Да прочетеш досието си след 44 години изгнание

Не са много хората, жертви на Държавна сигурност, които са прочели досиетата си и след това са споделили публично съдържанието им. Тази неделя велектронната библиотека наdesebg.com ви представям точно един такъв случай.

През 2002 г. политическият емигрант Тончо Карабулковиздаде книгата „Досие: Изменник на родината”. По-късно на основата на този разказ във Франция, където Карабулков живее, беше заснет и документален филм под заглавието „Справка”.

На 8 февруари 1949 г. двама младежи от Бургаско преминават границата с Турция при Резовска река. Единият от тях е Тончо Карабулков, член на Младежкия земеделски съюз, чиято дейност е преустановена, след като две години по-рано комунистическият режим ликвидира политическата опозиция в България и опозиционните партии са разтурени.

Утрото на този ден е слънчево и студено. Емигрантът го е запомнил за винаги. „В ушите ми още пищят виковете и зловещият лай на граничните кучета. Никога няма да забравя как бягахме по нанадолнището и как се хвърлихме в река Резвая (Резовска), границата между двете държави”, описва този момент в спомените си Карабулков.

В политическа емиграция

След Турция преминава през италианските емигрантски лагери. През 1950 г. пресича нелегално френско-италианската граница и се установи в Париж. „В продължение на 44 години от моя непрекъснат престой във Франция аз запазих статута си на политически емигрант. Женен за французойка и жител от толкова години на тая страна, аз можех отдавна да поискам да бъда натурализиран французин. Но не исках. Бях напълно интегриран в тези страна, но държах да остана политически емигрант”, посочва Карабулков.

Роден в село Българово (днес град), Бургаско той не забравя България. Води активен политически живот като публикува множество статии в на изданията на Българския национален комитет: в. „Свободна и независима България”, сп. „Освобождение”, в. „Ла Бюлгари либр е ендепандант”. Член е на редакционния комитет на „Освобождение”, председател е на Младежката секция на БНК за Европа. Става редактор на в. „Младежка борба” и член на Ръководството на Българското освободително движение, както и на редколегията на сп. „Бъдеще”.

След промените

 Завръща се в родината си през 1991 г. За кратко е директор на в. „Земеделско знаме”. От Франция сътрудничи на „Литературен форум”, „Черноморски фар”, „Век 21”. Автор е на няколко книги на български и на френски език: поезия, белетристика, романи, исторически проучвания за живота на Никола Петков. Директор е на френското сп. „Ревю периодик”, основано през 1998 г.

Досието в Държавна сигурност

През 1997 г. Тончо Карабулков подава заявление за достъп до досието си в Държавна сигурност. Тогава е приет първия закон за достъп до документите на бившата ДС. Две години по-късно във Франция той получава копие от него. Пред очите му се изяснява цялата технология на преследване и следене на хора, свързани с бившите опозиционни партии от ДС. Научава агентите, които са донасяли на комунистическата власт за настроенията в младежката група, в която той движи в края на 40-те години на миналия век.

 От архивните материали разбира важни факти. Един от тях е, че двамата му съмишленици от групата, които се отказват в последния момент да емигрират, не предават него и приятелят, с който успяват да се измъкнат през Резовска река. Напротив, пускат фалшив слух в селото, че са отишли в Пловдив да купуват плат. Дори и 48 години по-късно за истинското приятелство е важно да знаеш, че не си бил предаден. Младежите, които остават в България, плащат висока цена за лоялността си – осъдени са на две години и половина затвор.

От досието си Карабулков разбира, че първоначално е следен като обект на предварителна разработка „СЕЛЯНИ”, уличен във „вражеска агитация и разпространение на зловредни слухове”. След това, в деня на бягството (случайно или не) е образувана групова активна разработка „РУШИТЕЛИ” с окраска „бандитизъм”, макар ДС да научава за бягството с четири дни закъснение.

За първи път от досието си Карабулков научава, че самият той е осъден задочно на доживотен затвор и конфискация на имущество на стойност 100 000 лв. за това, че е „образувал група, която си е поставила за цел събарянето, подриването и отслабването на установената власт чрез преврат, терористични действия или общоопасни престъпления”. Емигрантът коментира:

„Ние не бяхме терористи. Младежи и в по-голямата си част средношколци, след 1945 г. се включихме съвсем естествено в опозиционната борба. Бяхме членове на Младежкия земеделски съюз, участвахме в събрания и разнасяхме позиви, понякога с риска да бъдем пребити от надъхани ремсисти и комунисти. Бяхме арестувани по няколко пъти. Ходехме на събрания и митинги, доколкото ги имаше, спорехме.

