегне без безчестие – тогава сменете и названието гражданин с това на социално подпомогнатия.

Хора от Европа! Не е вярно, че вече не можем да противопоставим нищо срещу тази колосална сила, срещу това измамно творение на стадния инстинкт, което, уви, вече е прескочило онзи стадий на развитие, когато можем да се надяваме, че то е все още уязвимо. О, без съмнение, би било напразно да изправяме срещу него друга институция, рожба на същия дух; рискуваме да попаднем, подобно на немците, руснаците, испанците или италианците, от едно робство в по-лошо робство. Държавата се бои само от един съперник – човекът. Само от човека, от свободния човек. Не от бруталния наемник, нито от анархиста интелектуалец, който е и най-смешният от всички интелектуалци, или ако си послужим с известните думи на Прудон – „най-големият женчо”. Говоря за свободния човек, а не за дрънкалото или за грубияна; за човека, способен сам да си наложи дисциплина, който обаче не върви слепешком след никого; човекът, за когото най-висшият „комфорт” е в това да прави в максимална степен онова, което желае и то в избрания от него момент. Сиреч да заплати с цената на самота и бедност това вътрешно свидетелство, на което той придава такава стойност; човекът, който дарява всичко или отказва, но никога не се отдава под наем. Съвсем не твърдя, че човечеството се състои от подобни хора. Дори не смятам, че техният брой трябва безкрайно да нараства. Знам само, че когато техният вид стане застрашително рядък, виждаме как правораздаването подменя духа на справедливостта, подчинението се превръща в конформизъм, а въображаемите институции, които уж трябва да закрилят индивидите или семействата, всъщност ги жертват в името на бъдещия си растеж…

Хора от Европа, вие скандализирахте света, но трябваше скандалът да се случи. Поне вече нямате какво да губите, нито какво да уреждате. Ето защо можете да се превърнете в тези пръти, способни да спрат хода на гигантската машина за поробване, която е постоянно задвижвана от своите инженери и продължава да действа ненаситно. Има сред вас, разбира се, деградирали същества: това са тези, които в Рим, Москва, Берлин или Мадрид са оказвали помощ на държавните полиции – затворнически надзиратели, шпиони и палачи. Има и такива, които се възползваха от гражданските или национални войни. Има ги и духовниците, занимаващи се със симония, които продават интелектуалното и духовното в полза на някакви господари, които и да са те. Ала днешният свят няма ни най-малко основание да обвинява тези нещастници в безчестие, тъй като тъкмо те ще ви управляват утре. Правителствата винаги се нуждаят от полицаи, от бизнесмени и казуисти; и те набързо ги наемат. Разбирате ли? Разберете добре, че по цялата земна повърхност неутралното ще се окаже морално солидарно с хора, които ще отговорят по следния начин на упреците: „О, извинете, бяхме надзиратели или палачи, извличахме полза или симония по същата причина, поради която вие бяхте неутрални – за да си спасим кожата и да спечелим пари. Ако сме вили с вълците, вместо да си мълчим, то е, защото бяхме в обсега на зъбите им. Какво щяхте да сторите на наше място, лицемери?” Вместо да заклейми тези заблудени братя, неутралният ще ги подкани учтиво да замълчат, за да не се компрометира свещения съюз с бизнеса, неминуем за икономическия възход. Утрешният мир, както и този от вчера, ще бъде постигнат само от един вид, неподдаващ се на асимилация – живият или мъртъв герой.

