Зад завесите на министерската оставка

В последно време ми прави впечатление, че медиите не знаят накъде да насочат общественото внимание. Не става дума за вече пословичната зависимост на някои от тях, не става дума и за некомпетентност. Става дума за това, че всеки ден се случва нещо дотолкова скандално, че би могло да бъде тема на годината, или поне водеща тема до изборите.

Но на следващия ден вече се е случило нещо дори по-скандално и всички събития потъват в един неразгадаем, безфокусен хаос. На фона на този хаос нито една наистина обществено значима тема не може да бъде разгледана, коментирана и анализирана в дълбочина. А смяната на просветния министър е тема, която би следвало да бъде с най-висок приоритет във всяко нормално, демократично общество, което се интересува от своето бъдеще.

Около тази смяна обаче има

много повече неясноти, отколкото известни факти

На първо място, ако причината за исканата оставка е скандалът около Фонд "Научни изследвания", тогава защо беше необходимо да се чака близо половин година и личната намеса на председателя на Европейската комисия Барозо, за да се стигне до разрешение? Второ, когато се взима решение за смяна на министър, то не може да бъде базирано нито на плажните му навици (каквото беше официалното обяснение за отстраняването на Трайчо Трайков), нито на нежеланието на премиера да чува определени лексикални единици (каквото е обяснението за Игнатов), а то би трябвало да бъде основано на цялостна оценка на работата на дадения министър и е от особено значение да се има предвид оставащата за приключване работа. Трета и най-важна неяснота е каква всъщност ще бъде ролята на новия министър на образованието и науката академик Стефан Воденичаров.

Да видим първо

какво трябваше, какво успя и какво не успя

да направи Сергей Игнатов като министър. Струва ми се, че когато той встъпи в длъжност през 2009 г. пред неговото министерство стояха три особено важни стратегически предизвикателства:
 

• Да засили автономността на университетите като премахне ВАК и прокара закон за академичния състав;
   
• Да продължи реформите в началното и средното образование, прокарвайки закон за училищното образование;
   
• Да се пребори за самостоятелна оперативна програма за образование и наука.

Първите две предизвикателства предполагат сериозен сблъсък със страните, заинтересовани  реформи да не се случват, а третото лесно може да не се осъществи. За това и позицията на министър на образованието е неблагодарна – ако си свърши работата, може да влоши собствения си рейтинг, а и рейтинга на цялото правителство.
 

В този смисъл докато например министерството на регионалното развитие е министерството на усмивките, защото, когато се режат лентички на магистрали, всички се усмихваме, то министерството на образованието е министерството на протестите – защото когато се върши работа, се удрят много интереси.

Когато си начело на такова трудно, тегаво министерство първото и най-важно условие да си свършиш работата, е да имаш тоталната подкрепа на правителството, премиера и парламентарната си група. Реалността, обаче, беше друга – Сергей Игнатов беше

абсолютният аутсайдер в Министерския съвет

А това доведе до бавене и разтягане на образователните реформи, което обслужва изцяло интересите на анти реформаторски настроените групи. По първото стратегическо предизвикателство Игнатов удари три пъти на камък – първо много се забави, второ Конституционният съд върна някои от текстовете на закона и трето впоследствие и парламентът се постара допълнително да разводни реформата му. От този момент нататък мандатът на образователен министър беше обречен да не успее да завърши нищо значимо.

По второто стратегическо предизвикателство, законът все още се намира в парламента и не е ясно дали изобщо ще бъде приет до края на мандата. Третото предизвикателство – създаването на отделна оперативна програма за образование и наука изглежда все по-малко вероятно, след като лично председателят на Еврокомисията Барозо покани на среща българските учени за да обсъдят корупцията в разпределянето на парите за научни изследвания.

Като изключим слабия тайминг, обаче, вината не е на Сергей Игнатов. При тези обстоятелства и аутсайдерската си позиция, той трудно можеше да направи много повече. Това логично водеше до допълнителното му маргинализиране от най-високите етажи на властта и в крайна сметка скандалът около фонда беше просто добре дошъл повод за изисканата му оставка.

А какво всъщност стои зад оставката на просветния министър?

Стои кризисен пиар, размиване на отговорност и

пореден пример за персонифициране на системни грешки

Рокадата в Министерството на образованието обслужва изцяло предизборните интереси на ГЕРБ и е в противоречие с дългосрочните интереси на образованието. На премиера Борисов му е най-угодно от целия мандат в образователното министерство да се запомни, че е имало министър, който е покровителствал корупцията и добрият, честен премиер го е премахнал. А в действителност имаше министър, който се опитваше да реформира образованието и не му се получи. Заедно с това Борисов печели, че дава поста на Стефан Воденичаров – ясен знак за помирение с БАН и опит за връщане на положителния имидж на ГЕРБ сред научните среди.

Големият проблем е, че всяко забавяне и спиране на реформите в образованието прави много по-трудно продължаването им на по-късен етап, тъй като анти реформаторските групи получават свеж приток на сили покрай всяка провалена реформа. Даването на поста на човек от БАН също не помага кой знае колко много – академик Воденичаров наистина изглежда свеж човек, речта му след като бе поканен за министър беше изключително точна и в интерес на истината доста добре се разграничи от политическото употребяване на каузата "Белене", но обществото не може да очаква от него да свърши работата, която не беше свършена през последните три години. Първо че е повече човек на науката, отколкото на образованието, второ че няма никакво време и трето че със сигурност позицията му ще е дори по-аутсайдерска от тази на Сергей Игнатов.

В крайна сметка жалкото е, че управляващата партия използва точно образователния министър за кризисния си пиар, след като в продължение на повече от три години образователните реформи се влачеха. Кризисен пиар необходим поради много причини – зле отиграната политически ситуация около референдума за "Белене", поредната тежка зима без икономически растеж, множеството скандали с корупционен или поне неморален привкус около бонусите, нерегламентираните строежи и т.н. Жалко е и че изборът на нов министър е базиран единствено на желанието да бъдат постоплени отношенията с научната общност, без от това да произтече истинско подобряване на работата й.

Най-жалко от всичко е, че образователният министър, който ще дойде след изборите това лято няма да може да стъпи на добра реформаторска инерция, а ще трябва още веднъж да започва борбата за истински реформи в образованието.