Аз лично бях изключен от Търговската гимназия в Бургас и трябваше да завърша учебната си година на другия край на България – в Михайловград (днес Монтана). Там ме арестуваха отново в края на учебната година, там си спечелих и „жълтата гостенка”. От този момент животът ми се промени напълно: болниците и санаториумите станаха чести и неизбежни спирки в моя чергарски живот. Възпитани в дух на политическа търпимост и зачитане на човешката личност, ние наивно очаквахме същото от тогавашните властници-комунисти.

Наивници, да! Ние не познавахме комунистите.”

От споделените страници от досието на Тончо Карабулков ние може да проследим схемата, по която ДС действа срещу политическите си опоненти в българското село в първите години на режима. Редят се доноси на различни агенти и информатори от родното му Българово. Произнася и раздава наказания след бягството началникът на сектор ДС в Бургас Никола Дворянов, направил кариера като следовател по делото срещу Трайчо Костов и генералите Славчо Трънски и Денчо Знеполски.

Дългата ръка на ДС

Държавна сигурност не оставя „изменникът на родината” и зад граница. Тя събира информация за Карабулков чрез свои агенти, включително и такива, изпратени да слухтят около неговите близки в родното му място, подложени на непрекъснат тормоз. ДС има дори и във фолклорната трупа на Филип Кутев, първата която посещава Франция след смъртта на Сталин през 1953 г. ДС започва да събира статиите му в емигрантските издания. И да ги анализира. В края на 50-те години е съставен оперативно-агентурен план, с който ДС си поставя за задача да следи политическите връзки на „изменника” извън страната и вътре в нея. Стяга се обръча около неговите близки, прихваща се кореспонденцията им, тайно се извършва обиск на къщата на родителите му, вербуват се агенти, които трябва да донасят за казаното от приятелите му и брат му. ДС измисля „комбинация”, чрез която неин доброволен заявител да се свърже с близките му...

Следене и през 80-те години

Досието разкрива как ДС не сваля поглед от живота на емигранта дори през 80-те години, когато комунистическата система забуксува и остават броени години до падането на Берлинската стена. „С всички позволени и непозволени средства: шантажи, справки, писма, предупреждения – ден и нощ оперативните работници си блъскат главата как да измислят някой нов и оригинален начин, за да ме оплетат и оцапат”, пише Карабулков.

„Макар и работата му да не е винаги „рентабилна”, всеки оперативен работник се стреми да се покаже колкото се може по-верен и по-изпълнителен. Стахановци, няма как”, обяснява авторът, онова, което вижда в досието си.

„Бихме могли да пишем още дълго за престъпленията на бившата Държавна сигурност. Но други, по-компетентни от нас го правят и ще го правят. Отсега нататък се отваря широк път за историците. Темата за комунистическите престъпления ще занимава поне още петдесет години всеки буден ум, желаещ да проумее що-годе този абсурден и престъпен свят”,заключава емигрантът.

По думите му през целия 45-годишен период ДС е имала една единствена и непроменена политика: насилие и наказание.

Имам честта да познавам лично Тончо Карабулков. Досието му не е изцяло запазено и той продължава да прави опити да събере липсващите части от картината на репресиите и тайното му следене. Но ние трябва да му благодарим, че споделя прочетеното в архивите с нас.

Всяка година се връща в България. Продължава да пише и издава. Миналата година ми сподели идеята за създаването на Център на българската литература по света, въпрос, който е поставил пред Министерството на култура. Убеден съм, че идеята трябва да намери подкрепа от държавата. Ние все още не знаем историята на българската емиграция.

Да четеш досиета с ирония и чувство за хумор

Тончо Карабулков е надживял комунизма и въпреки почти половинвековното изгнание, далеч от родината, близките и приятелите, е прочел досието си в ДС по особен начин. Почти няма страница в книгата му, на която да не иронизира пропуските на ДС, неточностите на оперативните работници, духа, целите и неефективността в работата им.

И още нещо. На края на книгата той ни е оставил две страници, които са изпълнени със хумор. Озаглавени са „Как Държавна сигурност обогатяваше българския език с нови термини и как ги тълкуваше”. Там може да прочетем редица негови определения, сред които:
Агент – доносник, слуга, мекере, човек без чест.
Агентура – много доносници, мрежа от доносници.
Вражески емигрант – емигрант, който не си седи на задника и не си гледа кефа в емиграция.
Доброволен заявител – който донася преди още да са го притиснали или арестували.
Задгранична агентура – агентура извън границите на страната. На паспорта на агента може да пише, че е дипломат, търговски представител или аташе. Но той си е агент.
Справка – ела за малко, че ми трябваш!

Тончо Карабулков, „Досие: Изменник на родината”, изд. „Светът утре”, Париж-София, 2000 г., 128 страници.