Изпитвам известен срам да използвам тази опозорена дума, но не намирам друга. Поне й придавам най-скромен смисъл. В случая наричам герой някой, който се е показал способен на героизъм и който е предпочел – не казвам завинаги, а поне веднъж – честта пред живота… Ясно е, че за едно общество, основаващо се върху Ползата, саможертва заради чест е чудовищен акт, защото от всички въображаеми операции честта е единствената, чиято полза е изцяло сведена до нула… Англичани, вярвам, че ние ще видим големи неща; но те ще дойдат, както винаги, оттам, откъдето никой не ги очаква. Още щом произнесем думата спасение, вирваме нос, което – позволете ми да го кажа – е своеобразна привичка на християните. Евреите от Назарет също са вирвали нос, докато малкият Иисус си е играел; те са го блъскали, без изобщо да го забележат, докато са минавали. Англичани, нещастието и унижението на хората е на път да покълне върху земята и както всяко семе първо трябва да изгние… Искам да кажа, че прекомерността на нашите разочарования не трябва да бъде причина за отчаяние, а по-скоро да подхранва нашата смелост… Модерният свят е тук пред нас, подобно на някаква огромна машинария. И знаейки, че тя прахосва пари и труд, ние изчисляваме сега колко ще ни струва, ако я разрушим… Ала цивилизациите не са машинарии, те не се демонтират като хангари, изградени от стоманени конструкции; те са живи, те се подчиняват на законите на живота. Защо не се премахват? Може би свободата би могла да бъде спасена от много малък брой хора – малък спрямо безбройната тълпа от страхливци и глупаци?… Който се подчинява, без значение на кого, вече не знае кому служи. Който зачита когото и каквото и да е, показва, че е изгубил една от най-важните човешки добродетели – тази на почитта. Оплаквайки се от това, че светът е пълен с безволеви същества, аз изобщо не поставям под съмнение реда. Никой водач, достоен за това име, не е мечтал да води народ от нисшестоящи; това са само пионки и обожатели, а човек се обляга единствено върху онова, което се съпротивлява.

Ето как сред толкова руини тоталитарният полубог успя да окаже поне една голяма услуга на хората на Европа – сега те знаят какво представлява един тиран. Преди няколко години думата бунт имаше по-скоро интелектуален смисъл, почти винаги деформиран от шарлатанство. Ала тиранът на Европа е тиран от плът и кръв, така че и бунтът в Европа ще има своето измерение от плът и кръв. Ние виждаме как свободата малко по малко се освобождава от своите юридически дефиниции; тя става човешка, тя се въплъщава, тя е отново жива спътница на човека. Бог иска наново да се научим да я защитаваме, но не като привилегия, дължима на закона, а като плът от Неговата плът…

Аз ни най-малко не отричам, че човешкото общество еволюира към някакъв универсален колективизъм, но то е, защото формите на защита на човешката личност са сякаш в ступор. Те обаче продължават да съществуват и реакцията им би била мълниеносна. Ала какво е необходимо, за да ги отприщи? Бурното желание на няколко хиляди горди и свободни люде.

Народите, изгубили усета си за свобода, ще си го възвърнат само с цената на кръв и сълзи, в дълбините на едно неимоверно робство. Това, че Европа днес е почти изцяло поробена, е безспорен факт. Казах поробена. Отдавна деградиралите люде не правят разлика между дисциплина и робство и се плъзват от едното към другото с пълно безразличие. Поробена, потисната. Не потисната в смисъла на „неразбраната” жена или на някой храбър френски католик, притискан от антиклерикален министър, а потисната, задушена, повалена на земята с кръстосани ръце, възседната от своя повелител, долавяте ли нюанса? Поробена, потисната, унизена, осмяна. Всички тези хора, малко или много, са свикнали с неправдата, постепенно вкусвайки от отровата. Ала ето че сега Европа е погълнала толкова силна доза, че трябва да я накарат да повръща, иначе ще загине… „Гълтай или умирай!” – казва палачът. Тези, които поглъщат отровата, умират по-бързо от останалите или загиват като обекти на всеобща погнуса. „Гълтай или умирай! ‒ това не ви ли напомня за нещо? Езическата държава си връща изгубения език; или по-скоро тя никога не го е забравяла; ние сме тези, които го разбираме зле. „Гълтай или умирай!” – а защо не:„Обожавай или умирай”?

От двадесет века нашите народи не бяха чували светотатствена заповед, прокълнато слово. Произнасяйки го първа, Германия отговаря на своята историческа роля, на своето духовно призвание, но се открива твърде рано и прибързано компрометира изпълнението на плановете на Злото, разкривайки неговата скрита мисъл. Германия отправи предизвикателство към човешкото мислене… Германия отправи предизвикателство в името на Бога – ала не от своите германски предци тя е наследила тази идея, а от езическия Рим. Не че древният Рим е само идолопоклоннически, но той ни предаде идолопоклонничеството под най-тежката и упорита форма; отровата тече във вените ни, демократичните елити са пълни с идолопоклонници на власт, които чакат само удобен случай, за да минат от анонимната диктатура на закона към тази на въплътения регламент – на всевластния и всезнаещ Фюрер. Ето защо аз ни най-малко не разчитам на това социалните, интелектуални или религиозни елити да отговорят на предизвикателството, което ни отправя Германия; аз отдавам надеждата си в ръцете на въстаниците. Отправям зов към Духа на бунта не като към една неосъзната, сляпа ненавист срещу конформизма, а просто защото обичам по-скоро да гледам как светът рискува душата си, отколкото да я отрича…

Германия поднесе това изпитание на християнската съвест, ала християнската съвест това е Христос, а Христос не отговаря на предизвикателства: християните са тези, които ги поемат. Никога не съм вярвал, че Добрият Господ ни е избрал, защото струваме повече от останалите, и ако не беше абсурдно да проникваме в начертанията на Провидението, щях да съм по-склонен да приема обратното. Ала дори да не споделяте нашите вярвания, не е нужно да ни приписвате фалшиви. За всеки християнин, достоен за това име, тайнството на Въплъщението е не толкова в екзалтацията на благочестивите и на техните пастири, колкото в божественото снизхождане. Благоволявайки да се скрие сред нас, християните, Бог не е могъл да не знае – ако се осмеля да го изрека – че не ще бъде лесно разпознат… Ето защо е съвсем естествено невярващите да се учудват или скандализират от нашата мъдрост или подлости. Ала ние знаем, чудесно знаем, какъв тежък и груб инструмент сме самите ние във вещи ръце, ето защо, съответно на учението на Евангелието, ние не ще посегнем към благоразумията и уловките на този свят – sapientia mundi – преди да избегнем заплахите на другия… Не става дума за онова, което искаме или можем, а за онова, което Бог иска или може да стори за нас; което не е едно и също. Щом настъпи мигът, Той ще изправи своята Църква в подножието на стената, след като грижливо е блокирал всеки изход вляво или вдясно, както и назад; и тя ще бъде премерена според собствената си тежест, с целия героизъм на светците, както и с цялата натрупала се инерция на посредствеността. Какво по-добро тогава от това да направим разлика между подлеците и героите – тези, които се втурват, и онези, които „се дърпат назад, след като всяко оттегляне е възпрепятствано“?

Не мога естествено да упреквам политиците реалисти за това, че имат реалистична идея за Църквата, тоест възприемат я като политическа власт, подобна на останалите. Ако беше обаче само това, тя отдавна щеше да е само исторически спомен, защото политиката, тъй превъзнасяна от хората на Църквата, въобще не заслужава репутацията си; тя е едновременно твърде коварна и твърде наивна… Ако Църквата беше само политическо начинание, вярвате ли тогава, че в течение на векове тя щеше да е в състояние да измами прозорливостта на толкова светци и светици, повечето от които са страдали не толкова за нея, колкото от нея?…

Тялото на Църквата е подвластно само на вътрешното Същество, което го обитава – обикновено проникващо чрез съзерцанието и молитвата, но и чувствително към някои тайнствени знаци, ведоми само на Него самия – и това ограничение е видимо болезнено за Църквата. Тялото на Църквата е винаги най-окаяно в мига, в който възтържествува Духът. Ето защо от две години насам мълчанието и нарастващото объркване сред пастирите, вместо да ме смути, ме убеждава, че времето наближава… Щом толкова се напъваме да се сдобием с мъдростта на този свят, ясно е, че не ни е никак лесно да си кажем, че цялата тази наука няма да послужи за нищо. Щом толкова дълго време сме се упражнявали в диалектика и казуистика, ужасно е да се видим принудени да се подчиним на предписанието на Евангелието, да се ограничим да отговаряме с Да и с Не… Едно друго търпение обаче е към края си, макар да изглежда неизчерпаемо, а неговият източник е различен от нашия – Търпението на Светците, което вероятно не се отличава от Търпението на Бедните – Patientia papuperum non peribit in aeternum[4]…

Не искам да гневя невярващите читатели като им говоря за дявола, но журналистите и държавниците често си позволяват да говорят за Злото и за „силите на Злото” – защо тогава да се свеня повече от тях? Изглежда като общоприето, че дяволът е Дух на бунта – мнение, широко застъпено от консерваторите, доколкото им позволява да пратят в ада недоволните, а в рая – всички жандарми. Че дяволът е бунтовник за своя сметка, това изобщо не смятам да отричам. Но нищо не показва, че той си е поставил за цел да съблазни човеците по същия начин, както е съблазнил ангелите. Опитът по-скоро показва, че е по-трудно да бъдем погубени от духа на бунта, отколкото да бъдем угнетени от духа на робството, както стана ясно и че вместо да се въздигнем до сатанинското достойнство на разбунтувани ангели, неговата ясновиждаща омраза ни срутва до участта на скотове. Ако подобна хипотеза ви скандализира, толкова по зле! Нима сред малцината грешници, които Христос е проклел в Евангелието, откривате мнозина бунтари? Аз пък не виждам други, освен конформисти – хора, поробени от вяра без щедрост, от дисциплина без любов. Любовта, ето заключителната дума. Само свободният човек може да обича…

Свободният човек има само един враг и това е езическата държава, както и тя да се нарича, без значение дали се утвърждава чрез някой тиран или пък се размива в подлата тълпа, търсеща удоволствия. Не можем да сторим нищо срещу нейната материална мощ: тя разполага с нашия труд и с нашия живот. Новата икономическа организация на труда съдейства за растежа й, а огромното усилие на войната постави под контрол цялата машинария. Добре знаем, че няма да ни бъде върнато нищо от отнетото или пък това ще стане само привидно. И все пак се срамувам да говоря за това божество като за нещо съществуващо само по себе си. Защото става дума за ужасяващата съвкупност от нашето невежество, от нашата леност, от нашите подлости, страхове и въжделения. Хората, които смятат, че се разтоварват чрез общността от своите задължения и рискове, всъщност се самоосъждат, лишавайки се от своите права. И днес дори, изправени пред една от най-големите катастрофи в цялата история, вие пак не чувате тези нещастници да заявят, че утре ще се променят, че ще станат по-добри. Не самите себе си те възнамеряват да променят, а Конституцията и Държавата. Винаги се надяват, че ще се стигне до някакво чудодейно законодателство, което да е справедливо и разумно и същевременно да им позволи да си останат такива, каквито са – да богатеят и се наслаждават не само без рискове, но и без угризения. Те ще продължат да дебелеят за сметка на бедните, а държавата ще продължи да приема в своите приюти бедните, които ще бъдат съсипани. Те ще правят деца, а държавата ще плаща бременността, ще плаща раждането, ще плаща прехраната, ще отглежда в пансиони децата и ще закичва с отличия родителите. Ако ли пък откажат да правят деца, тогава държавата ще плаща на другите, за да го вършат вместо тях. Те ще изсичат дърветата, ще замърсяват изворите, ще отравят реките, а колективът ще поема разходите по повторното залесяване, по изграждането на резервоари и на огромни изкуствени рибни развъдници. Накратко, те ще практикуват всички пороци, а държавата ще е гарант за последиците; те ще съсипват в неуморния си бяс за забогатяване всички богатства на земята, а благодарение на един скромен данък върху приходите Държавата-магьосник ще възстановява тези богатства всяко тримесечие. При тези условия би било също толкова трудно да се възпре Държавата в нейния порив към Всемогъщество, колкото и тези подлеци в порива им към робство, защото и двете явления, пак повтарям, са всъщност едно и също…

Свободни хора, които в момента загивате, а ние не ви знаем дори имената, свободни хора, които умирате сами, на разсъмване, които умирате без приятели и без свещеник, вашите клети очи все още носят гледката на бащината къща; свободни хора, които в последните стъпки между затвора и рова чувствате как се вледенява на гърба ви потта от нощта на агония; свободни хора, които умирате с предизвикателство на уста, и вие, които умирате с плач. Вие, о, вие, които не искате да умрете напразно и чийто последен дъх се отронва от гърдите, пронизани от куршумите. Нищо, че този дъх не е чут от никого, това слабо дихание е това на Духа… Свободни хора, мнозина измежду вас ще бъдат изненадани да научат, че се нареждат в авангарда на християнството, че Бог ги е поставил начело, за да проправят пътя. А ако им го кажа в лицето, те може би ще ми отвърнат с богохулство, защото думата християнин е за тях двойственото наименование, с което се назовават и оправдават всякакви робства; с тази дума се прикрива всякаква сервилност и съучастничество – от предателството на клетвопрестъпниците до отдръпването на страхливците. Ние знаем, че такива християни съществуват, ние знаем също и че те са просперирали и че са могъщи в Църквата, поне до деня, в който, решавайки, че са спечелили всичко, те губят всичко. И това изобщо не е ораторска фраза! Защото драмата на Евангелието се повтаря от век на век със смайваща точност. Това не са точно хората, които Бог е избрал, за да пазят неговото Слово или за да го изпълнят…  Важно е да разберем какво точно представлява човека-християнин. Защото има определен тип човек християнин, който е осветен от самата Църква: това е светецът. Светците са армията на Църквата. Нима за силата на един народ се съди по качествата на дипломатите му? Е, добре, дипломатите на Църквата не струват особено, а щом са посредствени, те лесно отстъпват и приличат на тези несръчни жонгльори, които по двадесетина пъти започват наново своя номер. Но Църквата в оръжие, ето това е от значение! О, не ви говоря нито за оръдия, нито за картечници… Църквата в оръжие, това е Църквата, изправена на крака, където светците са на първа линия… Вие може да имате всякаква, дори и комична представа за светците, ала аз ви уверявам, че няма по-непреклонен човешки тип по отношение на днешните повелители на света. Това са хора, които отдават кесаревото Кесарю, но които по-скоро ще се оставят да бъдат нарязани на парчета, отколкото да му дадат нещо друго. А Кесарят държи най-много на онова, което не му принадлежи; а пък тези хората на никаква цена няма да се оставят да бъдат въвлечени в междуособици и сделки, те твърдо и спокойно ще сложат в протегнатата ръка на Държавата само дължимото, даже доброволно ще добавят малък бакшиш, за да закръглят сумата, но това е всичко. Те повече не искат да мислят за това. И те не мислят повече за това, защото нищо от притежанията на кесаря не предизвиква завист у тях. Твърдя, че това любезно безразличие е хиляди пъти по-голям скандал спрямо претенциите на Кесаря, отколкото изобличенията или заплахите на анархистите, защото то е невероятно заразно; то се превръща в обект на надпревара сред големите души, подобно на надеждата и утешението на унизените. Не сте прави, ако смятате, че ще говоря за светците от календара! Има милиони светци в света, познати само на Бога, които не си струва да бъдат издигани над олтарите; това е един по-нисш и грубоват вид светци, които са светци по рождение, които имат само капка святост във вените си и приличат на истинските светци, колкото някое улично коте прилича на персийката или сиамката, отличени на конкурси. Те по нищо не се отличават от масата обикновени хора; те самите не виждат разлики между тях и останалите. Смятат, че са подобни на другите и самата Църква гледа да не ги разубеждава, поне докато траят тягостните преговори с Кесаря. Тя се опитва да убеди Кесаря, че тези хора са му покорни, че спазват установените закони, че са напълно безобидни. Църквата дори се опитва да ги изкара леко гламави, доста простовати. За какво да ги разкрива твърде рано? Църквата знае, че те съществуват, че оцеляват, въпреки всички скандали и всички предателства, въпреки всякакви симонии и че тяхната раса е също толкова устойчива, колкото уличните котки, и че дори ще нараства по славен начин, щом се осмели да заговори на своя собствен език, след като засъхне кръвта на мъчениците. Те вече веднъж са катурнали Езическата държава… Когато една институция, била тя и най-почитаната от установените власти, наброява в началото си толкова мъченици, трудно бихме могли да си я представим как винаги се ползва с благосклонността на професорите по право и граждански морал, на собствениците, законниците и жандармите… Днес, както и преди двадесет века, трябва да разберем дали тя носи справедливост спрямо установения ред или ред по отношение на справедливостта.

И ето го ядрото на дебата. Всички ние говорим за справедливост, ала не мислим за една и съща справедливост. Моята е тази на Евангелието и аз драговолно приемам, че тя може да изглежда парадоксална на професорите по право, политическа икономия или физиология. Тъкмо върху този парадокс се гради нашата свобода. Християнството обожествява човека. Необходимо е нещо не по-малко, за да се уравновеси по някакъв начин огромното предимство, което колективът има спрямо личността. Който се обявява в защита само на човешкия ред, ще попадне рано или късно под челичения закон на държавата исполин. Който очаква появата на човешкото царство, ще бъде лишен от Царството Божие, сиреч от справедливостта, защото триумфът на човека в този свят може да бъде постигнат само с цената на безжалостна дисциплина. И ние можем да влезем в човешкия рай само прегазвайки бедните, слабите и недъгавите, тъкмо тези, които облажава Евангелието на Блаженствата. Рано или късно ще проумеем, че тоталитарните режими извървяха за кратко време пътя, който реалистичните или материалистични демокрации изминаха за два-три века… Ние очакваме от Църквата това, което сам Бог очаква от нея: тя да формира наистина свободни хора, един вид свободни и ефикасни люде, за които свободата да не е само право, но и обязаност, дълг, за който Бог ще им държи сметка. Може цялото това разграничение да ви изглежда абстрактно, толкова по-зле! Пак ще говорим за това в деня, когато затъпялото човешко стадо, благославящо своето робство, ще си спомня за душата си така, както някой циник си спомня първата любов. О, без съмнение, думата свобода не ще бъде зачеркната от речника, но пък ще се намерят софисти, които да изяснят, че колективът веднъж и завинаги е дефинирал Доброто и злото, така че свободен е онзи, който се подчинява, а роб е онзи, който се съпротивлява. Боже мой, тъкмо тези твърдения станаха общоприети и те обвързаха с нацизма масите от германската демокрация. Под чие перо и от коя уста ли ще ги открия утре?

Искате от свободата големи блага; аз очаквам от нея само чест. За мен, християнинът, изправен пред безчет беди, честта е дори по-скъпа от живота, защото честта на Бога, комуто аз служа, е в това, че иска служение единствено от свободни хора. Не ми казвайте, че тази метафизическа свобода изобщо не интересува колектива, който на драго сърце би ми позволил да се ползвам от нея. Тъкмо от нея ще започнем да се нуждаем, рано или късно, в икономиката, науката и навсякъде другаде… Колкото и да изглежда невероятно, би могло съвсем определено да се твърди, че ние, християните, сме единствено отговорни за човешката свобода, защото сме отговорни за нея пред Бога; забележете, не сме отговорни за правата на човека, а за принципа на легитимност, върху който те се основават. Знам, че всички вие умеете да жонглирате с принципи, които на драго сърце замествате със знаци; но идва момент, когато тези знаци вече нямат абсолютно никаква стойност, подобно на банкови купюри в период на инфлация. Кралете на Франция бяха могъщи сеньори през XII в. И какво се случи през 1429 г. с дофина Шарл? Нито съдиите, нито жандармите, нито духовниците са могли да му върнат изгубеното. Но ето че със спокойния си здрав разум малката Дева от Лотарингия[5] разбира откъде трябва да се започне: даже против волята на хората от Църквата, тя изисква най-напред този млад принц да бъде миропомазан за крал. Така че щом човекът изгуби всичко, ние бихме могли да изискаме за него миропомазание, което да го обожестви, като му открием по този начин пътя към Святото.

Жорж Бернанос (1888–1948) е един от най-големите християнски писатели на ХХ в., талантлив публицист и автор на романи, пресъздаващи духовната битка между доброто и злото. На българския читател вече са познати неговите шедьоври: Под слънцето на сатаната (1926), Дневникът на един селски свещеник (1936), Диалози на кармелитките (1948). Предложеният тук текст е едно от неговите седем открити писма до англичаните и европейците, четени в годините на Втората световна война по радио Лондон (публикувани едва във вече освободения Париж през 1946 г.) Преводът е направен по изданието Lettre aux Anglais, Gallimard, 1946. Пълният му текст е публикуван в бр. 77 на сп. “Християнство и култура”.

Превод от френски: Тони Николов

Бележки:

[1] В смисъла на „расова теория” по името на нейния създател – Жозеф Артюр дьо Гобино (1816–1882), автор на За неравенството на човешките раси. – Б.пр.

[2] Да дойде твоето царство (лат.). – Б.пр.

[3] Става дума за Жан-Жак Русо. – Б.пр.

[4] И надеждата на бедните не докрай ще загине (Пс. 9:19).

[5] Става дума за Жана д’Арк (1412–1431), известна още като Орлеанската дева – национална героиня на Франция, канонизирана през 1920 г. Напътствана от Бога, тя повежда френската армия в няколко битки през Стогодишната война и осигурява трона на дотогавашния дофин Шарл VII (1429–1461) . – Б.пр.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional